понеделник, 31 декември 2018 г.

Top books of 2018

Ето, че отново дойде този момент от годината. Време за припомняне на всички онези събития, случили се през последните 12 месеца в живота на всеки един от нас; за годишни равносметки; за размисъл дали сме осъществили всички цели, които сме си поставили преди 365 дни, но и за нови такива за идващата една година. 
2018 мина неусетно, така и не мога да осъзная, че остават броени часове до края ѝ. Усещането ми е, че все още сме едва началото на вече отиващата си година, но дори и да бих могла да върна времето назад – не бих го сторила. Последните 12 месеца бяха изпълнени с купища емоции, много спомени, някои добри, други – не чак толкова. Но сега, поглеждайки назад във времето, бих казала, че всичко това се е отразило върху мен самата по начин, който ме прави това, което съм аз днес, в края на декември, което не бях в началото на далечния януари. 
Мога да заявя със спокойствие колко успешен бе животът ми в личен план през тази година; за съжаление не мога да твърдя това относно броят на заглавията, които съм прочела. В началото на месец януари, една от поставените ми цели, бе да прочета 50 книги. Нищо, което знам, че не бих постигнала. За разлика от последните три години обаче, така и не успях да изпълня годишното си предизвикателство в goodreads, дори и не се доближих до това. С 17 заглавия – така го завършвам аз. Но истината е, че не съжалявам. Може би ако това се бе случило преди година, бих била разочарована от себе си. Но сега? Бих казала дори, че съм предоволна от постигнатото. Защото макар и да загърбих, макар и не напълно, едно от нещата, които ме правят щастлива, то успях да постигна неща в личен план, които ми помогнаха да израстна. 
Макар с 17 книги, аз се потопих в 17 различни свята, някои от които изцяло ме погълнаха, а други – така и не успяха; срещнах се със стари и познати герои, но и с нови, с част от които успях да изградя силна връзка; запознах се с творчество на непознати автори, а старите ме върнаха в световете, които така обичам. А сега ще ви представя именно онези заглавия, проправили си път към сърцето ми и оставили трайна следа върху него. 

„Споделени тайни“ от Колийн Хувър 
За първи път се докоснах до творчеството на Колийн Хувър през далечната 2015 година. За този период от време до сега, за миг не останах разочарована от заглавията на авторката, с които съм се запознала. През тези месеци, „Споделени тайни“ бе именно един от романите ѝ, до които успях да достигна. Историята на Обърн и Оуен бе някак сладко-горчива, с не малко препятствия по пътя си и с не малко тайни, способни да провалят целия ти живот завинаги. 
Останах впечатлена както от идеята и начина, по който бе развита, но и от реалистичните и добре изградени герои, които ми помогнаха да усетя историята някак по-близка. Това е роман, който проследява влиянието на миналото над настоящето; роман за човешката мъка и загуба, но и преодоляването на болката, нанесена ни някога. 
Ревю тук

„Розата и камата“ от Рене Ахдие 
Първата част от дуологията - „Гневът и зората“, всъщност бе включена в равносметката ми за 2017 година. Също както преди година не останах разочарована, така това не се случи и сега. „Розата и камата“ е роман, който ме срещна с двама, много обичани от мен, персонажи – Халид и Шази. Краят на „Гневът и зората“ ме остави с разбито сърце, куп въпроси и много надежди. Чрез „Розата и камата“ получаваме именно отговори на тези въпроси и сърце, чиито парченца успяват да се сглобят. 
Рене Ахдие отново ни потапя в един свят на много магии, опасности и предизвикателства, които героите трябва да преодолеят, за да получат своя щастлив край. А дали това е възможно или Ахдие е подготвила някой изненадващ обрат в края на романа – може само да гадаем докато не се докоснем до него. 
Ревю тук

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб 
Продължение, които ми хареса също толкова много, колкото и първата част от поредицата. В. Е. Шуаб е от онези автори, с чийто творчество реших да се запозная, без да го обмислям особено. И не съжалявам за това. Защото преди година навлязох в свят, който мигновено ме погълна не само от завладяващата си идея и нейното развитие, но и от пълнокръвните герои. А сега, година по-късно, вече прочела и „Сборище на сенки“, любовта ми към поредицата за магьосника Кел само се засили и ме остави трепетно да очаквам продължението, което изглежда не по-малко обещаващо от своите предшественици. 
Ревю тук

„Двор от крила и разруха“ от Сара Дж. Маас 
Какво би била една годишна книжна равносметка без поне един роман на Сара Дж. Маас? Авторката, за тези, които ме познават, е повече от позната. Творчеството ѝ, с което се запознах през годините, така и не е успяло да ме разочарова, а дори напротив – с всяко следващо свое заглавие, Маас надгражда това, което е успяла до достигне. 
„Двор от крила и разруха“ е част от поредица, към която постепенно се привързах. Среща ни с герои, които няма как да не обикнеш, потапя ни в свят, който поглъща всяка една секунда от отделеното му време и не те кара да съжаляваш за това. 
Ревю тук

„P.S. Все още те обичам“ от Джени Хан 
Джени Хан бе един от малкото автори, до чието творчество се докоснах за първи път през тази една година. Въпреки че харесах „До всички момчета, които съм обичала“, то малко по-доволна останах от продължението, което включих в този списък. 
„P.S. Все още те обичам“ е роман за живота на една тинейджърка и препятствията, които като такива, ни се струват много по-трудни, отколкото в действителност са; роман, който се чете неусетно и те откъсва за кратко от реалния свят, потапяйки те в света на Лара Джийн и проблемите с които трябва да се справя. Роман, който би допаднал на тези, които искат малко романтика премесена с тийн драма; роман, за тези като мен, чиято слабост се оказват именно ya заглавията. 
Ревю тук.

„Кулата на зората“ от Сара Дж. Маас 
Освен поредицата за дворовете, тази за Селена Сардотиен е не по-малко скъпа за сърцето ми на читател. Когато тепърва се запознах с идеята на „Стъкления трон“, не очаквах да ми хареса до толкова, че да продължа с прочита. Но много страници по-късно, пропити от множество сълзи, аз очаквам трепетно финалът на тази история, която бързо си проправи път към сърцето ми и завинаги ще остане вкоренена там. 
„Кулата на зората“, макар и да не ни среща с познати герои като Елин и Дориан, то ни среща с други двама, които се оказват ключова роля за събитията в поредицата – Каол и Несрин, чиито живот проследяваме отблизо в тази част. И макар започвайки поредицата, Каол да не бе сред персонажите, за които чета с удоволствие, то не мога да не отрека, че това се промени. А „Кулата на зората“ само ми помогна да го опозная от близо и да проследя как се отразява върху живота му това, което се случи в „Кралица на сенките“ 
Ревю тук. 

„Рандеву в "Кафе дьо Флор“ от Каролине Бернард 
Друг автор, до чието творчество се докоснах за първи път, но ме остави щастлива от решението ми. Въпреки че ми отне твърде дълго време да завърша романа на Бернард, той се оказа повече от това, което всъщност очаквах. Преплитаща минало и настояще в едно, книгата те потапя в света на две смели и независими жени, които са готови да рискуват всичко в името на тези, които обичат. 
Със своята сладко-горчива история и загадки, които предстои да се разкрият, „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ е четиво, което поглъща вниманието на този, отделил му време и те принуждава да разгръщаш страница след страница само за да разбереш какво ще се случи с героите към които неусетно си се привързал. 
Ревю тук

Това са именно онези заглавия, които прочетох през 2018, успели да оставят следа върху мен. Заедно с тях, аз се потопих и в някои други, които макар и да не са част от този списък, не съжалявам, че съм прочела – по една или друга причина. А сега е време за едно – да изпратим вече отиващата си 2018, която измина неусетно и да посрещнем 2019 с пожелания за много здраве, щастие и нови светове за преоткриване. Желая на всеки един от вас една година изпълнена само с положителни емоции и много любов!

неделя, 30 декември 2018 г.

„Острието на асасина“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за острието на асасинаКогато за първи път се докоснах до творчеството на Сара Дж. Маас не бях напълно наясно с това, какво да очаквам. С всяка една следваща страница от книгите ѝ обаче, аз се привързвах все повече не само към героите ѝ, но и към самата история, която бива предадена. 
Започвайки „Стъкленият трон“ през 2015 година не подозирах, че тази поредица с времето ще ми стане толкова близка и ще очаквам всеки един следващ роман с огромен интерес. За тези три години и цели шест книги, Сара Маас успя бързо да се превърне в един от любимите ми автори, пренасящ ме в един свят на епични битки, разнообразни и пълнокръвни герои и множество погубени животи, някои от които разбиваха сърцето ми. 
За тези запознати с историята, името Сам е повече от познато. И макар то да бива споменато в поредицата неколкократно, възможността да опознаем героят така и не ни бива предоставена. За сметка на това сборника „Острието на асасина“ е точно това – шанс да опознаем този персонаж, но и не само – срещаме се с някогашната Селена, запознаваме се отблизо с някои от събитията, познати ни само от предходните романи, а и е идеалното четиво за тези като мен, обикнали изграденият от Маас свят. 

1. „Асасинът и господарят на пиратите“ – 3.5/5 звезди
Като върл почитател на историята на Селена Сардотиен няма как да отрека, че това начало не бе добро. Изпълнен с така познатия ни хумор за главната героиня, кратки, но все така епични битки, първият разказ от сборника ни среща с по-младата версия на Селена, както и със Сам, който още с първите си думи успя да ме спечели, а знаейки каква е съдбата му – това ще я направи още по-трудна настъпи ли този момент от историята. 

2. „Асасинът и лечителката“ – 4/5 звезди
Вторият разказ е относно последиците от действията на Селена и Сам в предходната част от сборника. И макар този път мъжкият персонаж да не бе част от продължението, то се появява друг, познат за тези като главен герой от „Кулата на зората“ - Ирен Тауърс, която почти мигновено ми направи впечатление със своята сила, не толкова физическа, колкото психическа. И като човек, знаейки какво се случва занапред с нея, ще спомена едно – макар да изглежда беззащитна, Ирен е пълна с потенциал. Такъв, какъвто всъщност вижда в нея и Селена в тази част. 

3. „Асасинът и пустинята“ – 3.5/5 звезди
В третият разказ от сборника, Сара Маас ни отвежда в Червената пустиня – там, където наказанието на Аробин е отвело и самата Сардотиен. В тези страници, ни се предоставя възможността да проследим промяната, която настъпва в Селена, която бива най-вече в подхода ѝ по време на битки. А какъв би бил разказът ако в него не присъстваше именно този елемент, типичен за романите на Маас? 

4. „Асасинът и подземният свят“ – 4/5 звезди
Благодарение на тези разкази, ние опознаваме Селена преди Ендовиер, но и се срещаме със Сам; персонаж, който харесвах още от моментът, в който се спомена името му за първи път. А чрез „Острието на асасина“ той бързо си проправи път дълбоко към сърцето ми и заедно с всички споделени моменти помежду им със Селена, някак си епичните битки остават на заден план. 

5. „Асасинът и империята“ – 4.5/5 звезди
Това бе разказът, може би, който очаквах с най-много нетърпение. Но и разказът, който подозирах, че ще успее да ме разчуства най-много. Смъртта на Сам не е нещо, което е останало безизвестно на читателите на поредицата. Именно загубата му се оказва причина за действията на Селена, довели я до Ендовиер. А това дали ще оцелее и ако да, то как – въпроси, чиито отговори се спотайват зад страниците на „Стъкленият трон“ – първа книга от поредица, която от самото начало ще те прикове в своята хватка и няма да те освободи до края, който обещава да бъде също толкова добър, колкото и останалите заглавията на Маас от поредицата. 

„Острието на асасина“ е сборник с разкази, които ни запознават по-отблизо с живота на Селена като асасин на Адарлан, но и със Сам Кортланд – персонаж, който със своята усмивка и държание, няма как да не спечели сърцето на читателя. Сборникът е едно чудесно допълнение към колекцията от книги на Сара Маас, а чрез него ние още веднъж имаме възможността да се потопим в света, който сме обикнали и е оставил следа върху всеки читател, привързал се към обкръжението на Асасина на Адарлан и историята ѝ.

събота, 29 декември 2018 г.

Четири причини да прочетете „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ от Каролине Бернард

Резултат с изображение за рандеву в кафе дьо флорКаролине Бернард бе един напълно непознат автор за мен допреди няколко месеца, когато все по-често започнах да попадам на мнения относно романа ѝ „Рандеву в "Кафе дьо Флор“. Положителните изказвания по отношение на романа успяха да вкоренят в мен желание да се запозная с историята му, макар и в началото, когато разбрах за него, да смятах, че книгата не е по вкуса ми. Оказа се, че тази ми първоначална преценка е била грешна, когато няколко месеца по-късно се докоснах до заглавието. Това е роман, който зад красивата си корица, крие много повече от колкото изглежда. А ето и моите топ четири причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.

4) Начинът, по който бива предадено действието
Въпреки фактът, че времевият период, който обхваща романа не е един от най-приятните в човешката история, то случващото се далеч не бива предадено по натоварващ и неразбираем, за читателя, начин. Дори напротив – действието се развива леко и успява изцяло да те потопи в атмосферата, в която се развива случващото се, а това само те подтиква да разлистваш страница след страница докато не стигнеш до последната глава, която е способна да те остави със сълзи в очите.

3) Добре изградени герои
Това как са изградени персонажите е важен фактор за всеки един роман. А тези в книгата на Бернард правят силно впечатление – две млади и смели жени, всяка от които трябва да се справя с проблеми съответстващи на епохата, от която са. И макар от различен времеви период, то Виан Ренар и Марлен имат много повече общо, отколкото може да предположим първоначално като читатели.

2) Идеята и обвързването ѝ с множество исторически факти
Рядко бих посегнала към заглавие, което не е определено като фентъзи или романтика. Не бих посочила и „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ като роман, съответстващ на тези две категории. И въпреки това той ми хареса – доказателство, че интересен ли е самият сюжет, то жанрът е без значение. А в допълнение към интересната идея, в заглавието се срещат множество исторически факти, които правят романа по-достоверен.

1) Преплитане на минало и настояще в едно
Преди време се запознах с друг роман, където присъстваше този елемент – „Онова лято“ от Лорън Уилиг. Още тогава ми се стори интересен начинът, по който живота на двама напълно различни герои, от различни епохи, бе преплетен в едно. Това се случва и тук – от една страна е живота на Виан Ренар през 1928, а от друга – този на Марлен 85 години по-късно. По този начин Каролине Бернард ни помага да проследим по колко различен начин живеят двете героини и самото отношение към жените, на които е гледано с пренебрежение.

„Рандеву в "Кафе дьо Флор“ е роман, който определено се различава от останалите на пазара. Със своята интересна и добре развита идея, интересни персонажи и ненатоварващ начин на писане, Каролине Бернард ни позволява да се докоснем до живота на две жени, всяка тръгнала по пътя да открие себе си. Роман за тези, които искат нещо различно, но и едновременно с това с лека доза реалистичност.

вторник, 25 декември 2018 г.

Коледно-декемврийски книжен маратон || Равносметка

Весела Коледа! 

В началото на месец декември се включих в книжния маратон на Криси и Марто - Коледно-декемврийски книжен маратон, за който щом разбрах, веднага изпитах желание да взема участие. И го сторих. Къде успешно, къде не, но го направих. И не съжалявам, защото макар и да не успях да изпълня всяка една от категориите, се докоснах до четива, които, може би, нямаше да прочета до следващата една година. 
2018 не бе особено успешна откъм прочетени заглавия, както предстои да стане ясно в книжната ми равносметка, която скоро ще публикувам. Но не мисля, че това се оказа факторът, който повлия на решението ми да участвам в маратона, а по-скоро фактът, че краят на тази година е почти тук и е време за последно да се потопя в нечий свят и да завърша удовлетворена този последен месец. Нещо, което в действителност успях да постигна. 

Започнах коледно-декемврийския книжен маратон с „Хартиени сърца“ от Али Новак, която бе посочена за четиво само след залез. Истината е, че не обмислях да чета книгата някога – нещо, което споменах още в поста, когато заявих участието си в събитието. Въпреки това обаче дадох шанс на заглавието и не мога да кажа, че съм разочарована, но определено не съм и впечатлена. Не е нищо оригинално и невиждано досега, но историята би допаднала на тези, които копнеят за нещо романтично примесено с леки нотки на драма. Повече за романа в ревюто му тук
Продължих участието си с „Девети ноември“ от Колийн Хувър, книга, отговаряща на условието за заглавие, което искам да прочета най-много през декември. За тези, които ме познават е ясно, че Хувър е една от слабостите ми и няма как да пропусна някой нейн роман независимо кога е издаден. „Девети ноември“ не е сред любимите ми, но това далеч не ме прави да съжалявам за отделеното му време. Запозна ме с нови герои към които бързо се привързах; въведе ме в един свят, който ме погълна изцяло, но и ме накара да се замисля над факта, че понякога не оставяме миналото да си остане такова и му позволяваме да оказва влияние над настоящето. Романът на Колийн Хувър засяга именно тази тема, а в комбинация с романтичната история и нотките реалистичност, загатнати из цялата творба, той е от онези, които си заслужават всяка една от отделените му минутки. Повече за заглавието в ревюто му тук
Третата, и последна, категория, която изпълних, бе относно кратка книга като това бе именно „Целувка в Париж“ от Катрин Райдър. Макар и да не бе задължително да има някое четиво на коледна тематика, аз реших да включа едно такова. Самата книга ме остави раздвоена – идеята не бе нещо, което не сме виждали; така и не успях да се привържа към героите, които дори в повечето от страниците ме изнервяха с решенията си, а и самото действие се разви някак по-бавно от необходимото. И въпреки това, имаше отделни моменти от романа, които ми допаднаха, изненадващо за мен самата. 

Тук всъщност и приключи участието ми в маратона. Не мога да кажа, че съм разочарована, защото не очаквах да стигна дори до тук, а изборът за категориите също не се оказа от най-лошия. Искаше ми се да се докосна и до другите три книги, които избрах – „Ясновидците“ от Либа Брей, която твърде дълго отлагам, а очаквам с нетърпение да прочета; „Толкова близо до хоризонта“ от Джесика Кох, за която съм чувала само добри отзиви, но явно така ѝ не е дошъл моментът ѝ; и разбира се, „Задръж звездите още миг“ от Кейти Хан, която не веднъж съм започвала, но никога не съм довършвала. Това, което се случи за пореден път и сега. 
И макар да изпълних едва 3/6 категории, останах доволна от решението си да участвам в четатона. А някой от вас взе ли участие и ако да – то постигнахте ли желаното?

събота, 15 декември 2018 г.

„Девети ноември“ от Колийн Хувър

Резултат с изображение за deveti noemvriЗа нас като читатели е характерно едно – понякога връзка изграждаме не само с героите на даден роман, но и със самият му автор. Колийн Хувър е именно един от тези автори за мен към които почти мигновено се привързах. Може би това донякъде се дължи, че именно благодарение на нейна книга, започнах да пиша ревюта и следователно да водя този блог. Може би пък това далеч не е така, но цели три години по-късно аз продължавам да се докосвам до световете, които тя изгражда във всяко една следващо свое заглавие. И далеч не оставам разочарована от това. 
„Девети ноември“ бе следващото произведение на Хувър, което ми се искаше да прочета. Тръпнех от вълнение да се потопя в тази непозната, но изглеждаща с голям потенциал, история. Искаше ми се възможно най-скоро да опозная героите и искрено се надявах да не бъда разочарована. Защото макар и понякога даден автор да е един от тези, които харесваш, то страхът, дори и минимален, от това да не ти допадна следващата им книга, го има. 
И въпреки тези ми, почти несъществуващи, опасения, романът на Колийн Хувър не успя да понижи очакванията ми, а дори напротив. За пореден път ми показа какво толкова ми харесва във всяко едно заглавие, които досега съм прочела. 
„Девети ноември“ всъщност ни представя историята на Фалън и Бен – два напълно различни образа, всеки от които има своите белези, оставени им в даден момент от миналото. Засегнати са множество теми, част от които е и тази за самочувствието на всеки един от нас и това, колко лесно може то всъщност да се понижи. 
За всеки един читател, запознат с творчеството на Хувър, засягането на тежки проблеми, които са част от нашия живот, не е нищо непознато. Това всъщност е една от причините заглавията ѝ да бъдат толкова достоверни. Понеже дори и истината да се преплита с лека художествена измислица, то не тя преобладава. И въпреки че темите в книгите ѝ не са често едни от най-приятните и дори леки, то Хувър успява да предаде историята ненатоварващо и по един красив начин, специфичен за самото ѝ творчество. 

Може би в действителност историята не би се понравила на всеки един - за някои ще бъде прекалено драматична, за други пък прекалено сладникава. На мен самата някои моменти ми се видяха изпълнени с повече драма от необходимото, но въпреки това „Девети ноември“ успя да погълне цялото ми внимание и по този начин да преполовя страниците по-бързо отколкото предполагах, че ще съм способна. А фактът, че всеки един следващ девети ноември крие по някоя изненада, дали приятна или не, се оказа допълнителен фактор към това да прелиствам страница след страница, без да осъзнавам, че с всяка една аз се приближавам към финала и краят на историята.

За да бъде достоверен един роман, освен реалистичен сюжет е необходимо самите герои също да бъдат изградени по този начин. А тези тук определено са едни от тях. 
Фалън е преживяла нещо, белязало я до края на живот ѝ и постъпва така, както много от нас биха направили на нейно място. Едва на осемнадесет, тя вече е принудена да се изправи пред света такава, каквато никога не е очаквала, че някога ще бъде. Пожарът не само е отнел успешното ѝ бъдеще в света на киното, но е унищожил и без това влошените отношения с баща ѝ и е съсипал увереността, която някога героинята е имала. Въпреки това има нещо, което случилото се преди две години, не е успяло да достигне, а именно решителността, която проявява Фалън, борейки се за мечтите си. Макар и с понижено самочувствие, тя не се бе превърнала в слабохарактерна героиня, готова да се откаже при по-голяма трудност по пътя към целите ѝ. 
Бен, мъжкият персонаж, всъщност е типичния образец за герои, които често почти мигновено достигат до сърцето ти и обичаш дори и след края на романа. Мил и умен, добре изглеждащ, забавен, готов на всичко за тези, които обича – черти, което всяко момиче търси в едно момче. Бен е именно такъв, а дори и повече. Зад тази усмивка и привидно щастливият живот, който води обаче, се крие много болка и тъмнина. А причината за това тепърва ни бива разкрита. 
Самите отношения между Бен и Фалън са едно от нещата, които ми харесаха. Това, че се познаваха едва от ден не се оказа пречка да се сближат и да покажат на другия Света такъв, какъвто е. И въпреки малкото време, откакто са част от живота на другия, връзката им не бе ни най-малко пресилена и фалшива. Сладко-горчива – така бих описала любовната историята. И макар и някои моменти да бяха по-сладникави, няма как да отрека, че историята им не стопли душата ми.
source

В романа ключова роля играят и други персонажи, които не по-малко правят впечатление. Амбър и Глен – най-добрата приятелка на Фалън и нейният приятел, които винаги указваха нужната подкрепа на главната героиня; майката на Фалън, която макар и почти да не участваше в романа, успя да предаде на читателя колко много подкрепя дъщеря си във всяко едно нейно решение и разбира се бащата на женския персонаж – Донован, който макар и в началото да бе показан като груб и незаинтересован от живота на дъщеря си, успя с последните страници да покаже една друга своя страна, която не сме видели. Но освен тях участие взимат и Кайл и Иън – по-големите братя на Бен, които неимоверно бяха до него и готови да му помогнат в нужда. А за тези, прочели „Жестока любов“, Хувър е подготвила мъничка изненада, която би била като лъч светлина в даден етап от романа. 

„Девети ноември“ е роман, който те поглъща и те превръща в едно цяло с него; това е роман, който ще те натъжава и наранява, ще предизвика сълзите ти, но и усмивката ти. Роман за неподправена и силна любов, съжаление, болка и силата да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш в настоящето. Историята на „Девети ноември“ е повече от това, което може да видим. А за почитателите на романтика с нотка реалистичност, това би било повече от подходящо четиво, за което едва ли ще съжаляват, че са отделили време.
„Когато си готов да се откажеш от всичко, което има най-голямо значение за теб, само за да направиш друг човек щастлив, това е истинска любов.“

събота, 8 декември 2018 г.

„Хартиени сърца“ от Али Новак

Резултат с изображение за хартиени сърца
Една от категориите в маратона, за който писах по-рано този месец, бе за книга, чийто прочит да бъде след залез. Първоначално не бях убедена дали именно „Хартиени сърца“ да бъде заглавието, на което да заложа. Също както не обмислях и някога да прочета романа, предвид факта, че преди две години се запознах със сюжета на „Сърца за разбиване“ и не очаквах нещо различно и тук. В последствие обаче направих избора си, за който не съжалявам. Понякога всеки се нуждае от глътка романтика, а Коледа за мен е повече от подходяща за това, независимо как ще я получи човек – чрез книга, филм или по коренно различен начин. Самите любовни тийн романи неотдавна се превърнаха в моя слабост и колкото и банален да е даден сюжет, това едва ли би ме спряло да се откъсна от другия си любим жанр – фентъзи. 
„Хартиени сърца“ от Али Новак ме изненада и то приятно. За разлика от „Сърца за разбиване“, където авторката ни запознава с историята на Оливър – фронтмена на групата „Хартбрейкърс“ и Стела, която с развитието на идеята стана важна част от обкръжението на момчетата, то тук бива разказана историята на Алек и Фелисити – герои, чиято съдба е някак позната, но същевременно и различна от тази на приятелите им. 
В тези 312 страници пред нас се открива възможността отново да се потопим в света на момчетата от групата, но и също така се срещаме с някои нови, далеч все така интересни герои, които тепърва опознаваме с всяка следваща отгърната страница. 

Романът на Али Новак може би не е нещо вече невиждано за никого от нас – на пазара се срещат купища заглавия с подобен сюжет, по който би могъл да отгатнеш какви събития ще се случат и как в действителност ще завърши книгата. И въпреки „Хартиени сърца“ да се причислява към тази купчинка, то произведението на Новак успява да те докосне, самото то носи усещане за топлина и уют; поглъща вниманието ти и изцяло те потапя в света на едни тинейджъри, чиито проблеми може би не са едни от най-сериозните, но въпреки това те откъсват от своите собствени и за миг ти си там, където те не могат да те достигнат. 
Преплитайки теми като любов, приятелство, музика и дори литература в едно, авторката изгражда една история, която дори и вече позната ни от някъде другаде, все пак може да се превърне в една от любимите ти. А какво по подходящо време би било от Коледа, за да се потопиш в любовната история на Алек и Фелисити, изпълнена с немалко препятствия и драма? 

Бързо се запознаваме с образа на Фелисити – герой, чийто живот не е бил никак лек. Но нима това е нещо необичайно? Проблемите ѝ се коренят именно с изчезването на по-голямата ѝ сестра – Роуз. Това се оказва и причината главната героиня да се старае към съвършенство, опитвайки се всячески да направи майка си щастлива, предполагайки че това е единствената възможност. В хода на действието единственото желание на Фел е да постигне това, за което се е стараела толкова дълго време, но понякога не всичко се случва така, както ние желаем, а това е способно да обърка всички планове, които сме кроили. 
Преминавайки от това, че знае коя е до това, че се е заблуждавала и достигайки до това коя всъщност е, Фелисити израства като персонаж и промяната ѝ е повече от забележима. 
Персонажът, който нямаше как да не обикна още в „Сърца за разбиване“ бе именно Алек – мълчалив, но искрен; умен и готов на всичко, за тези които обича. Зад привидно затворената му външност обаче, Алек се оказва забавен, човек, който винаги би ти станал опора в трудните моменти и винаги готов да те насочи, ако си изгубил пътя си. Макар и животът му също да не бе напълно лишен от проблеми, едно става ясно – винаги би поставил хората, които обича на първо място пред себе си. 
Любовната история е това, което е в самата основа на „Хартиени сърца“ – история, която бива предадена на читателя по един изключително ненатоварващ и приятен начин с лек сладко-горчив привкус.
Али Новак бързо въвежда и други двама, все още непознати за нас, образи. Това са тези на Аша и Бумър – най-добрите приятели на Фелисити, които неизменно са до нея и я подкрепят във всяко взето решение, дори и то да се окаже грешно. Силното приятелство, изградено през годините, понякога се оказваше именно онази подкрепа, от която понякога Фелисити се нуждаеше в трудните за нея моменти. 
Друг образ, който изиграва ключова роля за самият сюжет, но така и не опознаваме, е сестрата на Фелисити – Роуз. Тя бива представена като бунтарка, по-непокорната от двете момичета и съвсем различна за разлика от Фел – винаги спазваща правилата. 
Освен това, за тези, които копнеят да се срещнат отново с магнетичния Оливър, забавния Джей Джей и не по-малко очарователния Зандър, това е правилният роман. Защото макар и да взимаха участие в само една малка част, то Али Новак ни предоставя възможността да се срещнем отново с тези момчета и да си припомним защо сме ги харесали още от самото начало. 

„Хартиени сърца“ е именно от онези произведения, които отбягвайки, може да съжаляваш, че не си прочел. Определено това не е най-новият фентъзи роман с оригинална идея, но за сметка на това ти предоставя история, в която най-неочаквано може да се влюбиш и ти самият. Това е роман за преоткриването, музиката, която участва в голяма част от нашия живот, но и за онази чиста, неподправена любов, която всеки заслужава да изпита поне веднъж. 
„Сега той е наранен и ако щеш вярвай, това е хубаво. Ако не беше, значи не му пука за теб. Хората не се измъчват за човек, който не е докоснал сърцето им.“

събота, 1 декември 2018 г.

Коледно-декемврийски книжен маратон

Последният път, в който взех участие в маратон, бе може би преди година, в познатият за всички ни Booktube-a-thon. Преди няколко часа обаче, попаднах на публикацията на Ева, която ме запозна с това предизвикателство, в което всъщност внезапно реших да участвам. Може би това ми действие бе продиктувано от факта, че през изминалата почти вече година не успях да се докосна до желаните романи или е от факта, че просто четенето остана по назад и така и не успявах да му отделя нужното внимание с всичко останало, което идваше на преден план. Важното обаче е не това а, че бързо в мен се породи желание за избор на заглавия, което надявам се, със започването на маратона, няма да се изпари така бързо, както се и появи. 
Самият маратон, организиран от Криси и Марто, всъщност е по-различен от тези, на които в повечето случаи съм попадала. Провеждащ се от днес, първи декември, до двадесет и четвърти, той позволява на четящият да отдели повече време на дадено произведение, да се потопи изцяло в него, а самите категории, измислени от организаторите са не по-малко интересни. 
1. Джинджифилова бисквита - кратка книга
Макар и да не е задължително някое от заглавията да е на коледна тематика, то няма как да пропусна и да не заложа поне на едно такова. „Целувка в Париж“ от Катрин Райдър се очертава да бъде от онези сладки и леки книги, които макар и да са едни от най-предвидимите, няма как да не прочетеш, понеже всеки един от нас понякога има нужда от някое четиво, подобно на това, което за миг да ни откъсне от ежедневието. 
2. Коледни лампички - четете книга само след залез
„Хартиени сърца“ от Али Новак е четивото, което избрах за тази категория. Всъщност, когато разбрах за романа, първоначално нямах намерение да го чета. Може би се дължи на това, че преди две години се запознах с „Сърца за разбиване“ и вече знаех какво да очаквам от следващата книга, но след ревюто на Кая, както и свободното време, което имах, прочетох онези девет глави в wattpad. Именно това ме и подтикна да се потопя отново в този свят, изграден от Новак. А какво по идеално би било от това да включа романа в маратон? 
3. Коледна играчка - книга, която е като бижу в библиотеката ви
Дори и идеята да не ми бе по вкуса, то бих си взела „Ясновидците“ от Либа Брей само заради корицата ѝ. За щастие това не се оказа така, а освен красивата корица, романът на авторката е с интересен сюжет, с който с нетърпение очаквам да се запозная след толкова време на отлагане. 
4. Коледна звезда - книгата, която най-много искате да прочетете през декември
Колийн Хувър е един от първите автори, чийто стил тепърва опознах и веднага ми допадна; нейни са и двете книги, чиито две първи ревюта написах и дори качих в този блог. И следователно няма как да пропусна да прочета някое нейно заглавие поне веднъж в годината. Този път това е „Девети ноември“, което съм убедена, че не би ме разочаровало и за миг. 
5. Коледен подарък - книга, която някой ви е подарил
„Задръж звездите още миг“ от Кейти Хан дълго време вече бива отлагана и се надявам, че това ще е бил последният път, в който съм я изоставила на една страна. Може би това ще се превърне в едно от следващите ми любими заглавия, кой знае? 
6. Коледна магия - книга, която прави хората по-добри
Обмислях варианта да оставя тази категория свободна и да избера четиво в последствие. Но след кратко размишляване, се спрях като решение на „Толкова близо до хоризонта“ от Джесика Кох. Чела съм изключително позитивни мнения относно този роман и се надявам най-искрено да не остана разочарована от избора си. 

Шест категории, двадесет и четири дни и изключително интересни книги. Така се очертава да мине една малка част от месец декември за мен, благодарение на организаторите. Може би някои заглавия ще се променят, може би не, може би дори и няма да изпълня всички условия, но това тепърва предстои да стане ясно. А някой от вас обмислил ли е решението да се включи?

неделя, 16 септември 2018 г.

„Двор от крила и разруха“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за двор от крила и разрухаРевю на първавтора книга.
Не е тайна за никого, че Сара Дж. Маас е един от любимите ми автори. И двете ѝ поредици, до които съм се докосвала – тази, както и „Стъкленият трон“, ги чувствам изключително близки до сърцето ми. Авторката успява с всяка една следваща книга да надмине и без това високите ми очаквания, а заедно с краят на всеки един от романите – да тръпна в неистово желание за продължението. Това предизвика в мен „Двор от мъгла и ярост“, когато я прочетох преди две години. В този период от време обаче нетърпението ми да разбера как продължава историята на Фейра и Рисанд не намаля и за миг и вече 730 дни по-късно – „Двор от крила и разруха“ за пореден път ми показа защо толкова харесвам Маас като автор. 
Вълнуваща, изпълнена с множество изненади и битки, авторката ни въвежда в света на тази поредица – поредица, от която не знаех какво да очаквам първоначално, но и в която постепенно се влюбих и ми стана изключително близка. И макар в началото да не бях сигурна какво ще ме накарат да изпитам тези книги, то вече това ми е напълно ясно – често някоя от частите ме просълзяваше, а в други моменти – предизвикваше усмивка на лицето ми. И „Двор от крила и разруха“ не бе изключение. В тези над 800-тин страници се крият не само дългоочакваните битки за решаването съдбата на Притиан, но и се крият отговори на въпроси, възникнали в следствие на предшествениците на заглавието. 
Истината обаче е, че съжалявам – не за това, че съм прочела книгата, това не би било възможно; съжалявам за това, че не го сторих още щом тя бе издадена на българския книжен пазар. Защото макар и „Двор от мъгла и ярост“ да бе това, което исках от „Двор от рози и бодли“, то „Двор от крила и разруха“ бе всичко онова, от което съм се нуждаела. Първоначално дългоочаквано, а в последствие и дългоотлагано, продължението ме потопи отново в един мой любим и многообичан свят; свят на щастие и тъга, на битки, на победи и загуби, а заедно и с това – на неочаквани обрати в най-неподозираните моменти. Някои от които способни дори да те погубят. 

Тази трилогия бих казала, далеч не бе това, което очаквах преди две години, макар и вече сравнително да познавах стилът, с който си служи Сара. И може би именно поради тази причина, обикнах толкова книгите за Фейра, които ме запознаха с един свят, доизграждан с всеки един следващ роман, както и с герои, чийто живот е изпълнен непрестанно със събития, често застрашаващи онова, което обичат. Динамични и често оставящи те без дъх, книгите от тази серия, отнемат вниманието от ежедневието, което водим, като вместо това се пренасяш изцяло в света на героите и предизвикателствата, пред които са изправени те самите. 
За тези, наблюдавали творчеството на Маас още от „Двор от рози и бодли“, та дори и от „Стъкленият трон“, няма как да не забележат израстването, което самата авторка постигна през тези години. С всяка една следваща своя книга, тя не надграждаше само световете и героите си, а постигаше много повече от това. Всеки път предоставяше нещо ново и различно на своите читатели, но същевременно – нещо близко до познатото ни на нас, което всички обичаме. 
„Двор от крила и разруха“ ни дава доза именно от това, въпреки че всъщност представлява край на една ера. Ера изпълнена с много битки, немалко загуби и жертви, но и повече щастие и любов, отколкото може да очакваме от свят като този. 

Нещо, което съм забелязала при мен самата в последно време е какво внимание обръщам всъщност на самите персонажи и техния прогрес в заглавията – съществува ли то и ако да, то колко. Замисълът на самият роман остава на леко по-заден план, защото дори и авторът всъщност да е заложил изцяло на клишета, върху които да е базирана идеята, то има ли нещо открояващо се в героите, е като глътка свеж въздух на фона на случващото се. И макар точно в романите на Маас клишетата да са сведени до минимум, то героите все пак притежават черти и качества, които да ги оформят като образи, различни от онези, които вече толкова добре познаваме. Друг фактор е, че с всяко следващо заглавие, образите надграждат себе си и това, което са били в предходната книга. 
Фейра би бил идеалният пример за това. За всеки решил се да продължи с поредицата след първия роман, е ясно защо това е точно така. Сара ни запозна първоначално с едно човешко момиче, свикнало да бъде главната фигура в семейството. Бремето да пази двете си сестри и баща им, се пада на нея, а заедно с това – често ѝ се налага да взема тежки решения. Подтиквана от това, както и от даденото от нея обещание, тя е принудена да бъде по-смела от собствените си връстници. Тази ѝ смелост би могла да ѝ навлече неприятности – нещо, което в действителност се случва и се оказва повратна точка не само в живота на героинята, но и самата поредица. Немалко неща се променят след това и въпреки миговете на щастие, които преоткрива, злото, спотаено измежду страниците на „Двор от рози и бодли“ се оказва това, което изцяло преобръща всичко, което Фейра някога е познавала. И макар в началото да бе загатната като герой, готов да се бори и жертва за това, което обича, то с всяка една следваща книга я опознаваме все повече и ставаме свидетели на това как бива доизграждана като образ, докато не постигне целият си потенциал в „Двор от крила и разруха“. Заедно с изблиците ѝ на смелост, авторката ни предоставя и онези моменти именно когато Фейра се намира в свой собствен малък ад, измъчвана и изпитваща болка; онези моменти, когато тя е просто младо момиче, чийто живот не е никак лек. По този начин ние виждаме не само онези моменти, когато тя е изпълнена със смелост, нещо, което я прави далеч по пълнокръвен персонаж. 
Рисанд, който бързо се превърна в мой любимец, е друг герой, който постигна свое собствено израстване. В началото далеч не бе една от най-действащите фигури, за разлика от ролята, която започна да играе в хода на действието. Далеч не знаехме много за него самия, често тънехме в неведение за миналото му и кой е той всъщност. Докато не настъпи моментът, в който истината ни бе разкрита, а заедно с това и получихме отговорите на възникналите в нас въпроси. Цялата мистерия около героят, както и саможертвоготовността му, красотата му и чувството му за хумор пленяват читателя и той бързо си проправя път към сърцето му. Всъщност е от онези герои, които мигновено обикваш, дори и да не знаеш защо. 
Отношенията между Рисанд и Фейра са едно от любимите ми неща в заглавията от тази поредица. Още с първата книга, Сара Маас заплита нишката помежду им, а това, което ни остава на нас е да проследим как с хода на историята, се променят и техните взаимоотношения.
source: pinterest
В „Двор от мъгла и ярост“ се появиха и някои нови попълнения, които още тогава се превърнаха в мои любимци. Всеки един от тях успя да ме спечели по една или друга причина, а удоволствието, което изпитвах, когато тук отново четях за тях, беше незаменимо. Мор, Касиан, Азриел и Амрен бяха далеч не само приятели, но и семейството на Рисанд и Фейра. Неизменно до тях и винаги насреща – част от това, което всъщност веднага ме спечели отделно от качествата на всеки един от различните персонажи. 
Мориган и Амрен – две от най-силните женски образи в заглавието. Всяка една от тях би се пожертвала в името не само на каузата, но и на любимите си. Упорита и силна не само физически, но и психически, Мор е един от образите, за които бих чела с удоволствие дори още повече. Амрен – не по-слаба от нея, е герой, който не познавахме особено добре. В предшественицата на „Двор от крила и разруха“ ни бяха загатнати части от нейния живот, които повдигнаха немалко въпроси, чиито отговори тук ни биват дадени. Миналото ѝ ни бива разкрито, а то самото всъщност има важна роля в развръзката на историята. 
Другите двама герои от кръга на Рис, към които веднага се привързах, са именно Касиан и Азриел – все така готови да се жертват в името на останалите, но и притежаващи чувство за хумор, което помагаше в разведряването на случващото се в някои на едни, от най-изпълнените с напрежение, сцени. 
И макар всъщност Рисанд да бе един от Великите господари, то тези от неговият кръг далеч не се държаха с него като с такъв – нещо, което забелязах още в предишното заглавие, когато тепърва авторката ни запозна с това кой всъщност е той. 
Със заобикалящото ги зло, героите бяха изправени пред немалко трудности. Една от които се оказа именно срещата на Великите господари, състояща се в Двора на Зората. Въпреки че в „Двор от рози и бодли“ се срещнахме с тях, то тук ролята на всеки един Господар може да се окаже ключова за цялото действие. И въпреки неразбирателствата помежду им, всички те бяха обединени от една обща цел. 
Сестрите на Фейра – Неста и Илейн също започнаха да участват по-активно в историята като по този начин имаме възможността да проследим как се отразява случилото им се в „Двор от мъгла и ярост“, а колкото до връзките на двете сестри с Кас и Люсиен – това тепърва предстои да ни бъде разкрито в следващите книги. 

„Двор от крила и разруха“ е роман, преплитащ интриги и заблуди; роман, слагащ край на една епоха и даващ началото на друга. Сара Дж. Маас ни въвежда отново в този свят на нестихващи битки, чиито край може да е съвсем неочакван, а единственото, което може ние да направим е само да се надяваме, че любимите ни образи ще оцелеят и намерят своя щастлив завършек. 
„...онова, което смятаме за най-голямата ни слабост, може да се окаже най-голямата ни сила.“

събота, 28 юли 2018 г.

„До всички момчета, които съм обичала“ от Джени Хан

Резултат с изображение за до всички момчета които съм обичалаФентъзито от самото начало е любимият ми жанр. Но в последно време съм забелязала, че посягам доста по-често към любовните романи за разлика от преди. И макар често сюжетът на повечето да е напълно предвидим, то това не се оказва пречка към изпитването на удоволствие след прочита на някое заглавие спадащо към този жанр. Това, което наистина ми харесва в любовните романи е именно факта, че са изключително леки и приятни, може би без съществени и неочаквани обрати, но въпреки това успяват да погълнат читателя и го откъсват за миг от заобикалящия го свят и личните му проблеми. 
„До всички момчета, които съм обичала“ бе твърде дълго в списъка ми за книги, които трябва да прочета. Аз самата разбрах за романа едва тогава, когато бе обявен за издаване на българския книжен пазар, а запознах ли се с идеята на заглавието ми стана ясно, че си струва да му отделя време. Защото макар и да има нещо познато в сюжета, то има и нещо ново, различно от това, което сме виждали до този момент в останалите йънг-адълт романи – и точно това, което тогава ми се стори непознато, след тези близо 300-та страници, ме накара да го харесам повече, отколкото дори очаквах първоначално. 
Може би ако не бях отлагала толкова дълго всъщност прочита му, то тогава дори бих била способна да го обикна. А може би дори нямаше да харесам толкова романа, ако преди да го започна не бях попаднала на трейлъра за филмовата му адаптация – това, което всъщност пробуди в мен онзи интерес как ще се развие историята, когато тепърва прочетох анотацията на заглавието. 
След тези 300-та страници, по време на които се докоснах до непознатия за мен стил на Джени Хан и се срещнах с герои, някои от които бързо ме спечелиха на своя страна, а други – далеч не чак толкова, то истината е, че останах впечатлена от произведението на авторката. Това не бе просто любовен роман, засегнати бяха и други теми като тази за семейството например, а детайлните описания на места подпомагат в това да усетиш историята по-близо до теб самия. Историята сама по себе си бе изключително ненатоварващо и приятно предадена и въпреки че самите обрати, дори да ги имаше, да не бяха неочаквани, не правят романа безинтересен. „До всички момчета, които съм обичала“ е едно разтоварващо четиво, потапящо те в света на една тийнейжърка, чийто живот е изпълнен с не малко комични и забавни ситуации и проблеми, които на тази възраст ни се струват далеч по-сериозни от всички други, които ще ни сполетят занапред по време на съществуването ни. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е от онези книги, които се четат неусетно – те поглъщат цялото ти внимание, поддържат интереса ти до последната страница, а това, което искаш след нея е да разбереш как продължава историята. Изпълнен с драма, комични ситуации и много гарантиран смях, романът на Джени Хан е повече от подходящ за този сезон от годината. А отвореният му край само ще те остави с неистово желание да се докоснеш и до продължението, което звучи не по-малко интересно. 

Макар и романа на Хан да не се нареди сред най-любимите ми, то това не означава, че далеч не го харесах. Дори напротив. Част от причината всъщност се оказаха и самите герои, които постепенно обикнах и за които с удоволствие ще продължавам да чета. 
Главната героиня – Лара Джийн е именно персонажът, към който най-бързо се привързах. Тя бе тази, която заедно с по-голямата ѝ сестра – Марго, помагаха у дома и се стараеха всячески най-малката от сестрите Сонг да не усеща майчинската липса. Лара Джийн бе от онези образи, при които изпитваш удоволствие да наблюдаваш начинът по който израстват и във всички тези страници точно това се откроява много ясно – независимо дали се състои в шофирането или в полагането на повече грижи за семейството. 
Друг образ, който допринесе към топлите чувства, които изпитвам към книгата, е именно Питър, герой, за чийто качества съм чела неведнъж. И макар да подозирах, че той далеч не е този, за който се представя в началото, не очаквах, че ще го харесам толкова в последствие. Той е от онзи тип герои, които макар и с репутация на лошо момче, няма как да ти станат антипатични. Зад тази му маска обаче в развоя на събитията опознаваме кой е той и колко мил и забавен е всъщност. 
Връзката между двама им с Лара Джийн бе изградена някак внимателно и постепенно. В хода на действието се разраснаха самите им отношения като това между тях започна с една-единствена цел всеки от тях да получи желаното. Моментите помежду им често се оказваха онези от романа, който предизвикваха усмивката на лицето ми. 
source
Джош е другият мъжки образ, който получава едно от петте писма на главната героиня. Истината е, че го харесах в началото – сладък , някак невинен и изключително мил, са едни от качествата, които го описват най-точно. В последствие обаче това не бе достатъчно; в малкото сцени,които получавахме с него, на показ бе най-вече бе онази му ревнива страна, която далеч не ми допадна. Отношенията му със семейство Сонг бе нещо от друга страна, което наистина харесах; виждах го като по-големият брат на Кити и Лара Джийн, винаги готов да им помогне с нещо, да ги подкрепи в тежък момент и да бъде опората, от която се нуждаят в нужда. 
Катрин, или още позната ни като Кити, бе друг герой, който бързо обикнах. Това, което харесах толкова в нея всъщност бе именно това, колко зряла бе показвана в по-голямата част от романа. Макар и едва на девет, Кити изглеждаше далеч по-голяма за възрастта си не толкова заради действията си, колкото заради самите си думи. Това се оказа и причина понякога да забравям, че тя е деветгодишно дете, а не шестнадесетгодишен тийнейджър.
За разлика от нея обаче, така и не успях да харесам най-голямата сестра от сестрите Сонг. Марго, макар и да предизвикваше уважение в мен спрямо грижите, които толкова време е полагала за семейството си, ми се стори някак безинтересна. Може би това нямаше да е така ако я бяхме опознали малко повече. 
Имаше нещо в книгата, което нямаше как да игнорирам, а именно отношенията между трите момичета. Макар и да имаше моменти в които не се разбираха, типично за сестрите бих казала, то те винаги бяха плътно една зад друга и се подкрепяха взаимно. Джени Хан тук не представя само и единствено тийнейджърската любов; представя пред погледа и силната връзка, която е изградена между трите сестри. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е един сладък и приятен роман, който не натоварва с тежки описания. Чете се бързо и те потапя в свят, откъсвайки те за миг от собствените ти проблеми. Това е роман, който те зарежда с положителни емоции и те оставя с трепетно вълнение да очакваш продължението; роман, който ще те върне в тинейджърските ти години или просто ще ти позволи да погледнеш за миг през очите на някого другиго на твоята възраст.
С интересни и разрастващи се герои, интересен сюжет, преплитащ познато и непознато, и сериозни теми, поднесени по един лек начин, романът на Джени Хан е това, от което всеки се нуждае понякога, а отделеното му време си струва изцяло. 
„Когато някой отсъства дълго време, в началото запомняш всички неща, които искаш да му кажеш. Опитваш се да съхраниш всичко в главата си. Но все едно да удържиш шепа пясък: малките зрънца се изплъзват от ръцете ти и накрая остават само едрите камъчета и въздух. Когато най-сетне се видите, си запазил единствено големите неща, защото е твърде трудно да разкажеш за всички дреболии. Но именно те съставляват живота.“

събота, 21 юли 2018 г.

„Прокудената наследница“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за прокудената наследница
Ревю на първавтора, трета книга.
Когато тепърва разбрах за поредицата не бях особено запозната с идеята ѝ. Това, което привлече вниманието ми бе корицата на „Парцалена принцеса“, а с това – романът се озова и в листа ми за предстоящи заглавия за прочит. 
Известно време след това, когато се запознах с изградените герои и случващото се в книгата, започнах да изпитвам съмнения дали в действителност романа ще ми допадне предвид познатата посока, в която можеше да поеме действието. И макар всяка една от книгите на двете авторки да имаше своите слабости – независимо било то в характерите на героите, техните постъпки или пък в самото изграждане на света около тях, то поредицата колкото позната и да ни се струваше на моменти, то бе и толкова различна. Съчетани бяха типичните за жанра елементи, но в последствие бяха вмъкнати и нотки на дори криминални такива, които макар и да не бяха толкова добре развити, спомогнаха за открояването на заглавието от останалите на пазара. 
Когато прочетох „Пясъчен замък“ преди няколко месеца не останах особено впечатлена предвид това колко високи всъщност бяха очакванията ми. Макар и да не ме очарова така, както се надявах, романът на Ерин Уот бе един добър завършек на историята на Ела и Рийд, която макар и да не приключва с предшественичката на „Прокудената наследница“, то тук остава на заден план. Вместо това се запознаваме с един непознат за нас герой – Хартли Райт, но и тепърва ни предстои да опознаем в дълбочина историята на Истън – друг от братята Роял, който макар и да присъстваше доста често в предходните три части, не ни бе разкрит напълно. 
Очакванията ми спрямо „Прокудената наследница“ не бяха високи; и може би точно поради това не останах никак разочарована от това, което беше заглавието. В началото се опасявах точно от това, но в действителност романа бе нещо съвсем друго, а краят му бе това, което ме остави впечатлена най-много. 

Нещо, което обичам, свързано с романтиката, е че книгите от този жанр често се леки и приятни за четене като не те натоварват с много описания и непознати термини. Понякога всеки се нуждае от нещо такова, особено ако често посяга към някое тежко фентъзи. И всъщност „Прокудената наследница“, също както предшественичките си, е изключително леко и ненатоварващо четиво, което поглъща вниманието ти и те откъсва за миг от реалния свят. Проблемите на героите те карат да забравиш своите собствени, а единственият свят, който съществува за теб, докато държиш заглавието в ръце, е този на самите персонажи. 

Това, което служи често като една от положителните черти на поредиците е именно в това, че читателят получава възможността да проследи израстването на самите образи. Такова, за тези прочели предишните книги, е видимо в лицето на Ела и Рийд. Макар и в началото отношенията им далеч да не потръгнаха по добър път, то в последствие това се промени, а заедно с това и самите те. 
Подобно надграждане, макар и не изцяло видимо все още, има и в лицето на Истън, върху когото загубата на родител оказва най-голяма тежест. Макар и в останалите три книги да разбрахме за малка част от неговите проблеми, то те тук биват разгърнати в по-голям мащаб. И макар понякога самият той да се чувстваше самотен и изолиран от останалите си братя, то той през цялото време имаше както тяхната подкрепа, то и тази на Ела, неизменно превърнала се в част от семейство Роял. 
Хартли, която тепърва бе въведена като герой, бе интересна личност, чието минало бе обгърнато в мъгла както за Истън, то така и за читателите. С хода на действието историята ѝ се разкрива, разбираме за проблемите ѝ свързани със собственото ѝ семейство, но заедно с това ставаме свидетели колко борбена и упорита е тя всъщност. Защото макар и без подкрепата на родителите си и далеч от тези, които обича, Хартли се доказва като човек, който трудно би се предал, но и готов да се жертва за щастието на обичните си хора. 
Макар и от самото начало да сме наясно в каква посока може да поемат отношенията на Истън и Хартли, то може да се изненадаме. Връзката между двамата далеч не е изпълнена с малко трудности, които трябва да преодолеят за да имат своя щастлив край, като те далеч не приключват с последните страници на „Прокудената наследница“ и тепърва предстои да проследим по кой път ще поемат героите и техните взаимоотношения. 
source
И колкото и да харесвам Истън обаче, истината е, че ми се искаше да има повече моменти, в които да е включено семейство Роял, защото макар и историята на Ела и Рийд да приключи добре в „Пясъчен замък“, то това далеч не бе краят за някои от действията, случили се в предшественичките на този роман.

„Прокудената наследница“ е заглавие, което би допаднало на онези, харесали поредицата до този момент; на онези, които искат още веднъж да се докоснат до семейство Роял и съпътстващите ги в живота трудности. 
Това е роман, който съчетава леки нотки на драма, любов, загуба на любим човек и жертва в името на обичния ти, но съдържа неподозирани обрати. Роман, след чийто край единственото, което ти остава е да очакваш продължението за да разбереш какво ще сполети братята Роял и дали този път те ще бъдат съсипани завинаги. 
„Имам чувството, че разтварям гръдния си кош и я оставям да погледне какво има вътре. Няма нищо хубаво, но не искам да я оставя да си тръгне от живота ми.“

събота, 14 юли 2018 г.

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за сборище на сенки
Ревю на първа книга.
Преди близо година се запознах с творчеството на В. Е. Шуаб чрез романа ѝ „Четирите цвята на магията“ и истината е, че останах крайно доволна от решението си да се докосна до тази книга. Идеята улови интереса ми още с прочитането на резюмето, а с всяка една следваща страница, романът погълваше мен и цялото ми внимание. До момента, в който не настъпи края, а заедно и с това се появи и неистовото ми желание да разбера какво ще се случи занапред с любимите ми герои. 
И макар „Четирите цвята на магията“ да бе наистина добро начало, въвеждащо ни в един интересен и завладяващ те свят, с много магия и приключения, но и съпътстващите ги опасности, то „Сборище на сенки“ е от онези продължения, които не биха те разочаровали и за миг. С обичани герои и не по-малко предизвикателства, второто заглавие от трилогията на Шуаб е това, което всеки харесал предшественицата му, би заобичал. 
Историята продължава да бъде предавана по същият начин както досега – леко и приятно, но и всепоглъщащо. Шуаб е от онези автори, които успяват да пренесат четящият в един различен от нашия свят; свят на битки и мистерии, на премеждия и вълшебства; свят, в който бързо биваш потопен, благодарение на красивият и нежен стил на авторката. 
Дори и действието тук да бе развито малко по-бавно в сравнение с „Четирите цвята на магията“, то това далеч не означава, че е способно да отегчи читателят. Дори напротив – Шуаб ни въвежда още повече в изграденият от нея свят, детайлно при това, но не прекалено; достатъчно за да го опознаем още малко и да се почувстваме като част от него самият. Нещо, което допълнително спомага в това да изградиш връзката с персонажите и да ги почувстваш близки до теб. 

Трудно е да изградиш един свят, какво ли е ако са цели четири? Това е едно от нещата, поради които харесах толкова първият роман от трилогията. Често като читатели може би не се замисляме колко време отнема на самият автор да изгради цялостното си произведение; това, което на нас ни отнема около три дни, на тях може да им отнема години. 
В. Е. Шуаб успешно обрисува картина на четири Лондона – всеки различен от останалите три, всеки с различни герои и слабости. Преплитайки четирите свята, авторката създава това произведение, което ни улавя в своя капан и не ни освобождава до края, а след това единственото от което се нуждаем е от това да разберем как продължава историята. Защото в творчеството на Шуаб не откриваме само безброй приключения и красив начин на писане; има и купища обрати, способни да те изненадат и да тръпнеш в очакване за продължението. Точно това получаваме и в „Сборище на сенки“ – край такъв, какъвто предизвиква желанието ти да посегнеш и към следващата част от трилогията; край, след който да се надяваш, че всичко ще завърши по най-добрият възможен начин, но все пак с искрица несигурност дали това ще бъде така. 

В първата книга бързо останах впечатлена, но и бързо се привързах, от изградените герои. Всеки един от тях притежаваше познати ни черти от останалите фентъзи романи на пазара, но имаше леки нотки към тях, които ги отличаваха. Мистериозни и забавни, твърдоглави и силни не физически, а по-скоро психически, персонажите, с които вече се запознахме, за пореден път доказват силата, която притежават, но и същевременно и това, че те също имат своите слаби моменти понякога. 
Кел, който бързо обикнах, отново се доказа като жертвоготовен и готов на всичко за щастието на близките си. Постъпките му обаче от миналото го настигат, а заедно с това и техните последици. Защото макар и изпълнен от желанието да спаси животът на своя принц, превърнал се през годините в негов брат, то резултата от заклинанието на обвързването му с Рай не е прието с възхищение от кралят и кралицата. А малкото неща, които правят Кел щастлив, постепенно изчезват също както и свободата му да прави това, което обича най-много. Постепенно виждаме как дворецът вече не домът, който героят познаваше; а миналото му все още тъне в мистерия, очаквайки скоро да ни бъде разкрито. 
Лайла, друг образ, който веднага прикова интереса ми още с появата си, продължаваше да се забърква в големи неприятности, но бързо намираше решение за измъкването ѝ от тях. Смела и готова на всичко да постигне целите си, но все още нямаща си пълна идея коя е всъщност и какво е в действителност. Въпреки това да се предадеш за нея не бе решение и именно това е една от чертите, които толкова харесвам в нея – не се предава дори и в този момент, когато решение няма. Живееща за момента и готова да се бори както за собственото си щастие, то така и за това на любимите си, Делайла Бард е не просто крадец преминал от Сивия Лондон в Червения чрез бариерата и оцеляла след това; тя е нещо много повече, а дали ще разбере коя е и на колко е способна престои да проследим в продължението. 
Друго нещо, което бързо обикнах е всъщност връзката между двамата герои. Изградена постепенно и с немалко пречки, тя тепърва ще продължава и да се развива. Но макар и различията между Антари и Лайла, то двамата се допълват по начин, който само предизвиква желанието ти да има повече общи сцени между тях.
source

Рай, който не опознах напълно в „Четирите цвята на магията“, тук има далеч по-голяма роля и участие в действието. Чрез главите от неговата гледна точка ни се позволява да проследим мислите му и как обвързващото заклинание се отразява не само върху живота на Кел, но и върху този на самия принц. 

С продължението се срещаме с няколко нови герои като екипажа на „Среднощно острие“ – кораб, плаващ под флага на кралството, но и с неговият капитан – Алукард, чиято роля е далеч по-значима отколкото първоначално може и да предполагаме. Той самият е човекът, помогнал на Лайла с магията; този, превърнал се в нейн учител и водач, но въпреки тази му роля – един от онези образи, чиято история не ни бива разкрита лесно. 
Злото в първата част се олицетворяваше в лицето на близнаците Дейн. И макар Астрид и Атос да не бяха част от заглавието, то злото не изчезна с тях, а дори напротив – все още се криеше в ъгъла, очаквайки своя момент за атака. И тепърва ще ни се разкрие тя, както и последиците от нея. 

Колкото и всъщност да бях впечатлена от книгата, запознала ме с творчеството на този автор, то продължението ѝ се оказа далеч по-добро и заедно с това – надмина очакванията ми. 
„Сборище на сенки“ е роман, който отново ни среща с наши любими герои; роман, чийто страници отлистваме с нетърпение; роман, чийто край те оставя със затаен дъх да очакваш продължението, обещаващо финал такъв, какъвто ще си струва цялото отделено му време. 
„Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!“

събота, 30 юни 2018 г.

„Пясъчен замък“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за пясъчен замък ерин уот
Ревю на първа, втора книга.
Когато започнах поредицата преди малко повече от година не знаех какво точно да очаквам от нея. Корицата бе това, което ми направи голямо впечатление от самото начало, а историята, с която се запознах на по-късен етап също ми допадна, бе някак леко и приятно предадена, същевременно бе нещо, от което тогава се нуждаех. 
„Парцалена принцеса“ бързо и неусетно ме потопи в един свят на лъжи, власт и пари. Свят, в който не е важно какви качества притежаваш, а колко богат си всъщност. Това бе книгата, която тепърва ни въведе в живота на Ела Харпър и семейство Роял; книга, чийто край, макар и предвидим, те изпълва с желание да разбереш как продължава историята на главните герои и през какви перипетии ще им се наложи да преминат, за да достигнат до евентуално щастливия си край. 
След случилото се в предшественичката на втория роман от поредицата за братята Роял – „Стъклен принц“ бе очаквано продължение и то такова, след което историята поема в една малко по-различна посока, от която връщане назад няма. Вторият роман, в който действието бе предадено също така добре, надмина очакванията ми и ми даде надежда за едно също така интересно продължение. Тук получихме отговор на някои от въпросите ни, възникнали в процеса на четене, ала след края, който е способен да те накара да тръпнеш в очакване на следващата част, възникват и други, все толкова важни въпроси 
„Пясъчен замък“ бе този роман от поредицата, към който очакванията ми бяха най-високи. Това бе и заглавието, което ме разочарова най-много. Действието на места бе прекалено забавено, като всичко, което се случва в последните няколко страници, можеше да бъде разгледано малко по-рано, а някои от действията на героите пък бяха лишени от смисъл. И докато в „Стъклен принц“ се случиха някои напълно неочаквани обрати, то тук те почти и изцяло липсваха, а малкото такива бяха повече от очевидни. 

Макар и да залагах повече на историята на Ела и Рийд, то далеч не очаквах нещо невиждано предвид жанра, в който попадат романите на двете авторки. И въпреки че не останах очарована от това продължение, то няма как да отрека, че историята е все така ненатоварващо предадена, изпълнена с много повече романтика, но и драма; история, която не пленява със своята оригиналност, колкото да послужи като нещо леко и приятно за четене между някой фентъзи роман. 

С всяка една следваща книга от тази поредица едно нещо е напълно и ясно забележимо – израстването, което всеки един от изградени от Уот, герои, постига. В „Парцалена принцеса“ се запознаваме с демоните в съзнанието на почти всеки един от семейство Роял и това продължава и за в бъдеще, като не всеки намира правилния начин да се справи с тяхното съществуване. 
Ела Харпър – момичето, изгубило всичко заедно със смъртта на майка си; момичето, принудено да предприема тежки решения само за да оцелее до утрешния ден. Персонаж, който притежава сила и упоритост; такъв, който не се интересува от мнението на околните и не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Това бяха част от качествата ѝ, които ме впечатлиха, когато се запознах с образа ѝ в „Парцалена принцеса“ и което продължи да се случва в „Стъклен принц“. И въпреки немалкото предизвикателства, появили се на пътя ѝ, Ела бе тази, която те не я спираха и тя намираше начин, по който да се справи с тях и да продължи напред. 
Това, което се случваше в тази част, оказа влияние върху психиката ѝ, но заедно с подкрепата не само на Рийд, но и с тази на цялото му семейство, комбинирани с борбения ѝ дух, Ела успя да се пребори със своите проблеми и тежките моменти, които съпътстваха връзката ѝ с един от братята Роял. 
Рийд бе този, при който се забелязва може би най-ясно настъпилата промяна. От начало студен и мрачен, той се превърна в някого, открил истинското щастие, но най-вече откри онази част от себе си, изгубил заедно със смъртта на майка си. Животът му далеч не е сред един от най-лесните, бива изпълнен с немалко трудности и мъка, нещо, което започва да се променя след появата на Ела. За пореден път ставаме свидетели на това, колко жесток може да бъде света във висшето общество, а Рийд се оказва просто поредната му жертва. 
Макар и в началото да намирах връзката между Ела и Рийд за изтощителна, дори бих казала токсична, то в последствие това се променя. Те са причината за щастието на другия, а подкрепата, която си оказват взаимно, само им помага да оцелеят в онези мъчителни моменти, на които живота решава да ги подложи. 
Макар и момчетата от семейство Роял да имаха ключова роля и тук, то мой любимец още от първата книга си остава Истън, който също като братята си има собствени проблеми. И макар да участваше активно до сега, то тепърва предстои да проследим неговата история в „Прокудената наследница“. 
Образ, който бе част от романите до този момент, но участваше само като спомен, бе този на Стив – бащата на Ела. Герой, който често биваше представян в добра светлина, като любящ човек и близък на Роял. С появата си обаче, читателят става свидетел на това кой всъщност е Стив О’Халоран и на какво е способен той. 
source
„Пясъчен замък“ е продължение, което или ще удовлетвори напълно очакванията ти или не. Това е роман, който преплита познатите ни романтика, драма и дори леки криминални елементи в едно. Книга, която не натоварва четящият със своя лек сюжет и го пренася отвъд собствените му проблеми за кратко.
Това е краят на една драматична любовна история; история за момиче, което се бори да оцелее не само до утрешния ден, но и в суровия свят на висшето общество и за момче, изгубило себе си, но открил щастието в лицето на първоначално един от най-омразните му хора. История за оцеляването и силата на духа.
„ – Аз съм Роял, скъпа. Аз не бягам, аз се боря“

събота, 23 юни 2018 г.

„Розата и камата“ от Рене Ахдие

Резултат с изображение за розата и камата
Ревю на първа книга.
Когато преди малко повече от година се запознах с романа „Гневът и зората“ на Рене Ахдие, останах искрено впечатлена от начина по който бе разказана историята, също както и от изграждането на героите, които тогава обикнах. Запознах се с една различна, но същевременно интересна култура, както и с живота на персонажи, вдъхновени от приказките за 1001 нощ. 
В тези 416 страници, Рене Ахдие представя пред погледа на читателя една история, съчетаваща куп приключения, джинове, магии, но и опасности. 
Заедно с краят на романа освен наранена, останах и тръпнеща в очакване за продължението. Продължение, което успя да оправдае очакванията ми и което не съжалявам, че прочетох. Защото „Розата и камата“ е не само отговор на всичките ни неотговорени въпроси, но е и един повече от добър завършек на историята на Шахризад и Халид. История, до която докоснеш ли се, трудно не би се влюбил. Защото макар и тя сама по себе си да е вълшебна, стилът на Ахдие и начинът, по който предава случващото се на читателя, също са магични до толкова, че четящият се потапя в действието и забравя за случващото се около него. 

Макар и да бях забравила за някои събития, случили се в предходната книга, то далеч не бе толкова трудно да навържа нишката. Именно защото „Розата и камата“ започва от момента, в който приключи нейната предшественица. Единственото нещо, което ми се искаше бе някои сцени да бяха описани по по-подробен начин, така че да усетя действието по-близко до мен. Въпреки това далеч не останах разочарована от заглавието и посоката, в която пое самото действие. И ако действието в първата книга бе започнала плавно и постепенно се засили, то тук от самото начало то е неспирно и на всяка една следваща страница те очаква някоя нова изненада. Нещо, което спомага за бързия прочит на романа. 

Рене Ахдие бързо ни потапя обратно в света на халифа на Хорасан и Шахризад, Герои, които понякога забравях колко млади са всъщност, но през какви премеждия им се налага да преминат. Още от самото начало изградих силна връзка с повечето образи, които в „Розата и камата“ само постигат своето израстване, а други, които не ми се понравиха преди година, то тук коренно промениха мнението ми за тях. 
Шахризад е все същото упорито и смело момиче, с което се запознахме в първата част от дуологията. Типичният за нея сарказъм присъстваше и тук, като той често бе една от причините за усмивките ми, докато бях потънала в изграденият от автора, свят. Но докато в „Гневът и зората“ Шази да бе водена наполовина от това да получи отмъщение за смъртта на най-добрата си приятелка, а по-късно и от любовта си към Халифа, то тук тя бе изцяло напътствана от обичта си към Халид, а отмъщението вече далеч не съществуваше като цел в нейните очи. 
Израстването на Халид е едно от нещата, които няма как да не направят впечатление на читателя. В първата книга ни бе представен като студенокръвен и мрачен, изглеждащ като чудовище в очите на останалите. След случилото се в дебютния роман на Ахдие обаче, то виждаме една негова по различна страна – тази на младото момче, върху чийто рамене тежи съдбата на цял Хорасан, момче, което постепенно опознава любовта и открива щастието в лицето на Шази – една от многото момичета, чиито животи му се налага да погуби, но по-късно – единствената оцеляла и достигнала до сърцето му. 
Макар и предвидима, любовната история между Халид и Шахризад е едно от любимите ми неща от дуологията. Тя далеч не започна по най-добрия начин, дори напротив; и двамата трябваше да оставят настрани първоначалните си цели, да игнорират разума си, за да последват сърцето си. 
Образите, които се превърнаха в неизменна част от света на Ахдие – като Деспина, чието минало се разкрива, и Джалал, който познаваме като дързък и саркастичен, също имат ключова роля тук. Други добре познати образи ни са Тарик и Рахим, които постепенно също обикнах; Ирса, сестрата на Шази, на която тук е отделено по важно значение, както и бащата на двете момичета – Джахандар, чийто действия са част от причината за случилите се събития.
source
„Розата и камата“ е продължение, което заслужава цялото внимание на читателят. Продължението на „Гневът и зората“ ни дава това, от което всеки един от докосналите се до този свят, има нужда. Още повече магия и приключения очакват тези, решили да дадат шанс и на вторият роман от дуологията, а краят е това, което ще ви преизпълни с щастие, но и тъга по вече приключилата история на Шахризад и халифа на Хорасан. История, сътворена и предадена по един невероятен начин, към която няма да останете безучастни. 
„Отговорът беше, че те двамата са част от едно цяло. Той не ѝ принадлежеше, нито пък тя на него. Въпросът не беше кой на кого принадлежи. Те бяха един за друг.“