„До всички момчета, които съм обичала“ от Джени Хан

Фентъзито от самото начало е любимият ми жанр. Но в последно време съм забелязала, че посягам доста по-често към любовните романи за разлика от преди. И макар често сюжетът на повечето да е напълно предвидим, то това не се оказва пречка към изпитването на удоволствие след прочита на някое заглавие спадащо към този жанр. Това, което наистина ми харесва в любовните романи е именно факта, че са изключително леки и приятни, може би без съществени и неочаквани обрати, но въпреки това успяват да погълнат читателя и го откъсват за миг от заобикалящия го свят и личните му проблеми. 

„До всички момчета, които съм обичала“ бе твърде дълго в списъка ми за книги, които трябва да прочета. Аз самата разбрах за романа едва тогава, когато бе обявен за издаване на българския книжен пазар, а запознах ли се с идеята на заглавието ми стана ясно, че си струва да му отделя време. Защото макар и да има нещо познато в сюжета, то има и нещо ново, различно от това, което сме виждали до този момент в останалите йънг-адълт романи – и точно това, което тогава ми се стори непознато, след тези близо 300-та страници, ме накара да го харесам повече, отколкото дори очаквах първоначално. 

Може би ако не бях отлагала толкова дълго всъщност прочита му, то тогава дори бих била способна да го обикна. А може би дори нямаше да харесам толкова романа, ако преди да го започна не бях попаднала на трейлъра за филмовата му адаптация – това, което всъщност пробуди в мен онзи интерес как ще се развие историята, когато тепърва прочетох анотацията на заглавието. 

След тези 300-та страници, по време на които се докоснах до непознатия за мен стил на Джени Хан и се срещнах с герои, някои от които бързо ме спечелиха на своя страна, а други – далеч не чак толкова, то истината е, че останах впечатлена от произведението на авторката. Това не бе просто любовен роман, засегнати бяха и други теми като тази за семейството например, а детайлните описания на места подпомагат в това да усетиш историята по-близо до теб самия. Историята сама по себе си бе изключително ненатоварващо и приятно предадена и въпреки че самите обрати, дори да ги имаше, да не бяха неочаквани, не правят романа безинтересен. „До всички момчета, които съм обичала“ е едно разтоварващо четиво, потапящо те в света на една тийнейжърка, чийто живот е изпълнен с не малко комични и забавни ситуации и проблеми, които на тази възраст ни се струват далеч по-сериозни от всички други, които ще ни сполетят занапред по време на съществуването ни. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е от онези книги, които се четат неусетно – те поглъщат цялото ти внимание, поддържат интереса ти до последната страница, а това, което искаш след нея е да разбереш как продължава историята. Изпълнен с драма, комични ситуации и много гарантиран смях, романът на Джени Хан е повече от подходящ за този сезон от годината. А отвореният му край само ще те остави с неистово желание да се докоснеш и до продължението, което звучи не по-малко интересно. 

Макар и романа на Хан да не се нареди сред най-любимите ми, то това не означава, че далеч не го харесах. Дори напротив. Част от причината всъщност се оказаха и самите герои, които постепенно обикнах и за които с удоволствие ще продължавам да чета. 

Главната героиня – Лара Джийн е именно персонажът, към който най-бързо се привързах. Тя бе тази, която заедно с по-голямата ѝ сестра – Марго, помагаха у дома и се стараеха всячески най-малката от сестрите Сонг да не усеща майчинската липса. Лара Джийн бе от онези образи, при които изпитваш удоволствие да наблюдаваш начинът по който израстват и във всички тези страници точно това се откроява много ясно – независимо дали се състои в шофирането или в полагането на повече грижи за семейството. 

Друг образ, който допринесе към топлите чувства, които изпитвам към книгата, е именно Питър, герой, за чийто качества съм чела неведнъж. И макар да подозирах, че той далеч не е този, за който се представя в началото, не очаквах, че ще го харесам толкова в последствие. Той е от онзи тип герои, които макар и с репутация на лошо момче, няма как да ти станат антипатични. Зад тази му маска обаче в развоя на събитията опознаваме кой е той и колко мил и забавен е всъщност. 

Връзката между двама им с Лара Джийн бе изградена някак внимателно и постепенно. В хода на действието се разраснаха самите им отношения като това между тях започна с една-единствена цел всеки от тях да получи желаното. Моментите помежду им често се оказваха онези от романа, който предизвикваха усмивката на лицето ми. 

source

Джош е другият мъжки образ, който получава едно от петте писма на главната героиня. Истината е, че го харесах в началото – сладък , някак невинен и изключително мил, са едни от качествата, които го описват най-точно. В последствие обаче това не бе достатъчно; в малкото сцени,които получавахме с него, на показ бе най-вече бе онази му ревнива страна, която далеч не ми допадна. Отношенията му със семейство Сонг бе нещо от друга страна, което наистина харесах; виждах го като по-големият брат на Кити и Лара Джийн, винаги готов да им помогне с нещо, да ги подкрепи в тежък момент и да бъде опората, от която се нуждаят в нужда. 

Катрин, или още позната ни като Кити, бе друг герой, който бързо обикнах. Това, което харесах толкова в нея всъщност бе именно това, колко зряла бе показвана в по-голямата част от романа. Макар и едва на девет, Кити изглеждаше далеч по-голяма за възрастта си не толкова заради действията си, колкото заради самите си думи. Това се оказа и причина понякога да забравям, че тя е деветгодишно дете, а не шестнадесетгодишен тийнейджър.

За разлика от нея обаче, така и не успях да харесам най-голямата сестра от сестрите Сонг. Марго, макар и да предизвикваше уважение в мен спрямо грижите, които толкова време е полагала за семейството си, ми се стори някак безинтересна. Може би това нямаше да е така ако я бяхме опознали малко повече. 

Имаше нещо в книгата, което нямаше как да игнорирам, а именно отношенията между трите момичета. Макар и да имаше моменти в които не се разбираха, типично за сестрите бих казала, то те винаги бяха плътно една зад друга и се подкрепяха взаимно. Джени Хан тук не представя само и единствено тийнейджърската любов; представя пред погледа и силната връзка, която е изградена между трите сестри. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е един сладък и приятен роман, който не натоварва с тежки описания. Чете се бързо и те потапя в свят, откъсвайки те за миг от собствените ти проблеми. Това е роман, който те зарежда с положителни емоции и те оставя с трепетно вълнение да очакваш продължението; роман, който ще те върне в тинейджърските ти години или просто ще ти позволи да погледнеш за миг през очите на някого другиго на твоята възраст.

С интересни и разрастващи се герои, интересен сюжет, преплитащ познато и непознато, и сериозни теми, поднесени по един лек начин, романът на Джени Хан е това, от което всеки се нуждае понякога, а отделеното му време си струва изцяло. 

„Когато някой отсъства дълго време, в началото запомняш всички неща, които искаш да му кажеш. Опитваш се да съхраниш всичко в главата си. Но все едно да удържиш шепа пясък: малките зрънца се изплъзват от ръцете ти и накрая остават само едрите камъчета и въздух. Когато най-сетне се видите, си запазил единствено големите неща, защото е твърде трудно да разкажеш за всички дреболии. Но именно те съставляват живота.“

„Прокудената наследница“ от Ерин Уот

Ревю на първа, втора, трета книга.

Когато тепърва разбрах за поредицата не бях особено запозната с идеята ѝ. Това, което привлече вниманието ми бе корицата на „Парцалена принцеса“, а с това – романът се озова и в листа ми за предстоящи заглавия за прочит. 

Известно време след това, когато се запознах с изградените герои и случващото се в книгата, започнах да изпитвам съмнения дали в действителност романа ще ми допадне предвид познатата посока, в която можеше да поеме действието. И макар всяка една от книгите на двете авторки да имаше своите слабости – независимо било то в характерите на героите, техните постъпки или пък в самото изграждане на света около тях, то поредицата колкото позната и да ни се струваше на моменти, то бе и толкова различна. Съчетани бяха типичните за жанра елементи, но в последствие бяха вмъкнати и нотки на дори криминални такива, които макар и да не бяха толкова добре развити, спомогнаха за открояването на заглавието от останалите на пазара. 

Когато прочетох „Пясъчен замък“ преди няколко месеца не останах особено впечатлена предвид това колко високи всъщност бяха очакванията ми. Макар и да не ме очарова така, както се надявах, романът на Ерин Уот бе един добър завършек на историята на Ела и Рийд, която макар и да не приключва с предшественичката на „Прокудената наследница“, то тук остава на заден план. Вместо това се запознаваме с един непознат за нас герой – Хартли Райт, но и тепърва ни предстои да опознаем в дълбочина историята на Истън – друг от братята Роял, който макар и да присъстваше доста често в предходните три части, не ни бе разкрит напълно. 

Очакванията ми спрямо „Прокудената наследница“ не бяха високи; и може би точно поради това не останах никак разочарована от това, което беше заглавието. В началото се опасявах точно от това, но в действителност романа бе нещо съвсем друго, а краят му бе това, което ме остави впечатлена най-много. 

Нещо, което обичам, свързано с романтиката, е че книгите от този жанр често се леки и приятни за четене като не те натоварват с много описания и непознати термини. Понякога всеки се нуждае от нещо такова, особено ако често посяга към някое тежко фентъзи. И всъщност „Прокудената наследница“, също както предшественичките си, е изключително леко и ненатоварващо четиво, което поглъща вниманието ти и те откъсва за миг от реалния свят. Проблемите на героите те карат да забравиш своите собствени, а единственият свят, който съществува за теб, докато държиш заглавието в ръце, е този на самите персонажи. 

Това, което служи често като една от положителните черти на поредиците е именно в това, че читателят получава възможността да проследи израстването на самите образи. Такова, за тези прочели предишните книги, е видимо в лицето на Ела и Рийд. Макар и в началото отношенията им далеч да не потръгнаха по добър път, то в последствие това се промени, а заедно с това и самите те. 

Подобно надграждане, макар и не изцяло видимо все още, има и в лицето на Истън, върху когото загубата на родител оказва най-голяма тежест. Макар и в останалите три книги да разбрахме за малка част от неговите проблеми, то те тук биват разгърнати в по-голям мащаб. И макар понякога самият той да се чувстваше самотен и изолиран от останалите си братя, то той през цялото време имаше както тяхната подкрепа, то и тази на Ела, неизменно превърнала се в част от семейство Роял. 

Хартли, която тепърва бе въведена като герой, бе интересна личност, чието минало бе обгърнато в мъгла както за Истън, то така и за читателите. С хода на действието историята ѝ се разкрива, разбираме за проблемите ѝ свързани със собственото ѝ семейство, но заедно с това ставаме свидетели колко борбена и упорита е тя всъщност. Защото макар и без подкрепата на родителите си и далеч от тези, които обича, Хартли се доказва като човек, който трудно би се предал, но и готов да се жертва за щастието на обичните си хора. 

Макар и от самото начало да сме наясно в каква посока може да поемат отношенията на Истън и Хартли, то може да се изненадаме. Връзката между двамата далеч не е изпълнена с малко трудности, които трябва да преодолеят за да имат своя щастлив край, като те далеч не приключват с последните страници на „Прокудената наследница“ и тепърва предстои да проследим по кой път ще поемат героите и техните взаимоотношения. 

source

И колкото и да харесвам Истън обаче, истината е, че ми се искаше да има повече моменти, в които да е включено семейство Роял, защото макар и историята на Ела и Рийд да приключи добре в „Пясъчен замък“, то това далеч не бе краят за някои от действията, случили се в предшественичките на този роман.

„Прокудената наследница“ е заглавие, което би допаднало на онези, харесали поредицата до този момент; на онези, които искат още веднъж да се докоснат до семейство Роял и съпътстващите ги в живота трудности. 

Това е роман, който съчетава леки нотки на драма, любов, загуба на любим човек и жертва в името на обичния ти, но съдържа неподозирани обрати. Роман, след чийто край единственото, което ти остава е да очакваш продължението за да разбереш какво ще сполети братята Роял и дали този път те ще бъдат съсипани завинаги. 

„Имам чувството, че разтварям гръдния си кош и я оставям да погледне какво има вътре. Няма нищо хубаво, но не искам да я оставя да си тръгне от живота ми.“

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Ревю на първа книга.

Преди близо година се запознах с творчеството на В. Е. Шуаб чрез романа ѝ „Четирите цвята на магията“ и истината е, че останах крайно доволна от решението си да се докосна до тази книга. Идеята улови интереса ми още с прочитането на резюмето, а с всяка една следваща страница, романът погълваше мен и цялото ми внимание. До момента, в който не настъпи края, а заедно и с това се появи и неистовото ми желание да разбера какво ще се случи занапред с любимите ми герои. 

И макар „Четирите цвята на магията“ да бе наистина добро начало, въвеждащо ни в един интересен и завладяващ те свят, с много магия и приключения, но и съпътстващите ги опасности, то „Сборище на сенки“ е от онези продължения, които не биха те разочаровали и за миг. С обичани герои и не по-малко предизвикателства, второто заглавие от трилогията на Шуаб е това, което всеки харесал предшественицата му, би заобичал. 

Историята продължава да бъде предавана по същият начин както досега – леко и приятно, но и всепоглъщащо. Шуаб е от онези автори, които успяват да пренесат четящият в един различен от нашия свят; свят на битки и мистерии, на премеждия и вълшебства; свят, в който бързо биваш потопен, благодарение на красивият и нежен стил на авторката. 

Дори и действието тук да бе развито малко по-бавно в сравнение с „Четирите цвята на магията“, то това далеч не означава, че е способно да отегчи читателят. Дори напротив – Шуаб ни въвежда още повече в изграденият от нея свят, детайлно при това, но не прекалено; достатъчно за да го опознаем още малко и да се почувстваме като част от него самият. Нещо, което допълнително спомага в това да изградиш връзката с персонажите и да ги почувстваш близки до теб. 

Трудно е да изградиш един свят, какво ли е ако са цели четири? Това е едно от нещата, поради които харесах толкова първият роман от трилогията. Често като читатели може би не се замисляме колко време отнема на самият автор да изгради цялостното си произведение; това, което на нас ни отнема около три дни, на тях може да им отнема години. 

В. Е. Шуаб успешно обрисува картина на четири Лондона – всеки различен от останалите три, всеки с различни герои и слабости. Преплитайки четирите свята, авторката създава това произведение, което ни улавя в своя капан и не ни освобождава до края, а след това единственото от което се нуждаем е от това да разберем как продължава историята. Защото в творчеството на Шуаб не откриваме само безброй приключения и красив начин на писане; има и купища обрати, способни да те изненадат и да тръпнеш в очакване за продължението. Точно това получаваме и в „Сборище на сенки“ – край такъв, какъвто предизвиква желанието ти да посегнеш и към следващата част от трилогията; край, след който да се надяваш, че всичко ще завърши по най-добрият възможен начин, но все пак с искрица несигурност дали това ще бъде така. 

В първата книга бързо останах впечатлена, но и бързо се привързах, от изградените герои. Всеки един от тях притежаваше познати ни черти от останалите фентъзи романи на пазара, но имаше леки нотки към тях, които ги отличаваха. Мистериозни и забавни, твърдоглави и силни не физически, а по-скоро психически, персонажите, с които вече се запознахме, за пореден път доказват силата, която притежават, но и същевременно и това, че те също имат своите слаби моменти понякога. 

Кел, който бързо обикнах, отново се доказа като жертвоготовен и готов на всичко за щастието на близките си. Постъпките му обаче от миналото го настигат, а заедно с това и техните последици. Защото макар и изпълнен от желанието да спаси животът на своя принц, превърнал се през годините в негов брат, то резултата от заклинанието на обвързването му с Рай не е прието с възхищение от кралят и кралицата. А малкото неща, които правят Кел щастлив, постепенно изчезват също както и свободата му да прави това, което обича най-много. Постепенно виждаме как дворецът вече не домът, който героят познаваше; а миналото му все още тъне в мистерия, очаквайки скоро да ни бъде разкрито. 

Лайла, друг образ, който веднага прикова интереса ми още с появата си, продължаваше да се забърква в големи неприятности, но бързо намираше решение за измъкването ѝ от тях. Смела и готова на всичко да постигне целите си, но все още нямаща си пълна идея коя е всъщност и какво е в действителност. Въпреки това да се предадеш за нея не бе решение и именно това е една от чертите, които толкова харесвам в нея – не се предава дори и в този момент, когато решение няма. Живееща за момента и готова да се бори както за собственото си щастие, то така и за това на любимите си, Делайла Бард е не просто крадец преминал от Сивия Лондон в Червения чрез бариерата и оцеляла след това; тя е нещо много повече, а дали ще разбере коя е и на колко е способна престои да проследим в продължението. 

Друго нещо, което бързо обикнах е всъщност връзката между двамата герои. Изградена постепенно и с немалко пречки, тя тепърва ще продължава и да се развива. Но макар и различията между Антари и Лайла, то двамата се допълват по начин, който само предизвиква желанието ти да има повече общи сцени между тях.

source

Рай, който не опознах напълно в „Четирите цвята на магията“, тук има далеч по-голяма роля и участие в действието. Чрез главите от неговата гледна точка ни се позволява да проследим мислите му и как обвързващото заклинание се отразява не само върху живота на Кел, но и върху този на самия принц. 

С продължението се срещаме с няколко нови герои като екипажа на „Среднощно острие“ – кораб, плаващ под флага на кралството, но и с неговият капитан – Алукард, чиято роля е далеч по-значима отколкото първоначално може и да предполагаме. Той самият е човекът, помогнал на Лайла с магията; този, превърнал се в нейн учител и водач, но въпреки тази му роля – един от онези образи, чиято история не ни бива разкрита лесно. 

Злото в първата част се олицетворяваше в лицето на близнаците Дейн. И макар Астрид и Атос да не бяха част от заглавието, то злото не изчезна с тях, а дори напротив – все още се криеше в ъгъла, очаквайки своя момент за атака. И тепърва ще ни се разкрие тя, както и последиците от нея. 

Колкото и всъщност да бях впечатлена от книгата, запознала ме с творчеството на този автор, то продължението ѝ се оказа далеч по-добро и заедно с това – надмина очакванията ми. 

„Сборище на сенки“ е роман, който отново ни среща с наши любими герои; роман, чийто страници отлистваме с нетърпение; роман, чийто край те оставя със затаен дъх да очакваш продължението, обещаващо финал такъв, какъвто ще си струва цялото отделено му време. 

„Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!“