събота, 31 декември 2016 г.

Top books of 2016

31 декември.
Остават броени часове до настъпването на 2017, а аз не мога да повярвам, че и тази година е към своя край. 
Точно на тази дата през 2015 публикувах книжната си равносметка и също като тогава и тази година попаднах на някои четива, които заслужават цялото внимание, което са си спечелили още дори преди тяхното издаване.
Като цяло 2016 беше успешна. Прочетох книги, които от близо година стояха в списъка ми за четене, докоснах се до нови светове, срещнах интересни герои и проследих израстването на повечето от тях, а заедно с това успях и да изпълня годишното си предизвикателство в goodreads за 29 заглавия, които в последствие достигнаха броят на 46, по-малко в сравнение с 2015, когато планувах 40 и успях да надвиша бройката, достигайки до 79, но правейки тази равносметка, удоволствието от тези книги е не по-малко както отпреди година.


Ето и кои са тези заглавия, които направиха изминалите месеци изпълнени с радост, усмивки, сълзи, смях, напрежение и много вълнение.

„Крес“ от Мариса Мейър
Прочетох първите две книги от поредицата още през декември миналата година, но краят на тази история приключи едва преди няколко месеца. И от части - все още ме държи.
„Крес“ ми хареса главно заради присъствието на Трън, който бързо се превърна в един много любим герой още от първата ни среща с него, главно заради чувството си за хумор, но и добротата, която притежаваше. Бе едно добро продължение на „Скарлет“, което през по-голямата част ме забавляваше - дори и тогава, когато далеч не беше за смях, а живота на героите беше в опасност. 

„Тъмна дарба“ от Александра Бракен
Бързо обикнах романът на Бракен. Първата книга е обещаваща, а краят е едно от многото неща, заради които обичам първата част от трилогията на Алекс, въпреки че след затварянето на последната страница е трудно да се съвземеш предвид събитията на които е заложила авторката и да не грабнеш продължението веднага, което беше трудно, предвид това, че тепърва предстоеше излизането на втората книга от трилогията. „Тъмна дарба“ бе изпълнена с напрежение, а краят те оставя без думи и с нетърпение да разбереш как продължава историята.

„Кралица на сенките“ от Сара Дж. Маас
Няма да го бъде ако Сара Дж. Маас не присъства в годишната ми равносметка, при положение че съм прочела нещо нейно през този период от време.
Има спорни мнения относно продължението на поредицата за живота на Селена, Каол и Дориан, но за мен с всяка следващата книга историята става все по-добра. След краят на „Кралица на сенките“ ми остава само да чакам продължението.

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер
Романът бързо набра своята доза популярност. Това е втората трилогия, свързана с пътуване във времето, която започвам и за която не съжалявам.
В произведението на Фьолер има надграждане - проследяваме израстването на главната героиня постепенно, от наивно момиче в по-зряло, а самото действие се развива във Венеция, което е само плюс към това да харесам книгата. Красотата на града се долавя във всяка една от страниците, а лекият стил на авторката само улеснява читателят в бързото прелистване на романа и успешно го пренася заедно с героите на всяко едно място, което те посещават.

„Уинтър“ от Мариса Мейър
Беше голямо изпитание докато се появи възможността да прочета последната книга от поредицата за Синдер, Каито, Вълка, Скарлет, Крес, Трън и Левана. Обикнах новите герои толкова бързо, колкото и старите. Неусетно се привързах към поредицата и героите ѝ, а сега мога само да се усмихвам при спомена колко добри и интересни се оказа в действителност всяка една от книгите.

„Двор от мъгла и ярост“ от Сара Дж. Маас
Колкото и да харесах първата книга, тази бе далеч по-добра. Продължението на „Двор от рози и бодли“ те изненадва, въвлича в един още по-интересен свят и те оставя с нетърпение да очакваш продължението ѝ.
Тази книга бе една от тези, които разбиха сърцето ми и ме накараха да плача и точно поради това я обичам толкова много.

„Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър
Касандра Клеър е авторът въвел ме в този свят на разнообразни книжни герои и тази година имах възможността да се докосна до нещо нейно, ново при това, при което единствено ми остава да броя дните до излизането на следващата книга. 
„Лейди Полунощ“ е само началото на това, което ни очаква в следващите книги и нямам никакво търпение да разбера как ще продължи историята на Ема и Джулиън.

„Неизчезваща“ от Александра Бракен
Разбира се, че продължението на „Тъмна дарба“ трябва да присъства предвид това по какъв начин приключи предшественицата ѝ, но и поради самият начин по който се разви действието във втората книга. 
„Неизчезваща“ ме поправи след случилото се в „Тъмна дарба“, но в края ѝ далеч не бях толкова щастлива, колкото се надявах. Романът успя да ме изненада на места и да предизвика вълнения за финалната книга, отнасяща се до историята на тези така обичани герои. 
Ревю.

Пожелавам на всеки един от вас весела и усмихната нова година!

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

October Wrap up and November TBR

10/12

Октомври се изниза толкова бързо, че все още не мога да повярвам колко близо сме до края на тази календарна година. Всъщност това дори не бе моят месец, но можеше да бъде далеч по-зле, така че никак не се оплаквам.

Започнах месецът с една очарователна, но и пропита с истини, книга. „Кажи ми три неща“ ми хареса, беше лека и приятна за след дълъг ден, а запознаването ни с героите и тяхната история се случваше плавно. Може би не бе нещо ново, но определено не останах разочарована от прочетеното. Подробно мнение тук.
Второто четиво за октомври беше „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ от Рамсън Ригс. От край време книгата стоеше в tbr листа ми, забавих я щом се озова в currently reading-а, но няколко дни след излизането на филма проявих желание да я завърша. И ми се иска да нямах такива големи очаквания. Първите сто страници ми вървяха наистина бавно, имаше моменти в които интересът ми се губеше изцяло и това допринесе към по-ниска оценка. Въпреки това, някои от сцените ми харесаха, а  заедно с това, снимките само допълваха изградената от Ригс обстановка.
Продължих с една по-лека и приятна книга. Романът на Али Новак„Сърца за разбиване“ може да звучи предвидим предвид резюмето, но всъщност е написан наистина добре. Сладка, изпълнена с пречки, любовна история, но книгата бива също толкова реалистична поради болестта на Кара. Неведнъж се усмихвах по време на прелистването ѝ, неведнъж бях на прага да захвърля книгата в другия край на стаята и да си дам малко почивка, но с приключването ѝ мога спокойно да кажа, че ми хареса дори повече, отколкото очаквах. Ревю – тук.
В края на октомври имаше няколко почивни дни, от които се възползвах и се захванах с прочита на „Живота, какъвто го познавахме“ от Сюзан Бет Пфефър. В действителност очаквах повече от самата книга, като се надявах, че ще ми хареса, въпреки че негативните ревюта бяха далеч повече от позитивните. Това, което най-много ме разочарова е, че бе обърнато повече внимание на това колко бързо привършват запасите на семейството на Миранда, отколкото на всичко друго, което щеше да бъде далеч по-интересно. Идеята сама по себе си звучи добре, но всъщност не всичко се развива по такъв начин. Това, което ме накара да я харесам достатъчно за три звезди, е че героите претърпяха видими промени, станаха по-силни, а семейството на Миранда се сближи още повече.

Наистина не знам в какво настроение ще съм откъм книги за през ноември. Иска ми се да прочета „По залез“ от  Александра Бракен, третата и последна книга, проследяваща живота на едни от любимите ми герои в скоро време.
„Килия номер 7“ от Кери Дрюъри също бързо привлече вниманието ми, а ревютата на Теди и Вероника са позитивни, така че едва ли ще е нещо лошо.
С излизането на втората книга от трилогията за „Пенрин и Краят на дните“, желанието ми да прочета първата книга се покачи още повече, ако това въобще е възможно.
И не на последно място, обмислям да прочета „Чукът на Тор“ от  Рик Риърдън, която обаче е също толкова несигурна, колкото и изброените по-рано. Ако не подхвана нито една книга от изброените, то тогава ще разчитам на момента и да се надявам, че няма да попадна в читателски застой отново, защото всеки изпитал го, знае колко трудно се излиза от него.

понеделник, 17 октомври 2016 г.

„Сърца за разбиване“ от Али Новак

Резултат с изображение за urca za razbivane„Сърца за разбиване“ от Али Новак бързо се превърна в една от най-обсъжданите книги за това лято в книжното общество. След множеството от прочетени ревюта и добрите отзиви като цяло, най-накрая достигнах и до този роман, в края на който се причислих към хората, останали доволни от него.

Четейки резюмето, човек може да си каже, че книгата е тежка, сложна дори, поради болестта на Кара. Всъщност Али Новак се е справила успешно с това, че дори и засягайки тази тема, „Сърца за разбиване“ да бъде ненатоварваща, свежа и приятна. Показва колко жестока може да бъде съдбата, но същевременно ни подканва да не се отказваме и да виждаме положителната страна, защото от това може да зависи дали ще бъдем щастливи след извървения път. 
Преплетени биват надеждата за едно по-добро бъдеще, мечтата да видиш любимата си група, музиката, както и любовта. Заедно, те образуват това, което книгата е; всеки един от тези елементи е важна част за развитието на историята.

Стела е този герой, при който се наблюдава най-голяма промяна. Страхът ѝ да се отдели от сестра си предвид положението ѝ, е това, което я спираше да бъде себе си. Ако героят бе друг, най-вероятно щях да бъда на различно мнение, но тази привързаност между двете им заедно с брат им е едно от нещата, които просто заобичах от самото начало и далеч не бях против това решение на героинята да живее изцяло за сестра си. Стела винаги беше до тях както и те до нея, защитаваха се един-друг и най-вече не спираха да вярват, че всичко ще се нареди.
Докато в началото главната героиня бе неотлъчно до близначката си, в последните страници я виждаме като далеч по-самостоятелна и най-вече – живееща собственият си живот, но с все същата силна връзка със семейството си. Научи се да вярва в себе си и това, на което е способна само с един фотоапарат в ръка, но и откри приятели, които скоро след това се превърнаха за нея във второ семейство. Едновременно с по-милата ѝ страна, се срещаме и с тази, в която бива ли ядосана, тя казва всичко в лицето, като по-късно може да съжалява, но това бе друга нейна черта, която нямаше как да не харесам. 
Дрю, братът на Кара и Стела, ми се стори симпатичен от самото начало. Макар и не най-големият сред двете момичета, той се държеше точно като един по-голям брат, защитаващ по-малката си сестричка от това да не бъде наранена. Заедно със Стела бяха готови на всичко за да зарадват Кара и нямаше как това да не ме спечели. 
При сестра им положението бе най-лошо и макар самата тя да бе болна, продължаваше да се усмихва. Тази борбеност от нейна страна със болестта и това, че не се отказваше бе причина да ми хареса като герой. Може би вътрешно и тя е имала съмнения относно живота си и това дали ще се излекува, но точно тя бе и тази, която вдъхваше надежда на семейството си и макар да бе в болница, тя бе също толкова жертвоготвна за Дрю и Стела, колкото и те за нея. 
Тази връзка между тризнаците стопляше сърцето ми при всеки един техен момент, усещах колко силна е тя от страниците на книгата и ми напомняше за това колко е важно да казваме на хората, които обичаме какво означават за нас било то приятели или на някого от семейството точно поради тази причина, че не знаем какво ни е подготвила съдбата. 
Момчетата от „Хартбрейкърс“ също бързо спечелиха сърцето ми. Заедно, четиримата се допълваха и едва ли групата щеше да е толкова добра, ако един от тях липсваше. Оливър, техният фронтмен, бе този, който криеше най-много тайни за миналото си, но и този, който бързо обикваш. Разбиращ и очарователен, Оли веднага прави впечатление и би спечелил сърцето на всяко момиче, дори и да не бе известен. Джей Джей, най-забавният от всички момчета, винаги ме караше да се усмихвам, а от това няма по-добро и как да не го харесаш като герой. Зандър пък ми се струваше още по-сладък с тези си алергии към най-различни неща, той също като останалите бързо си проправи път към сърцето ми и така и не го напусна след затварянето на последната страница. Докато тези три момчета бяха общителни, то Алек бе най-мълчаливият в „Хартбрейкърс“, но и най-мъдрият от тях. Той бе човекът, който ще ти покаже пътя и ще ти даде добър съвет, този, на когото вечно може да разчиташ.

Звучащ като типичен тийн роман, „Сърца за разбиване“ далеч не е такъв. Реалистични описания и разнообразие от герои са само малка част от това, което е книгата. Важна част от нея са себеоткриването, преодоляването на страха и изправянето пред непознатото.
В романът може да няма важни житейски уроци, но същевременно ни показва да се борим и приемаме предизвикателства, защото нищо не е сигурно.

„Сърца за разбиване” е книга, която макар и да изглежда подозрително позната със сюжета си, в която няма как да не се влюбиш. Сладък и свеж, романът се чете бързо и лесно, и те кара да се усмихваш и най-вече да се наслаждаваш на това, което имаш.
„Животът никога не ти дава почивка. Той е суров и не прощава, и когато те връхлети, имаш само два варианта: да легнеш на земята или да се изправиш и да се бориш.“

петък, 7 октомври 2016 г.

„Кажи ми три неща“ от Джули Бъксбаум

Кажи ми три неща“ от Джули Бъксбаум ме накара да чувствам.
Романът на авторката е относно страха при преместването на ново място, срещането на нови лица и оставянето на близките ти и всичко, което познаваш зад гърба си. След като главната героиня губи майка си, тя заедно с баща си, се налага да се преместят в  Лос Анджелис, който се оказва доста по-различен от познатият Чикаго. Чрез това, Бъксбаум е създала една реалистична книга, в нея са показани все неща, които може да се случат на всеки един. И точно това бе една от причините да ми хареса толкова.

В началото нямах големи очаквания – бях попадала все на ревюта, които казваха, че книгата не е нищо специално, но въпреки това е добра. И след прочита ѝ, пре-спокойно мога да заявя, че това е така. Макар историята да бе предвидима на места, тя бе също толкова очарователна, но същевременно и поучителна. Уроци, които си струва да научим, понеже не сме застраховани от това, което се случва и на Джеси.

Джеси Холмс е момиче, което не е имала нищо в излишък, била е щастлива със семейството си и е имала силна връзка с тях. Докато не се случва това с майка ѝ. Целият ѝ живот се променя, но коренната промяна настъпва тогава, когато трябва да изостави родният си дом и да отиде на място, където не познава нищо и никой. Всъщност тя бе един от най-истинските образи в книгата на Бъксбаум. Въпреки подигравките от страна на другите учениците, тя не направи и ни най-малка крачка към промяната и остана вярна на себе си и това, което винаги е била. Злобните коментари на останалите я нараняваха, поне в началото, докато постепенно те самите се превърнаха в част от книгата, а Джеси я интересуваше все по-малко от мнението на Джем или Кристъл.
Отношенията им с Някой Никойски ми бяха също толкова интересни. Тази връзка, която се основаваше основно на и-мейли, а в последствие и на чат, беше изградена по начин, по който тя ставаше все по-силна с всяко едно съобщение изпратено от другият. Постепенно се научиха да си вярват, макар той да не знаеше нищо съществено за нея, а тя дори да не знаеше как НН изглежда. Първоначалните ѝ съмнения дали той е той или е тя, дали не е някой, който ѝ се подиграва, се изпариха изцяло в даден момент.
Мистерията около разкриването на НН и кой всъщност стои зад всички изречени думи, я има малко или много. Също като главната героиня, читателят може да изпитва колебания относно няколко образа, но ако е по-внимателен, има го и шансът да разбере кой е човек зад инициалите по-отрано.  Макар и да бях разбрала кой се крие зад НН още през първите няколко страници, това не се оказа пречка за удоволствието, което изпитвах по време на прочита на книгата, нито пък доведе до по-ниска оценка.
Останалите герои като Скарлет, Тео, Дри и Агнес завършват картинката. Докато Скар беше връзката между Джеси и старият ѝ живот, а Тео тази част от новият ѝ такъв, който може да е по-различен като герой, отколкото ти изглежда, то Дри и Агнес се оказаха момичетата, с които Джеси намери общо. Двете бързо се сприятелиха с главната героиня и направиха новият ѝ живот една идея по-добър.
Образът, който веднага ми направи впечатление при споменаването му, бе този на Итън. Иначе погледнато – той изглежда като особняк, по който всички момичета си падат, но те далеч не го интересуват. Беше сладък, не знаехме много за него, но той бе един от малкото, който постепенно, се сближи с новото момиче и откри малка част от себе си, позволи ѝ да навлезе по-надълбоко в личното му пространство отколкото на останалите момичета от „Уд Вали“.

Авторката е успяла да преплете реалността по един красив начин с любовните елементи. Чрез тях  може да не си извадим голяма поука, но точно тази комбинация издига  „Кажи ми три неща“ в листа ми на най-приятните книги, прочетени в скоро време заедно с комбинацията от приятният стил на писане и лекотата, с която Джули Бъксбаум ни запознава с историята.
„Кажи ми три неща“ е книга, която ме караше да се усмихвам, но и да размишлявам над живота, който води главната героиня и колко промени настъпват в него, щом преминава границата на Лос Анджелис. Бъксбаум се е справила чудесно с това да ни покаже, че при преместването на ново място не всичко може да е толкова перфектно, колкото ни бива показвано на други места и че далеч не толкова бързо може да намериш някого с когото да общуваш. Чрез този роман ни се показва, че не бива да съдим някого по това как изглежда, с кого се движи или по това, какво обича да прави. Точно тази оригиналност трябва да притежава всеки един и макар в голяма част от съвременните романи да бъде опитвано да се спомене, то тук това е изпълнено и успешно достига до читателите.
Книгата е способна да те дарява с усмивки, трепети на щастие и желанието да изпиташ любов, а топлите чувства, които изпитваш по време на четенето ѝ, успяват да те задържат дори и след като я приключиш и осъзнаеш колко път са изминали както Джеси, то така заедно с нея и НН, като герои на този пленителен, сладък и реалистиен роман.
„Понякога целувката не е целувка не е целувка. Понякога е чиста поезия.“

неделя, 2 октомври 2016 г.

September Wrap up and October TBR

09/12

Август беше най-разочароващият месец до момента. С изключение на някои задължителни книги от училище, не прочетох нищо друго. Дори и да исках, започнех ли първото изречение – желанието ми умираше. Усещах, че има голяма възможност да се дължи именно на двата маратона, в които взех участие през юли. Единственото, което ми доставяше удоволствие бяха сериалите, да разбера какво ще се случи с връзката на Ема и Кийрън ми звучеше далеч по-вълнуващо от всичко останало.
За мое щастие, изминалият месец се оказа далеч по-продуктивен. Започнах с „Верижна реакция“ от Симон Елкелес. Прочетох я за изключително кратко време, и въпреки че не е любимата ми от трите книги, ми допадна. Имах усещането, че авторката е събрала най-интересните моменти в последните стотина страници и поради тази причина и самият край бе не толкова развит, а някак прибързан, което бе причината и да дам по-ниска оценка от на останалите две книги. Луис и Ники също не са любимата ми двойка, но и при тях се наблюдават доста забавни сцени както при останалите. Романът е изключително приятен и лек, въпреки повтарящата се основа върху която е изграден. Пълно ревю тук.
Първата част на „Никога, Никога“ от Колийн Хувър и Тарин Фишър я бях включила в БКМ и след прочита ѝ ми се искаше да разбера каква е причината за това, че главните герои не помнят нищо. А и Сайлъс бе сладурче, така че нямаше как да не продължа и с останалите две части. Втората продължаваше да поддържа тази мистерия, а нейният прочит отнема едва няколко часа.
Веднага след това се захванах и с третата, финална, част, понеже ми се искаше най-накрая да разбера какво е довело до тези събития, макар и в последните няколко страници на предходната част да имах някои теории. Оказа се не това, което очаквах. Не подозирах, че причината за амнезията им може да е нещо подобно. И малка част от мен очакваше повече. Любовната историята на Чарли и Сайлъс бе очарователна, но и изпълнена с доста препядствия по пътя. Не за първи път се срещам с творчеството на Колийн Хувър и определено няма да е за последен. Въпреки че този ѝ проект е общ с Тарин Фишър, ясно се долавя типичния елемент за нея, който е вмъкването  на важен житейски урок,  от който можеш да си вземеш поука след края.
Следващата книга беше „Бухтичка“ от Джули Мърфи. Хареса ми. Същевременно лека и приятна, книгата засяга важни теми, играещи главна роля в живота ни, но не натоварва. Забавна и свежа, тя вдъхва кураж да се изправиш пред обществото и да им покажеш, че не всички трябва да имат перфектното телосложение или перфектна усмивка, за да имаш и ти това, което и останалите. По-подробно мнение тук.
Finding Cinderellaот Колийн Хувър беше в to-read‎ листа ми от началото на 2015 и понеже бях на вълна да намаля малко четивата, които се задържат от повече време, реших да бъде една от книгите, които да бъдат отметнати. Новелата за Сикс и Даниел ми хареса и благодарение на нея имах шансът да ги опозная малко повече, понеже останалите две книги не бяха съсредоточени върху тях и не получихме тази възможност. Главите бяха по-дълги, но това не се оказва пречка за бързото прелистване. Стилът също не беше сложен, позволявайки ти бързо да навлезеш в света на героите.
Ако „Тъмна дарба“ от Александра Бракен бе за 5/5 звезди, то продължението ѝ заслужа поне 10/5. Често читателят остава разочарован след първата книга, ако тя е била наистина добра, но случаят с „Неизчезваща“ далеч не е такъв. Авторката ни среща с обичани герои и с такива, които и да искаш, няма как да мразиш въпреки постъпките им. Отново се потапяме в света на Руби, която се завръща по-силна и решителна от тази, която беше в първата книга. Наситен от напрегнати моменти, романът успява да прикове цялото ти внимание, карайките да искаш третата книга на момента. Пълно ревю - тук.
Kindred Spirits от Рейнбоу Роуъл представлява кратък разказ, който не успя да ми хареса така, както останалите ѝ книги, но въпреки това е приятен за четене, успяващ да те отпусне. Започнах историята с цел да се докосна още веднъж до творчеството на авторката и подозирах, че определено няма да е сред нещо любимо, написано от  Роуъл, при положение че се споменават и филмите за Star Wars, а аз не съм им особено голяма почитателка. Въпреки това, за прочита на книжката са нужни около час-два, а междувременно Рейнбоу ни е гарантирала и няколко комични ситуации.
Следващото четиво, което започнах бе „Хрониките на Магнус Бейн“ от Касандра Клеър. Въпреки че бях наяно, че не всички разкази ще ми харесат, една част се оказаха доста приятни за четене в комбинация с така характерният за Бейн хумор. Книгата се оказа един допълнителен шанс за почитателите на Клеър да се срещнат с познати фамилии нефилими, както и да опознаят още повече самият магьосник.
Последната книга бе „Сирената“ от Кийра Кас. Това е първият роман на авторката, който освен това е и публикувала самостоятелно. Като за такъв не би трябвало да имам високи очаквания и да съдя по така успялата ѝ поредицата за Максън и Америка. Историята на Калѐн и Акинли беше очарователна, сладко-горчива на места, а самата книга е написана по доста лек начин, което позволява да се чете по-бързо. Това, което ме дразнеше на моменти е връзката между Океана и главната героиня – навярно след толкова години е напълно нормално отношението им една към друга да е такова, но Калѐн ми се струваше привързана към нея повече от необходимото, дори и ако тя за нея бе единственият „родител“ след корабокрушението. Краят също не ме изненада особено, след дадена страница имах предположение какво може да се случва в действителност с героите,  което се оказа доста близко с истината. Може да не е нещо впечатляващо, но определено не е и толкова разочароващо като за начало на кариера, на вече успял автор.

Определено мога да заявя, и то напълно спокойно, че септември бе най-ползотворният ми месец от цялата година до сега. Втората му половина определено не бе толкова успешна, но хей, училището си казва думата.
През октомври, освен, че трябва окончателно да съм привикнала да отделям време за учене, е и месецът, през който голяма част от сериалите ми започват, а в комбинация с четенето става малко по-сложно.
Първата книга, която ми се иска да приключа е „Кажи ми три неща“ от Джули Бъксбаум. Започнах я преди няколко дни и ми остават няколко страници докато стигна до краят ѝ, но определено е нещо леко и очарователно.
След това ми се иска да прочета и „Последните оцелели: Живота, какъвто го познавахме“ от Сюзан Бет Пфефър.

вторник, 27 септември 2016 г.

The Autumn Book Tag

Резултат с изображение за The Autumn Book Tag
source

Благодаря на Теди за тага.
1. Кое е любимото ти нещо относно есента?

Няма човек, който да не е забелязал колко красив е този сезон всъщност. Освен това се завръщат голяма част сериали и горещият шоколад като напитка. Мъгливите сутрини също са една доста харесвана от мен част.

2. Коя книга ти напомня за училищните дни?
"Скай" от Джос Стърлинг. Освен това, че действието се развива по време на учебната година, аз самата я прочетох в един такъв период и доста опявах на приятелите си за това колко сладки са всъщност Зед и Скай.

3. Коя корица ти напомня за есента?
"Град на паднали ангели" от Касандра Клеър.

4. Коя е любимата ти хорър или Хелоуин история?
Няма такава.

5. Кой е любимият ти хорър или Хелоуин филм?
Не мисля, че откакто разбрах за Halloweentown съм пропускала да го гледам всяка есен. Може да знам историята и репликите наизуст,  но все така продължава да е любимият ми за през сезона и да ме зарежда с есенно настроение. Това ще е като Коледа без "Сам вкъщи"

6. Кое излизане на книга през есента очакваш най-много?
Не съм се интересувала толкова от сезонните планове на издателствата, за разлика от годишните. Според този на Егмонт трябва да издадат"Магнус Чейс: Чукът на Тор" от Рик Риърдън и последната книга от поредицата за братята Бенедикт - Summer Shadows от Джос Стърлинг през следващите два месеца.

7. Кое излизане на филм през есента очакваш?
"Домът на мис Перигрин за чудати деца". Все още не съм прочела книгата, но трейлъра ми се струва наистина добър.

8. Кои три книги планираш да прочетеш тази есен?
"Последните оцелели: Живота, какъвто го познавахме", "По залез" и "Тези плитки гробове".

петък, 23 септември 2016 г.

„Неизчезваща“ от Александра Бракен

Ревю на първа книга.
„Тъмна дарба“ ме накара да се влюбя, след което разби сърцето ми на колкото е възможно по-малки парченца. „Неизчезваща“ обаче се оказа подходящото лепилото, способно да поправи последиците от предходната книга. 
Александра Бракен се завръща с по-силно продължение, отколкото може да се и надяваш. Често, вторите книги се оказват разочароващи, но „Неизчезваща“ е комбинация от всичко, което може да искаш – нестихващо действие, решителни герои и невероятни обрати, поради които да искаш следващата книга на момента.

Първите няколко страници ни запознават с живота на Руби в Лигата. Точно те ми вървяха най-бавно, но знаейки, че след още двадесетина ще настъпят интересните събития, продължих. И не съжалявам, защото точно чрез тях успяваме да проследим какво се случва в Детската лига, но и промените, които главната героиня е претърпяла в краткият срок на шест месеца.
Също както и  „Тъмна дарба“, то така и тук, стилът на авторката е увлекателен, дори реалистичен, позволявайки ти да се представиш на мястото на героите и да преживееш това, през което преминават и те.  
Макар в началото действието да се развива плавно, няколко страници по-късно, всичко се преобръща и докато осъзнаеш какво се е случило, следва нещо друго, което не позволява на читателят да се отегчи.

За разлика от познатитите ни герои от първата книга, при Руби се забелязва най-голяма промяна. През тези шест месеца е тренирана, което я калява като характер. Тя се завръща като по-смела и уверена в себе си и способностите си, макар и от Лигата да я използват като оръжие, за да постигнат целите си. На моменти, макар тази си промяна тя показваше, че дълбоко в нея все още има частички от момичето, което се боеше от това, което може да причини на останалите само чрез докосването си. И въпреки това, се държеше като Водачът, какъвто е. 
При Дунди също се усеща трансформация. Все още сме свидетели на хуморът му, който може да те развесели и в най-напрегнатият момент, както и отдръпването му от хора, които не познава, но в „Неизчезваща“ сме свидетели на промяната, която е настъпила през тези месеци, далеч от приятелите му. Вече е по-сериозен, но все така жертвоготвен за близките си. 
Лиам бе този, при който единствен от всички, не се наблюдава разлика. Продължава да бъде все така омайващ и добросърдечен, успявайките да те успокои дори тогава, когато и неговото сърце препуска. 
Любовната история също ме накара да изпитам приливи на щастие. На фона на събитията в  „Тъмна дарба“, тук сме свидетели отново на това, колко силни са чувствама им един към друг и случилото се в първата книга, не е успяло да заличи това, което изпитват.
Единственият герой, който ми липсваше през цялата книга бе малката Суземе. Надявам се, че ще я видим в продължението, защото тя бе герой, който заслужа поне още една поява заради чара и доброто си сърце, заради това, че е способна да освети и най-мрачното място.
Имахме шансът да срещнем и Кланси Грей, обичаният злодей на тези книги. Макар и показан в лоша светлина, той е от онези злодеи, който няма как да не ти повлияе.
Новите герои, с които Алекс ни среща са също толкова интересни, колкото и старите, стават ни също толкова близки, колкото и другите.
Вида, на пръв поглед студена, беше винаги там, за да предпази приятелите си. Джуд бе очарователният герой, който веднага обикваш, а Коул е този, който не познаваш добре, но нещо ти подсказва да му се довериш.
Екипът, който се сформира постепенно от Руби, Дунди, Лиам, Джуд и Вида навява спомени за отпреди няколко месеца, за момента, в който Руби срещна двете момчета и Зу, за Черната Бети и това, което те преживяха заедно. Отношенията помежду им сгряваше сърцето ми, а думите, разменени между Дунди и Вида предизвикваха широка усмивка на лицето ми, защото колкото и да се караха, те станаха семейство, готови да се бранят един за друг.

source: tumblr
Краят на романа ме остави поразена, с още по-голям пробуден интерес да очаквам третата част, докато „Неизчезваща“ е умопомрачително добро продължение, което не веднъж ще затаява дъха ти, рядко ще пробужда усмивка от твоя страна и ще ти покаже в колко жесток свят живеят героите, но ще прикове вниманието ти и няма да те освободи от хватката си, докато не разбереш как приключва историята.
„Другото, което ме плаши, е, че някаква част от мен разбира защо те разсъждават така. Нали знаеш, че взеха всичко от нас? Защо тогава да не можем да си го върнем обратно, след като имаме тази сила?“

сряда, 14 септември 2016 г.

„Бухтичка“ от Джули Мърфи

Резултат с изображение за buhtichkaЗа първи път разбрах за книгата от блога на Елена през април. Анотацията веднага грабна вниманието ми, а няколко месеца по-късно успях и да я прочета. До сега не се бях докосвала до нищо от Джули Мърфи и първата ни среща определено не бе разочароваща.
Авторката успешно е предала историята на главната героиня, върху чието тегло пада акцентът. Макар и на пръв поглед романът да е лек и приятен, във всяка една страница се долавя темата, засягаща важен проблем в света на съвременния тинейджър. Външния вид играе своята роля в ежедневието ни и доста често, той се оказва причина за подигравки, понеже не влизаш в нечии определени стандарти за това как трябва да изглеждаш. Книгата пречупва тези норми, наложени ни от обществото, показва ни, че външният вид не е всичко и че не всички се интересуват от недостатъците ти, защото точно те, те открояват от останалите перфектни лица, замаскирали себе си зад грим и пластични операции.
„Бухтичка“ е един очарователен роман, който ти вдъхва надежда да се изправиш пред другите и да им докажеш, че независимо дали си 50 или 150 килограма, независимо дали носиш брекети или вместо това нямаш най-хубавата усмивка, то ти може да вършиш това, което и те, че чувстваш ли се добре, не е нужно да се променяш.

Книгата се чете бързо, благодарение на увлекателният стил на Джули и кратките глави. Макар идеята да не е нещо, което не сме срещали по филми или останали романи и да знаем, че накрая въпреки всичко, че нещата ще приключат по добър начин, то „Бухтичка“ успява да прикове вниманието поради това, колко сладък е начина, по който бива предадена историята.
Без излишни драми или описания, които да затормозяват четенето, книгата е написана по начин, по който няма как да не те докосне. И Джули Мърфи се е справила успешно с препредаването на чувствата на нашата Бухтичка – от загубата ѝ на Луси и това колко ѝ липсва тя, през любовните ѝ терзания, до приятелските отношения, които се сформират постепенно между нея и останалите момичета.

Уилолдийн ми хареса от рядко срещаното си име до увереността, която притежаваше. Въпреки това, на моменти и тя, както всички останали, започна да изпитва съмнения в себе си. Чувствайки се добре в кожата си, това бе единственото важно нещо за нея, като не я интересуваше мнението на останалите. Забавна, и най-вече себе си, тя веднага ми допадна. В последствие тя се оказа човекът, вдъхнал смелост и на други, отхвърлени и обиждани от обществото, момичета като Мили и Аманда, и Хана. Заедно, четирите показаха на останалите, че външният вид не бива да ни дава повод да определя хората под дадени етикети. През този период на израстването ѝ, Уилолдийн освен, че откри човек за себе си, който не го интересува колко тежи, тя срещна и истински приятели, които също като нея имат недостатъци, но не се депресират от това, че хората ги отблъскват заради тях.
Очарователният Бо бе следващият герой, който обикнах за кратко време. Макар и името му да бе просто, то самият той не бе чак толкова лесен за разгадаване. Това, което от самото начало не ми позволи да не го харесам е, че не се сланяше към хората, определящи дали един човек е красив или недостатъците му го правят грозен. Вместо това не го интересуваше какво ще кажат останалите за него и отношенията му с Уилолдийн.
Те бяха не малко объркващи на места, но и нямаше как да не те зарадват с това, колко допълващи се един друг всъщност са и двамата. Техните моменти са тези, в които в мен се зараждаха топли чувства.
Не бе толкова наблегнато на любовната история, но въпреки това тя се оказа една от темите, които бяха засегнати най-много след проблема за външният вид и какво влияние оказва той.
Елън в началото изглеждаше приятна като герой, в средата определено не ми бе любимката след думите, които изрече, но в последните няколко страници определено ми допадна повече. Приятелството им с главната героиня определено се нуждаеше от тази почивка, която двете си дадоха.
Резултат с изображение за dumplin book tumblr
source
Всеки има шансът да се припознае в героите на Джули Мърфи – дали ще бъде кретенът Патрик, който му доставя удоволствие да обижда или веселата Мили; те биват изградени реалистично, което допринася към това да усетиш романът на авторката близък до себе си.

Краят, макар и очакван, е напълно задоволяващ, а от самият роман, може успешно да си извлечеш съвети, но и е способен да те откъсне от ежедневието ти, предлагайки ти комбинация от забавление и усмивки.
Това е книга, която ти дава куража да излезеш от познатото кътче и да опиташ нещо ново, което има вероятност да ти хареса, дори и останалите да мислят, че мястото ти не е там и най-вече е за това да приемем кои сме и да не се променяме заради чуждото мнение.
„Понякога да разберем кои сме означава да приемем, че сме мозайка от различни изживявания. Аз съм Бухтичка. И Уил, и Уилоудийн. Аз съм дебела. Щастлива. Несигурна. Смела.“

неделя, 4 септември 2016 г.

„Верижна реакция“ от Симон Елкелес

Резултат с изображение за верижна реакция
Ревю на втора книга.
Също като нейните предшественици, „Верижна реакция“ от Симон Елкелес разкрива пред читателите свят, изпълнен с наркотици, оръжия и изключително силна любов между главните герои. Въпреки повтарящата се основа, върху която е изграден романът, ми допадна. Определено не е любимата ми книга от трите, но в този момент се нуждаех от нещо неангажиращо за четене и точно това ни дава авторката с историята на третия брат Фуентес и Ники Крус.

За пореден път Елкелес не е изневерила на стилът си, поддържа историята по лек и приятен за четящият, начин, давайки му това, от което всички се нуждаем понякога. Вече предвидима на места, „Верижна реакция“ въпреки това успя да задържи вниманието ми през цялото време.
В романът отново се срещат силните семейни отношения, нещото, което ми доставя удоволствие да чета в книгите на Елкелес и как тримата братя са готови да се борят за да се спасят един-друг. Това се оказа важен елемент и от трите части на трилогията и винаги ще бъде нещо, типично за нея. Страстта е отново силно изразена така, че да успеем максимално да се насладим и усетим истинността на чувствата на героите.

Разчитайки на това, че основата е сходна, читателят може да предвиди, че няма да има разлика и в характерите на главните герои, понеже всички те преминават през едни и същи проблеми. Това обаче не е напълно вярно и всеки един Фуентес притежаваше това качество, което да го различава от останалите двама.  Докато Алехандро бе готов да жертва надеждите за бъдещето си в замяна на безопастността на семейството и докато Карлос с удоволствие се забъркваше в беди, то Луис далеч не смяташе да следва стъпките на нито един от двамата, а да се посвети изцяло над това мечтата му да стане реалност. Той е най-малкият и същевременно най-невинният от тримата. Въпреки репутацията му на отличник обаче, на моменти постъпваше глупаво, прибързваше с действията си и не ги осмисляше до край, което водеше и до не чак толкова добър резултат. За кратко той се превърна в съвсем различен човек, но хубавото в книгите на писателката е това, че тя винаги намира начин как да измъкне свой герой от кашите му.
Ники не бе типичната героиня от предишните две книги. Тя нямаше семейство с перфектна репутация като на Брит, нито пък бе толкова жизнерадостна като Киара. Това, което е преживяла в миналото е дало отражение върху настоящето, а доверието ѝ в момчетата бе сведено до минимум. Още в началото разбираме какво ѝ се е случило за да претърпи такава промяна, макар и след като това е разкрито, последствията да ми се сториха предвидими. Нейният образ бе този, който претърпя най-голяма промяна и ако в началото тя не вярваше на никого, то в последните страници бе преодоляла това и имаше доверие на постепенно превърналия се в един от най-важните хора в живота ѝ, Луис.
Любовната история в тази книга ми дойде малко в повече, понеже вече я видяхме и в предходните две части на трилогията. Вече напълно запозната със света на Фуентес, знаех, че в един момент нещо ще преобърне обстановката на 180 градуса, но в края любовта все пак ще възтържествува. Това не ми попречи да ѝ се наслаждавам.
Нямаше как да игнорирам факта, че отново се срещаме с останалите две двойки. Разбираме малко повече за семейните отношения между Алекс и Бритни, както и как продължава връзката между Карлос и Киара. Запознаваме се и с малката, очарователна версия на Пако, който е типичен за рода Фуентес красавец и при всяка поява ме караше да се усмихвам. За кратко се появява и Исабел, която срещаме за първи път след края на „Перфектна химия“ и осъзнаваме, че въпреки изминалото време, това между нея и приятелят на Алекс не е било нищо временно, а далеч по-силно.
Резултат с изображение за chain reaction book tumblr
source: tumblr
„Верижна реакция“ е един достоен край за тази поредица, винаги готова да те зареди с положителни мисли и чувства. Разказана по един сладък начин, но същевременно и с поне една тайна, заровена дълбоко, трилогията на Симон Елкелес не те оставя безучастен и винаги може да те извади от читателския застой или да възвърне вярата ти, че истинската любов може да е точно пред очите ти и да се окаже, че е човекът, който най-малко подозираш.

„ -Ти ме накара да повярвам в любовта, от която се бях отказала. Благодаря ти, задето ми доказа, че това не е само вълшебна приказка.“

събота, 27 август 2016 г.

„Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър

В този момент се чудя дали обичам Касандра Клеър или не. След множеството ревюта, които прочетох за книгата, очаквах да преминавам от щастлива към разстроена, но след затварянето на последната страница се бях превърнала в развалина. Проблемът се оказа, че не бях готова за това, което ми причини „Лейди Полунощ“.

От доста време не бях чела нещо на авторката и започвайки новият ѝ роман, нямаше как да не изпитам приливи на щастие. След близо две години най-накрая имах шансът да се докосна до съвременния свят на Ловците на сенки, този път няколко години по-късно, когато героите от познатата ни поредица са пораснали и преживели загубите си от действията на Себастиан. Всеки един ловец е загубил някого в тази война – приятел, родител или някой друг близък до него.
В случая, Ема и Джулиан, познати ни като дванадесетгодишни деца в „Град на небесен огън“, се оказват едни от тези, които са преживели загуба. Тук ги виждаме пет години по-късно, вече парабатаи, и по-силни след изминалите събития. Съдейки по предишните ѝ романи, читателят може да предположи за какво ще става дума и тук. Но в действителност колкото и еднакви да ни се струват книгите на Каси, всяка една от тях се различава. Историята на Джейс и Клеъри бе напълно различна от тази между Уил, Теса и Джем, като тази тук също не се доближава особено много до това, което сме видели, разгръща се нова сюжетна линия, която дори е по-добре изградена от тази в останалите ѝ творби.
Отново ставаме свидетели на типичните за авторката неща, които тя изгражда както винаги на ниво – любовта е важен елемент от този свят и няма как да липсва в книгата. Тя се оказва това, което тепърва ще създава проблеми на главните герои, но въпреки това няма как да се отрече, че бе нещо малко по-различно от това, което писателката ни е предлага преди. Светът на Ловците на сенки е зарибяващ, не помня как открих тази авторка, но още в самото начало тя ме плени с новият и различен свят до който се докоснах и до героите, които на момент дразнещи, се превърнаха в едни от любимите ми. Заедно с израстването на героите обаче сме способни да проследим и нещо друго – това на самата Клеър. Постепенно тя започна да надгражда себе си и всяка една следваща книга бе по-добра от предходната. Това се случи и с „Лейди Полунощ“, която тепърва слага началото на една вълнуваща нова поредица, изпълнена с нови и нови предизвикателства, нови злодеи и още по-добре изградени герои.

Ема Карстерс е един от героите, при който е настъпила коренна промяна след загубата на родителите ѝ. Това е дало началото на нейното преобразяване в един още по-добър нефилим, готов да открие истината за смъртта им. Нямаше как да не я харесам още в самото начало – жертвоготовна за тези, които обича, смела, умна и упорита, качества все присъщи за един ловец, но и изключително обичлива. Бореше се до край и притежаваше буен дух. Карстерс е една от най-известните фамилии сред читателите, имали шанса да се докоснат до „Адски устройства“. За разлика от Клеъри или дори Теса, Ем знаеше истината за себе си от самото начало и бе изцяло посветена на това, която е. 
Джулиън е другият герой, при който се наблюдава преобразяване. От дете той става родителят. Нещо тежко се стоварва на раменете му и само той е способен да го приеме като вече най-големият. Изключително мил и грижовен, но и артистичен; ставаше ли дума за някой от рода Блекторн, който обича, Джулс бе готов да премине и през ада за да ги опази. Често той се оказваше най-голямата опора на братята и сестрите си, но точно тази му мила страна, която бе способна да премине в безмилостна става ли дума за децата, бе това, което ми позволи да го харесам толкова много. Постепенно той се превърна в герой, за който ти е удоволствие да четеш и ме накара да го обикна. Смееш се когато той се смее и кървиш, когато и той кърви. Нещо, което е и дълбоко познато в отношенията на парабатаите. Винаги ми е било удоволствие да чета за връзката между Джейс и Алек или Уил и Джем, но тази между героите тук е нещо ново и различно, което ти прави впечатление и няма как да пренебрегнеш. Връзката, която Карстерс и Джулиън изграждат още от деца, е специална и силна. Готови за всичко за другия, дори и да не бяха свързани в едно цяло.
Умният Тай и близначката му Ливи, обичаща филмите на ужаси Дру и очарователният Тави бяха семейството на Джулс през тези пет години с Ема, те допринесоха и постепенно  към разгадаването на загадката. Привързах се към всеки един от тях и бяха очарователни, стараейки се да не натоварват по-големият си брат с излишни проблеми, виждайки и без това колко уморен е той от тази му роля на родител.
Не мислех в действителност, че ще харесам по-големият брат в семейството. Оказа се, че бе един открояващ се образ от останалите, елегантен и нежен, впечатляващ. На моменти беше самодоволен, но комбинацията от тези му качества е обрисувала един интересен герой, който тепърва ще се разкрива пред читателите. Кристина бе друг от героите, който успя да ме заинтригува. Тази ѝ потайност за случилото се в родният ѝ дом в началото не вдъхват много добри усещания, но Росалес е герой, който има какво да ни предложи занапред. Хареса ми връзката между нея и Ема, бързото ѝ изграждане и близостта, която двете момичета постигнаха за краткото време откакто Кристина е пристигнала от Мексико.
source: tumblr
Срещаме се с други така добре познати ни герои като Теса, Джем, Джейс, Клеъри и Магнус, дори Алек. Споменава се какво се е случило с тях след краят на „Град на небесен огън“, а дори в един момент става дума за Саймън и Изабел. Дори котката Чърч се споменава на няколко пъти и нямаше как да не изпитам носталгия към вече приключилата история на тези герои.

Касандра успя да ме изненада – обрати определено имаше, и то такива, които нямаше как да бъдат предвидени. Това обичам от нейният стил. Това и лекото препредаване на историята, което се случва като на една приказка, но не си напълно сигурен дали и този край ще е "И заживели щастливо."
„Лейди Полунощ“ се оказа едно невероятно четиво, което въпреки че ме нарани емоционално, си струва да бъде прочетено. Изпъстрен с красив свят, нежни, но и защитнически настроени герои с борбени характери, Касандра Клеър успява да създаде един роман, който след края ще те остави разбит, но и с нетърпение очакващ следващата книга от поредицата.
„- Няма нищо по-важно от любовта. (...)  Нито по-висш закон.“

събота, 13 август 2016 г.

„Прикачен“ от Рейнбоу Роуъл

Винаги съм оставала очарована от книгите на Рейнбоу Роуъл – като започнем от „Елинор и Парк“, преминем през „Фенка“ и стигнем до малко по-различният ѝ друг роман – „Връзка“. Последната ѝ издадена книга на българският пазар, именно „Прикачен“, предизвика у мен купища емоции, коя от коя по-различни. Може би очаквах повече и поради тази причина не харесах толкова романът, поне в началото. На по-късен етап обаче, „Прикачен“ започна да ме изпълва с топли чувства също, както и при прочита на другите творби на Рейнбоу Роуъл.
Начинът по който тя пише докосва читателят, позволява му да си представи света, написан от нея, пред себе си, благодарение на описанията ѝ. В новоизлезлият ѝ роман това не се е променило. Историята тук е предадена отново по лек и приятен, типичен за авторката, начин.

Центърът, е съсредоточен върху Линкълн, главният мъжки образ, но други две действащи лица се оказват Бет и Дженифър, които не опознаваме толкова добре колкото главният герой, но постепенно Рейнбоу ни запознава и с техните характери и проблеми, с които трябва да се справят в живота си. И-мейлите между двете най-добри приятелки са основната информация, която получаваме за това какво се случва с тях, но и чрез тази комуникация се дава начало на връзката между Линкълн и двете жени.
Той е представен на читателите като срамежлив и мил, красив по свой, отличаващ се, начин. Линкълн веднага ме спечели с добротата си и чувството да бъде от полза за някого. Един симпатичен герой, който няма как да не заобичаш и въпреки че на моменти книгата ме губеше – неговият образ бе това, което не успя. Авторката го е изградила като всички останали мъжки образи в книгите си с тази частица доброта, която се оказва общата черта между всички тях. Нямаше как да не ми напомни за друг приятен и свеж образ от нейното творчество.
Бет и Дженифър също не излизаха от картинката. Макар за тяхното опознаване да разчитаме само на разменените и-мейли, които чете Линкълн, постепенно разбираме за промените, настъпили в живота им. Дженифър, от момичето, което не иска деца, се превръща в жената, която би приела да създаде такова, плод на силните им чувства с Мич. Любовта между двамата е очарователна и най-вече искрена. Колкото до Бет, тя е пълна противоположност на приятелката си и точно това харесах в отношенията помежду им. Тя иска да има семейство, съпруг и дете, което обаче не е желанието на приятелят ѝ Крис. Рейнбоу напълно контрастира между двете двойки в романа – нещо, което няма как да не направи впечатление.
Темата за любовта е съвсем бегло засегната в началото става ли дума за Бет и Линкълн. Чувствата помежду им, чиито място е отредено едва ли не накрая на книгата, се появяват постепенно и с всяка една следваща глава се засилват, като в първите 50-100 страници дори няма признак за възникване на любов между двамата. Донякъде това се отразява и върху това, което не ми хареса в романът. Искаше ми се да разбера повече за любовта им, как са се справели с проблемите, които възникнаха в хода на действието и чак след това да стигнем до написаният от авторката, край.
Запознава ме се и с старата голяма любов на главният герой – Сам. Тя се оказва тип момиче, с което мислиш, че ще прекараш остатъка от живота си, каквито са мислите и на Линкълн, но всъщност е просто една училищна любов, която винаги ще помниш, но такава, която няма бъдеще. Друг образ в книгата на Роуъл, който ми беше антипатичен е майката на мъжкият герой. През цялото време при нея наблюдаваме обичта, която изпитва към сина си, но и в частност страхът да не остане съвсем сама, при положение че дъщеря ѝ си има собствено семейство, а синът ѝ също е напът да се отдели от семейното гнездо. На малко по-късен етап настъпват промени в нея самата; тя започва да приема, макар и постепенно, това, че Линкълн е отделен човек от нея и заслужава да поеме по път, избран от него самият.

В първата си част, книгата не успя да ме заинтригува – дали защото действието все още не се бе развило или понеже съдех по останалите книги на писателката. Това е едно от нещата, които не бива да се случва при прочит на книги от автор, който вече познаваш, а и харесваш работата му. Най-вече в творчеството на тази писателка. Рейнбоу, колкото и близки един до друг мотиви да влага в книгите си, всяка една от тях разказва различна история на различни герои.
Книгата изпълни целта си – накара ме да се усмихвам глупаво на романтичните моменти и да се смея с глас на забавните такива. В романът може би нямаше толкова обрати, или ако съществуваха, то не бяха толкова изненадващи, но въпреки това „Прикачен“ се оказа една приятна книжка, със сладък край, донякъде очакван, но въпреки това предизвикващ топли чувства у четящият.

Хумор и романтика успешно биват преплетени в романа. Въпреки това, писателката не е променила мнението си относно поставянето на сериозни проблеми в книгите си, които се случват в съвременния свят, една от причините нейното творчество да ни се струва толкова реално и близко до нас самите. Независимо от този факт, „Прикачен“ си остава едно свежо четиво, напълно подходящо за един топъл летен ден, което да те отнесе далеч от задълженията и проблемите ти.
„Има моменти, в които не можеш да повярваш, че нещо прекрасно се случва. И моменти, когато цялото ти съзнание е изпълнено с абсолютната увереност, че нещо прекрасно се случва.“

петък, 5 август 2016 г.

The Ultimate Game of Thrones Book TAG

Бях тагната от Ева и въпреки че не съм привърженичка на сериала, с удоволствие бих направила тага. Главно понеже през последните месеци няма такива постове. На свой ред приканвам Елена и Илияна.

1. “We do not sow”: Книга, която не би си купил/а. Поредицата "След". Не намирам смисъл да купувам книга, която я има под формата на фенфикшън. Другата причина е, че идеята вече никак не ми е по вкуса.

2. “Fire and blood”: Книга, която предизвика силни емоции в теб. "Крадецът на книги". Прочетох тази книга преди година или две, но тя все още продължава да ме държи. Може да се прочете само веднъж, но определено трябва да бъде едно от четивата, през които си се докоснал в живота си.

3. “Winter is coming”: Любимото ти зимно четиво. Често се случва така, че да не съчетавам книгите със сезона, но историята от Лорън Миракъл включена в "Сняг вали" ми бе любимата от трите и е напълно подходяща за сезона предвид темите на разказите, включени в книгата.

4. “Family. Duty. Honour.”: Книга със силни семейни връзки. "Лейди Полунощ" и книгите от поредица "Дъблин стрийт".

5. “Growing strong”: Книга, за която си имал/а ниски очаквания, но са нараснали. Не бях напълно убедена дали трилогията "Трил" ще бъде нещо добро, но се оказа по-интересно отколкото очаквах, въпреки че не е сред топ любимите ми поредици.

6. “Ours is the fury”: Книга, която те е разгневила.  "Сезонът на злополуките", като това, което изпитах се дължеше на по-високите ми очаквания.

7. “Unbowed. Unbent. Unbroken.”: Книга, към която имаш непоколебима отдаденост.
Малко ще извъртя условието и ще посоча някои поредици, но обичам всяка една книга, която е включена в тях. "Саванти", "Целувка за Ана", "Реликвите на смъртните" и "Изборът" са неизменна част от мен и мога винаги да разчитам, че ще ме извадят от някой reading slump.

8. “A Lannister always pays his debts”: Книга, към която се чувстваш задължен. 
"Академия за вампири". Чрез първата си книга от поредицата, Ришел Мийд възвърна вярата ми, че роман, включваш вампири, може да бъде интересен, въпреки че всячески избягвам книги със сюжет, включващ ги като герои. И тях, и останалите свръхестествени същества.

неделя, 31 юли 2016 г.

July Wrap up and August TBR

7/12
Бих казала, че месецът ми щеше да бъде успешен и без това, но ще е лъжа. В край на сметка успях да се включа в БКМ и изпълних част от категории, макар и някои в последния момент. Всъщност добрият месец се дължи на участието ми в маратоните. Общо от двата успях да прочета 7 книги, плюс някои други, преди или след тяхното начало и край. Равносметката относно Booktube-a-thon-а тук.

В първите дни на месецът започнах „И заживели щастливо“ от  Кийра Кас, което беше последният ми шанс да се докосна до този свят, но не и до авторката, чиито книги тепърва ще очаквам с нетърпение. Колекцията от новели стопли сърцето ми и успя да възвърне спомени по време на прочита на книгите от поредицата. Изключително добре изграден свят и израстване в героите от първата до последната книга, Кас успява да предаде историята на всеки един по един лековат и приятен начин. Ревю на книгата – тук.
В последната седмица на месецът започнах и приключих с „Истината за завинаги“ от Сара Десен. Искаше ми се да прочета нещо на авторката от лятото на 2015, когато разбрах за нея. Оказа се, че макар този ѝ роман да не е нещо, което не сме виждали до момента, е подходящ за лятно четиво. Всичко е базирано на основата върху загубеният родител на Мейси и сестра ѝ, като в този, фатален за семейството ден, настъпват промените, които на по-късен етап се отразяват върху всички. На моменти сладникава, „Истината за завинаги“ допринася с лекият стил на писане и приятната обстановка, в която се развива действието. Авторката обаче се е справила добре и с изграждането на героите, като всеки един от тях има белези, които го отличават от останалите персонажи. Един от тях бе Кристи, която бързо се сприятели с главната героиня, сестра ѝ Моника, която имаше свои изрази; Уес, който ме подтикваше да продължа с четенето понеже бе много миличък, въпреки трудното си юношество и брат му Бърт, който внасяше доза хумор през цялото време. Майката на Мейси пък е този герой, който предизвикваше мънкания от моя страна. Държеше се чисто егоистично през цялото време, винаги мислеше за работата си, вместо да си даде време да скърби за изгубеният си мъж. Вглъбена в себе си, тя не виждаше нещастната си дъщеря и когато тя откри щастие след толкова години, вместо да бъде доволна от това, че е продължила, тя и отне този шанс, само за да поддържа това, което е било преди. Мейси е тази, която през годините е таяла всичка скръб и тъга в себе си, стараейки се да бъде съвършена, но откривайки кетъринг "Желание", разбра, че няма нищо перфектно. Заедно с кетъринга, тя откри и още някой, който ѝ помогна да се осъзнае – Уес, далеч не толкова скучният и съвършен Джейсън.
„Истината за завинаги“ може да не е нищо фрапиращо, но ни показва, че не бива да ни е страх да бъдем различни, защото нищо не е вечно.
И да ми се искаше да прочета повече книги – това просто нямаше как да се случи за едно денонощие. За сметка на това в събота вечер приключих с „Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър и ми отне само два дни за да я приключа, колкото и да не ми се искаше. Клеър винаги ще остане писателят, който ме въведе в света на книгите. Това е една от причините тя да бъде един от топ авторите, които харесвам. Другата е начинът ѝ на писане – понякога имаш усещането, че знаеш всичко за света на Ловците на сенки, но с всеки един следващ роман, научваш нещо, което дори и не си подозирал до този етап на историята. Това се случва и тук – каквото сме видели от поредицата ѝ за Клеъри и Джейс и от трилогията за Уил, Теса и Джем, то остава в тях. Срещаме отново познати и обичани герои, но главно проследяваме нова сюжетна линия, която остава също толкова добре изградена, колкото и тези в останалите и творби, може би дори ги задминава. Няма как да отречем, че освен героите, авторката също претърпя известна доза израстване. „Лейди Полунощ“ успя да ме усмихне и просълзи, прекара ме през куп от емоции, но със затварянето на последната страница, всичко си струваше. Предстои ревю относно романът.

През изминалият месец броят на прочетените книги е десет, което не мисля, че ми се е случвало някога, не и в близките години, но останах напълно удовлетворена от тяхното съдържание. С идването на август месец обаче, осъзнавам, че краят на лятото ще дойде прекалено бързо, а аз така и няма да успея с всички книги, които желая да прочета.
Една от книгите, които трябва да завърша е „Неизчезваща“ от Александра Бракен, като аз съм едва в началото ѝ, но просто този месец след маратоните не бях в настроение за нещо, което Бракен може да ми предложи с творчеството си.
Следващата, която ми се иска да прочета е „Верижна реакция“ от Симон Елкелес. Не мога да отрека за елементът на препокриващата се история на братята Фуeнтec, но пък е нещо по-леко и напълно подходящо за след някой по-тежък роман или за топлите летни дни.
„Летни дни и летни нощи“, която обединява разкази от различни автори като Лий Бардуго и Стефъни Пъркинс, е също подходящо точно за този период от годината – топли дни и прохладни вечери. Има истории от автори, за които дори не съм и чувала, което е нормално, и е една от причините, поради които ми се иска да се докосна до тези дванадесет летни истории. Пък и е чудесна книга, която пре-спокойно може да сложи краят на този сезон от годината.

вторник, 26 юли 2016 г.

Booktube-a-thon Wrap up || 2016

Участието ми в Booktube-a-thon-ът започна далеч по-добре отколкото предполагах, като резултат също бе на сравнително хубаво ниво. Оказа се, че в TBR списъка ми настъпиха промени, като имам изпълнени 5/7 категории, което съдейки по БКМ, е доста по-приятен резултат.

Книгата, с която дадох началото на маратонът, бе „Прикачен“ от Рейнбоу Роуъл, отговаряща на условието, изискващо книга от любим автор. Роуъл бързо се изкачи в позицията на един от любимите ми писатели след прочита на „Елинор и Парк“. Този ѝ роман, с който взех участие, се чете бързо и лесно, въпреки че в началото не ми се струваше толкова интересен, колкото очаквах. Да кажем, че имах малко по-големи очаквания, но въпреки това определено не останах разочарована от прочетеното. По подробно мнение относно „Прикачен“ – тук.
Макар и включена последна като условие за прочит на седем книги, реших, че съм в настроение за Пърси Джаксън и се захванах с „Последният олимпиец“. Останах напълно удовлетворена от начинът по който се разви действието, въпреки че в един момент ми дожаля за Люк. Рик Риърдън се е справил успешно с краят на една обичана поредица, на всеки един от героите той отдаде край, такъв, какъвто заслужават. Обичам приятният му начин на разказване, а книгите му са подходящи както за малки, то и за големи, които просто искат да се откъснат за известно време от ежедневието си и да преминат през един свят изпълнен с епични битки.
В същото време бях захванала и „Островът на изгубените“ от Мелиса де ла Круз, отговаряща на условието за книга, която има жълто на корицата си и такава, която изисква прочит само след залез. През 2015 част от блоговете, които следях бяха ѝ направили ревю – позитивно или не, искаше ми се да прочета романът на авторката преди нейната адаптация. Това така и не стана, а и едва ли щях да я докосна скоро, ако не я бях включила в маратонът. В началото не бях кой знае колко заинтригувана, може би понеже знаех как е продължила историята, дори и да нямах връзка с нейното начало. В резултат романът се оказа приятна, а обемът на книгата от 280 страници допринася към бързото ѝ прелистване.
За третата категория, която беше относно книга, открита чрез Booktube се бях спряла на  „Стая“ от Ема Донахю. Нямах големи очаквания в случая, но така и не стигнах по-далеч от петнадесетата страница. Имаше нещо в самият стил на разказване, може би от самата гледна точка, чрез която се предава историята, което не ми хареса. Освен това обединих романът с още една категория относно нейният прочит и адаптацията ѝ. С което неизпълнените условия стават цели две. 
За петата категория, чийто прочит бе за книга по стара от мен,  изборът ми беше  „Тайният живот на Беки Б.“ от Софи Кинсела. Оказа се, че има нещо в главната героиня, които ме дразнеше и не постигнах особено добър прогрес с този роман на авторката. В последствие грабнах „Електра от Еврипид. Отне ми, може би, час за да прочета трагедията и единственото, което мога да кажа е, че се убедих, че не съм по този тип произведения, но като част от задължителната литература, трябваше да отделя време и за това. С тази трагедия успях и успешно да завърша годишното си предизвикателство в goodreads от 29 книги, така че излезе и още нещо добро с включването ми в маратонът.

Макар да имах проблеми с някои от книгите, включени в Booktube-a-thon-а, мога да кажа, че ми беше изключително приятно да се включа в инициативата, събираща хора от различни страни по едно и също време да правят това, което обичат. И да се надяваме, че следващият път нещата ще бъдат още по-успешни.

петък, 22 юли 2016 г.

„И заживели щастливо“ от Кийра Кас

Поредицата за Максън и Америка бързо след започването ѝ, намери място в сърцето ми. Влюбена съм и в красивите корици. На пръв поглед книгите на Кас изглеждат съвършени.
Оригинален сюжет, с интересни герои и още по-вълнуващи действия, а стилът ѝ, независимо от обстоятелствата, е лек и приятен. „И заживели щастливо“ не е изключение, а шанс да се докоснем още веднъж до това, което обичаме, както и да разберем какъв е бил животът на обичани, и не чак толкова харесвани, герои преди Изборът на принц Максън.
Книгата включва четири новели, коя от коя по-интересни поради това, че всяка една от тях разкрива различна история.

Първата новела, озаглавена „Кралицата“, е относно Амбърли и Кларксън. Бях любопитна относно образът на кралят и в сравнение с книгите съсредоточени върху избора на синът му, тук го видях в една далеч по-различна, и приятна, светлина. В останалите книги той бе далеч от тези герои, които харесах, но в „И заживели щастливо“ е от тези, които стоплиха сърцето ми. Разбрахме повече за животът му като принц и какво е преживявал в ранните си години, една от възможностите, които са го превърнали в по-жестоката му версия, която срещнахме в някогашната трилогия.
Кралица Амбърли си остана онази мила и тиха жена, която харесах още в „Изборът“. Тук ставаме свидетели на това, че с времето тежестта на короната не е успяла да я сломи. Животът ѝ от самото начало е предопределен да бъде не толкова лек, но това я е научило да се бори.
Връзката помежду им бе по-различна от тази между синът им и Америка, въпреки че понякога имах усещането, че чета именно за тях. Това, което ме караше да се усмихвам са именно техните взаимоотношения и малките неща, които ги отличаваха от предшествениците им или бъдещите крал и кралица на Илеа.
Най-развълнувана бях, може би, за „Принцът“. Знаем първото впечатление на Америка за Максън, остана да разберем и неговото за нея. Интересно ми бе да проследя каква е неговата гледна точка за цялото това събитие, какви чувства е изпитвал при първата си среща с останалите кандидатки.
Мнението ми относно Америка в тази бонус книга така и не се промени – харесах я в първата книга и така си остана и до последната, слагаща официален край на поредицата.
Беше ми изключително приятно и да си припомням част от моментите погледнати през очите на Максън, и макар разказът за неговото преживяване на Изборът да съдържаше в себе си само първите дни от събитието, имаше моменти, които ми припомниха и колко забавни всъщност могат да бъдат книгите, далеч от драмите в двореца и проблемите им с бунтовниците. В тази новела бе загатнато началото на чувствата на принца относно червенокоската, колко объркан се е чувствал той дори в първите дни след появата на момичетата. През погледът на Сингър го видяхме като несигурен в себе си, тук това става дори още по-видимо в моментът в който той не знае дали е способен да открие подходящото момиче както за себе си и страната си, то така и това, което всички останали да харесат.
Не харесвах Аспен дори преди да срещнем красивия, неуверен, но добродушен Максън. С няколко изключения, имаше моменти в които ми допадаше, но не и заедно с Америка. „Стражът“ е именно част, посветена на него и на това да го видим в малко по-различна светлина. Като герой ми се струваше понякога егоистичен точно в това, че искаше да си върне Америка тогава, когато тя изпитваше нещо към принца, въпреки че той самият я тласна към тази посока с думите си в къщичката им на дървото. И въпреки това тази привързаност, която съществуваше помежду им с Мер, е едно от малкото неща, които харесвам в него. В край на сметка, любовта му към нея бе прекалено силна, за да я обрече на толкова труден съвместен живот предвид различията в кастите им. 
Чрез „Фаворитката“ получаваме шансът да се докоснем до един друг, много обичан герой. Марли, освен изключително умна, е и забавна и красива. След Америка, тя беше другият ми избор и я смятах за напълно достойна за съпруга на Максън. Наказанието, което получи ме разстрои точно поради това, но пък бях щастлива, че е намерила истинската си любов. 
Отношенията между нея и стражът ми се струваха сладки и поради тази причина ми беше приятно да разбера как се е развивала връзката им. Както тя, то така и Картър, намираха сили да се борят срещу останалите в знак на силните чувства, които имаха един към друг. И това ги превърна в още по-смели и жервоготовни, отколкото бяха преди.
В следващата част срещаме и Селест – тази, която в началото не бе любимка никому, но в „Единствената“ тя е една от малкото, които искренно се радваха относно изборът на Максън и щастието между него и избранницата му. Тук я виждаме коренно различна от останалите книги, като герой, който напълно заслужава да открие този, който ще я обича с всичките ѝ положителни и отрицателни качества. 
Срещаме ѝ друг великодушен герой в „Прислужницата“ – Луси. Това, че тя получи шанс за своят щастлив край след всички мъки в живота си, ме трогна. Нямаше как да остана и безучастна от това с кой всъщност се събра. Тя бе толкова ранима и нежна по душа, че може би това бе най-правилният избор за нейн другар.
„След Единствената“ включва най-сладките моменти от цялата колекция и веднага зае челното първо място. Тук имах и възможността да прочета нещо, което желаех още щом разбрах, че трилогията ще има и четвърта книга. Нямаше как да не се разтопя при нежността на Максън към любимата му, за пореден път да остана с глупава усмивка на лице, четейки за силните чувства, които имат един друг.
„Къде са сега?“ е допълнението, което вълнува тези читатели, харесали и другите участнички в Изборът. Крис, Натали и Елиз. Запознаваме се накратко с това, което са преживели след знаменитото събитие и че те също са открили пътя си към щастливия край, макар и не с краля на Илеа или по по-различен начин от този с мъж до себе си.

source
„И заживели щастливо“ е нашият шанс да се докоснем още веднъж до светът, който претърпява доза промени от своето начало до самия край. Тази бонус книга, съдържаща в себе си четири новели и нещо повече, ни позволява да надникнем в мислите на отделните герои и да проследим какво се случва с някои други след Изборът.
Илюстрациите в самата книга са семпли, но по един красив начин, който още повече допълва историята, която авторката предава на читателите. С тази книга ставаме свидетели на това колко силна може да бъде една любов въпреки различията и приятелството, което остава дълги години занапред. В края на краищата всеки заслужава да заживее щастливо.