неделя, 31 декември 2017 г.

Top books of 2017

За трета поредна година публикувам пост от този тип, чрез който обобщавам онези заглавия, които пред последните дванадесет месеца са превзели както ума, то така и сърцето ми. 2017 бе по-добра от 2016 освен в личен план, то така и откъм книги. За трети път изпълних, та дори и надминах, успешно годишното си предизвикателство в goodreads относно прочит на 36 книги; нещо, което ме изпълва с чисто блаженство. Далеч не очаквах да достигна целта си и така и не се стремях към това, което всъщност в крайна сметка успях да направя, без дори и да се опитвам. 
За пореден път се докоснах до обичани от мен светове, израснах с героите и преминах през препятствията заедно с тях; но освен за познати заглавия, отделих време и на нови такива, които макар и не много, успяха да ме изненадат, част от които по-приятно, отколкото очаквах. Това бе година на нови запознанства, но и година на сбогувания. 2017, която мина още по-неусетно, внесе магия в живота ми и ме накара да обичам повече и по-силно от преди. Защото макар и четенето да служи като развлечение – то те кара да израснеш като личност, благодарение на героите и е напълно възможно да ти помогне да прогледнеш извън наложените стереотипи. 2017 бе запомняща се и определено осъзнавам, че всяко нещо се е случило с причина. А сега ще ви представя и онази част от романите, прочетени през изминалите месеци, които поради някаква причина са успели да достигнат до сърцето ми и да оставят трайна следа върху мен самата. 

„Пенрин и Краят на дните“ от Сюзън Ий
Започвайки тази трилогия в началото на 2017, изпитвах съмнения относно това дали ще ми хареса толкова, колкото и на останалите. Още с първата книга обаче, Сюзън Ий успя да ме спечели и да задържи вниманието ми до краят на историята на Пенрин и Рафи, а с това и да преживявам отделните приключения на героите заедно с тях. 
Ревю тук, тук и тук

„Гневът и зората“ от Рене Ахдие 
След многото положителни ревюта, преди няколко месеца най-накрая взех решението да отметна и това заглавие като прочетено. И не съжалявам за това. Защото „Гневът и зората“ ми представи нещо различно на фона на останалото, откъсна ме от реалния свят и ми предостави възможността да се срещна с герои, с които постепенно създадох силна връзка. Този роман на Ахдие ме въведе в света на Шази и Халид и искрено се надявам, че през следващата година ще отделя време и на продължението – „Розата и камата“, което ще даде отговори на няколко възникнали въпроса, но най-вече ще ми позволи да се срещна с една част от обичаните от мен герои. 
Ревю тук

„Полуизгубен“ от Сали Грийн 
Открих трилогията, благодарение на книжното обществото. И още от самото начало харесах света и героите, при които надграждането се забелязва съвсем ясно във всяка следваща книга. Сали Грийн бе представила идеята по един интересен начин и с всяко продължение читателят получаваше още повече от света на Натан Бърн, а „Полуизгубен“ е финалът, който може едновременно да те кара да се усмихваш, но и да плачеш. Финал, който ме накара да чувствам, нещо, за което съм наистина благодарна. 
Ревю тук, тук и тук

„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб 
Първата ми среща с творчеството на Шуаб бе напълно успешна – авторката ме накара да се влюбя в изградения свят и благодарение на това – да очаквам продължението на романа с нетърпение. „Четирите цвята на магията“ предизвика голям шум на българския пазар, като всяка отделена минута за прочит си заслужават. Света, героите, идеята – всички те са нови, оригинални и представени по един завладяващ начин. Изпълнен с вълшебство и купища приключения, романът на В. Е. Шуаб гарантира няколко часа на четящият, в които той да се откъсне от скучното ежедневие и да се потопи в един изцяло различен свят, където го очакват много премеждия за преодоляване. 
Ревю тук

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц 
Тази година на българският книжен пазар бяха издадени някои от книгите, за които голяма част буктюбърите имат високо мнение – част от тези заглавия е и „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“. Романът на Бенджамин Алире Саенц ни потапя в миналото, в света на две момчета, опитващи се да разберат кои са и нещата, през които трябва да преминат за да открият себе си. Това далеч не е от онези книги, в които героите са на приключение с цел да спасят Света; тук Аристотел и Данте са на приключение, чиято цел е съвсем различна. И това е част от причините да харесвам толкова романът на Саенц. И макар действието да се развива през 1987, то 30 по-късно, живота далеч не е по-различен и е все така изпълнен с предразсъдъци. 
Романът успява да предаде, въпреки трудностите, пред които се изправят Ари и Данте, една история по един изключително красив и магичен начин, която да докосне всеки един читател по различен начин. 
Ревю тук

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас 
Сара Дж. Маас бързо се превърна в един от онези автори, към които бих посегнала, без значение на каква основа бъде създаден следващият им роман. За първи път попаднах на творчеството ѝ преди две години и не съжалявам за това. През този период освен до света на Селена, се докоснах и до този на Фейра в друга обичана от мен поредица на Маас и макар вече да съм наясно с това колко добра е тя, винаги успява да ме изненада и то приятно. „Империя на бури“ бе точно онова, от което се нуждаех около периода ѝ на четене, а това което получих със затварянето на книгата бе разбито сърце и нетърпение за прочита на продължението. Напрежение, сълзи, но и мигове на щастие – „Империя на бури“ бе повече от добро продължение на една невероятна поредица, готова да предложи на всекиго по него. 
Ревю тук, тук, тук, тук и тук

„Сол при солта“ от Рута Сепетис
Е книгата от всички прочетени през годината, към която имах най-високи очаквания. И Рута Сепетис оправда всички тях. Корицата, идеята, начина по който е предадена тя, героите, това, че романът засяга реални събития – всичко бе само част от това „Сол при солта“ да се превърне в едно от най-обичаните от мен произведения. Предизвика в мен онова, което не бях изпитвала от завършването на „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак – чувства, които не всяка книга може да предаде. Романът на Сепетис ни връща назад във миналото, представя история, позната не на всеки, като тя далеч не е предадена по най-лекият начин, но въпреки това, „Сол при солта“ заслужава всяка една отделена ѝ минута. 
Ревю тук

Това бяха само една малка част от книгите, до които се докоснах през изминалите месеци. Срещнах се с много други образи и проследих израстването на всеки един от тях, попадах в най-различни светове и ги опознавах, очакванията ми не малко пъти бяха надминавани и с усмивка на лице мога да заявя, че 2017 бе далеч по-успешна отколкото някога съм предполагала. Време е да кажем сбогом на почти отминалата година и да посрещнем 2018 с пожелания за много здраве, щастие и още повече необятни светове за опознаване. Пожелавам ви една година изпълнена с незабравими мигове и много любов!

събота, 23 декември 2017 г.

„Кралска клетка“ от Виктория Айвярд

Резултат с изображение за кралска клетка
Ревю на първа, втора книга.
Запознах се със изграденият от Айвярд свят преди почти две години – започнах „Алена кралица“ с наистина високи очаквания, най-вече породени от това, че по-голямата част от книжното общество говореше предимно за този роман. Малко след това захванах и продължението – „Стъкленият меч“, от което не знаех какво да очаквам поради факта, че мненията, на които попадах далеч вече не бяха толкова положителни. В крайна сметка и двете книги успяха да уловят вниманието ми до толкова, че да продължа с прочита на поредицата. „Алена кралица“ ни запозна както със света, то така и със стила на авторката, въведе ни неусетно в историята, а „Стъкленият меч“, макар и да не бе най-доброто, успя да задържи желанието ми, което леко се бе изпарило относно творчеството на Виктория Айвярд.
Далеч не се вълнувах обаче толкова относно продължението на „Алена кралица“, колкото от това на „Стъкленият меч“. „Кралска клетка“ е третата и предпоследна част от тази поредица, която отново ни разкрива още малко за героите и това, което преживяват, както и как им се отразява то. Очакванията ми спрямо този роман на Айвярд далеч не бяха толкова високи, поради което не изпитах и онова разочарование, за разлика от други читатели. Истината обаче е, че дори и очакванията ми да се бяха завишили и с малко, то щях да остана напълно доволна от това, което е „Кралска клетка“ – динамична, имаща все пак и онези моменти, когато действието не е от най-бързо развиващите се, но и с присъстващи места с напрежение и вълнение. Това е роман, който постепенно ни подготвя за последното приключение на Мер и приятелите ѝ и това, което ще се случи.

След обратът в последните страници на „Стъкленият меч“ желанието ми да започна продължението наистина бе голямо – искаше ми се да разбера какво ще сполети Мер и екипа ѝ, как ще се справи тя без тях и те без нея, през какви трудности ще премине всеки един и как ще се изправят в лице със страховете си. „Кралска клетка“ ни предоставя точно тази възможност. Благодарение на гледните точки на Камерън успяваме да проследим действието извън вратите на двореца, извън обхвата на Мейвън. Друга изненада бе това, че Кам не бе единственият персонаж с отделена гледна точка. Еванджелин бе един от онези образи, които още в самото начало не ми се понравиха, но благодарение на отделеното ѝ време, виждаме една друга, малко по-различна от обичайното, нейна страна.
Обратът в предшественицата на „Кралска клетка“ наистина бе такъв, но Айвярд тук също ни бе приготвила няколко изненади, някои от които дълго не можех да осмисля, а това, което ще последва от тук нататък тепърва предстои да бъде разгърнато пред очите ни, благодарение на финалната книга.

В тези два романа станахме свидетели на неочакваното за нас от самото начало, като последваха събития, за които никой не предполагаше, но точно чрез тях обаче голяма част от героите израснаха.
Мер Бароу е олицетворение на млада, борбена и жетвоготовна личност. Смела и проницателна, но и готова на всичко за тези, които обича, животът на Мълниеносното момиче далеч не се промени в мига на срещата ѝ с неподозирания от нея принц – Кал. И ако в началото Бароу бе поставена в светлината на младото, наивно и крехко момиче, то това, което тя преживя в този период прекаран в двореца и последвалите го събития, я направи по-умна, по-уверена и далеч по-силна от това, което бе в началото.
Кал, все така прогонен от своите и наранен от предателството на Мейвън, беше един от героите, за които винаги ми се искаше да бе отделено повече време. Все още вярващ, че може да спаси брат си, Кал винаги предизвикваше усмивка от моя страна с добротата, която притежава, но и със несломимия си дух.
За разлика от втората книга, където Мейвън не се появяваше често лично в картината, то тук това далеч не е така и моментите с него заемат по-голямата част от „Кралска клетка“. Той, макар и представен от край време в светлината на злодея, е от онези герои, които обичаш да мразиш. Още в „Алена кралица“ той прикова вниманието ми и макар в краят на романа да бе показано истинското му лице, то това така и не промени особено чувствата, които Мейвън Калоре, някогашен принц, а сега крал, ме кара да изпитвам. Благодарение на това, че заема по-голяма част от „Кралска клетка“, читателят получава шанса да прозре зад действията му и да види малки частички от онова, което Калоре е бил някога.
source: tumblr
Еванджелин Самос далеч не спечели симпатиите на читателите първоначално. Но в поредицата на Айвярд понякога не всичко е това, което очакваме. Чрез гледната точка на Еванджелин, получаваме възможността да прозрем и зад нейната маска, да я опознаем и да разберем какви са истинските ѝ намерения. Един интересен образ, който има далеч какво повече да покаже занапред. 
Камерън бе още един герой, за който разбираме повече в последствие. Една от новокръвните, но не с цел да въстане срещу Мейвън, а с тази да спаси брат си. Отново се срещаме с други познати ни герои като Джулиан, Фарли и Килорн, които макар и да не присъстват в по-голямата част книгата, успяват да разнообразят картината от онези образи, които участват пряко в действието.

„Кралска клетка“ не е сред най-добрите продължения, които съм чела. Но определено не е и сред най-лошите. Изпълнена откъм няколко епични битки, книгата на Айвярд ни подготвя за онази, която тепърва предстои и от която зависи как ще приключи всичко. Гарантирани дози на оживление и приключения, „Кралска клетка“ ме накара да се завърна в света на Мълниеносното момиче, нещо, за което не съжалявам.
„Ти си само сянка, а кой гледа сенки, когато има пламък? Кой би избрал чудовище пред бог?“

събота, 16 декември 2017 г.

„Тайният портал“ от Ева Фьолер

Резултат с изображение за тайния портал
Ревю на първа, втора книга.
Запознах се с творчеството на Ева Фьолер преди година, макар и преди това да имах известни съмнения относно трилогията ѝ. Оказа се обаче, че далеч не си е заслужавало да ги има – авторката ме спечели още с „Гондолата на времето“, а следващите две книги само ме накараха да заобичам още повече историята на Ана и Себастиано. Фьолер бързо успя да си проправи път както към сърцето ми, то така и към класацията с автори, към които винаги бих посегнала, ако ми се чете нещо леко, приятно и изпълнено откъм приключения. Това бе една трилогия, която ме потопи изцяло в света си, накара ме да се отпусна и да изключа за всичко заобикалящо ме. А това е едно от нещата, благодарение на които знаеш, че една книга наистина си заслужава.
Също както и предшественицата си, „Тайният портал“ не ме разочарова и за миг. Този роман ни позволява за последен път да се докоснем до магията на Фьолер и света на Ана и Себастиано, за последен път да преживеем заедно с тях приключенията им и да им се насладим както подобава.
За втори пореден път се докосвам, макар и непряко, до немската Young Adult литература и не оставам никак безучастна. Ева Фьолер и Керстин Гир ме въведоха в своите светове, и двата от които свързани с идеята за пътуване във времето, всяка от които обаче – представена по различен начин. Трилогията на Фьолер ме накара да изпитам това, което преживях и преди известно време, когато се запознах и с творчеството на Гир – вълнение, напрежение и всичко това с голяма доза пробуден интерес.

Като за последно, читателят бива пренесен в далечната 1813 година в Лондон, където нашите герои трябва да се представят за брат и сестра. Поемайки по това приключения обаче тяхната задача е далеч по-сложна, отколкото изглежда и крие далеч повече опасности, отколкото нашите герои предполагат. Определяна като най-важна, но и опасна, тяхната мисия далеч не държи единствено животите на Ана и Себастиано в своите ръце, държи в ръцете си и живота на всички останали, а задачата на героите е да не позволяват света, който познаваме да бъде променен. Макар и отново да ги има онези познати ни пищни балове и красиви рокли, заплахата е по-силна от всякога, а най-важното е тя да бъде унищожена възможно най-скоро.
Ева Фьолер се е постарала освен действието да бъде динамично, то и да получим отговори на всички възникнали у нас въпроси, които са ни държали дълго време в напрежение. Това е „Тайният портал“ - отговор на всички тях, отговори, за които сме жадували от самото начало.

През тези три книги всяко приключение бе по-различно от предходното и всяко едно от тях надграждаше както самата история, то така и героите, които макар и в началото да изглеждаха недостатъчно силни, за да се преборят със злодеите, то в краят всеки образ притежаваше достатъчно придобита смелост и опит, за да го направи.
Израстването се забелязва във всеки един, като въпреки това Ана е героят, при който промяната е най-забележима. От момиче, водещо обикновен живот на тинейджър, отишло на почивка с родителите си и единствено интересуващо се от телефона си, тя се превърна в една смела млада дама, готова на всичко за да помогне на останалите, макар и това да означава да рискува живота си. Овладяла част от премеждията свързани с пътуването във времето, тя се изправяше лице в лице с опасността и проявяваше далеч повече сила за разлика от останалите, които далеч не бихме проявили такава смелост. Поне не и толкова скоро, след като биваме въведени в един нов и непознат за нас свят, изглеждащ като поредният ни сън.
Себастиано пък бе онзи герой, който опознавахме постепенно, с всяка една следваща книга от трилогията. В началото далеч не знаехме много неща за него и бе като обвит в мъгла – нещо, което в „Тайният портал“ вече не съществуваше и поради което успяхме да видим останалото от него – това колко смел, забавен и жертвоготовен е, но също така и решителен и с бърз ум.
Отношенията, които се изградиха между Ана и Себастиано бе едно от любимите ми неща относно трилогията, за които да чета. Връзката им далеч не бе развита по най-бързият начин и с всяка следваща книга биваше надграждана, което ни позволи да проследим истинността на чувствата им един към друг и да им се насладим изцяло.
Второстепенните герои за пореден път бяха изградени на ниво, опонахме всеки един от тях малко или много, като това помогна в предположенията относно кой може да се окаже злодеят в това приключение.

„Тайният портал“ е динамична, изпъстрена откъм силни чувства и напрежение книга, която те улавя в капана си и не те освобождава до краят. А Ева Фьолер чрез магията, криеща се в лекият ѝ и приятен стил на писане, се погрижва за това. Това е финалът на една трилогия, която заслужава цялото отделено ѝ внимание; трилогията, която те кара да потъваш в размисли относно злодеят и справянето с него; трилогията, която ни предоставя една история, разказа по един увлекателен начин, изобилстваща от обрати и действия; трилогия, която те поглъща изцяло – от началото та дори и след краят си.
„Светът се състоеше от безброй много възможности, а ние току-що бяхме започнали да ги разучаваме.“