понеделник, 17 октомври 2016 г.

„Сърца за разбиване“ от Али Новак

Резултат с изображение за urca za razbivane„Сърца за разбиване“ от Али Новак бързо се превърна в една от най-обсъжданите книги за това лято в книжното общество. След множеството от прочетени ревюта и добрите отзиви като цяло, най-накрая достигнах и до този роман, в края на който се причислих към хората, останали доволни от него.

Четейки резюмето, човек може да си каже, че книгата е тежка, сложна дори, поради болестта на Кара. Всъщност Али Новак се е справила успешно с това, че дори и засягайки тази тема, „Сърца за разбиване“ да бъде ненатоварваща, свежа и приятна. Показва колко жестока може да бъде съдбата, но същевременно ни подканва да не се отказваме и да виждаме положителната страна, защото от това може да зависи дали ще бъдем щастливи след извървения път. 
Преплетени биват надеждата за едно по-добро бъдеще, мечтата да видиш любимата си група, музиката, както и любовта. Заедно, те образуват това, което книгата е; всеки един от тези елементи е важна част за развитието на историята.

Стела е този герой, при който се наблюдава най-голяма промяна. Страхът ѝ да се отдели от сестра си предвид положението ѝ, е това, което я спираше да бъде себе си. Ако героят бе друг, най-вероятно щях да бъда на различно мнение, но тази привързаност между двете им заедно с брат им е едно от нещата, които просто заобичах от самото начало и далеч не бях против това решение на героинята да живее изцяло за сестра си. Стела винаги беше до тях както и те до нея, защитаваха се един-друг и най-вече не спираха да вярват, че всичко ще се нареди.
Докато в началото главната героиня бе неотлъчно до близначката си, в последните страници я виждаме като далеч по-самостоятелна и най-вече – живееща собственият си живот, но с все същата силна връзка със семейството си. Научи се да вярва в себе си и това, на което е способна само с един фотоапарат в ръка, но и откри приятели, които скоро след това се превърнаха за нея във второ семейство. Едновременно с по-милата ѝ страна, се срещаме и с тази, в която бива ли ядосана, тя казва всичко в лицето, като по-късно може да съжалява, но това бе друга нейна черта, която нямаше как да не харесам. 
Дрю, братът на Кара и Стела, ми се стори симпатичен от самото начало. Макар и не най-големият сред двете момичета, той се държеше точно като един по-голям брат, защитаващ по-малката си сестричка от това да не бъде наранена. Заедно със Стела бяха готови на всичко за да зарадват Кара и нямаше как това да не ме спечели. 
При сестра им положението бе най-лошо и макар самата тя да бе болна, продължаваше да се усмихва. Тази борбеност от нейна страна със болестта и това, че не се отказваше бе причина да ми хареса като герой. Може би вътрешно и тя е имала съмнения относно живота си и това дали ще се излекува, но точно тя бе и тази, която вдъхваше надежда на семейството си и макар да бе в болница, тя бе също толкова жертвоготвна за Дрю и Стела, колкото и те за нея. 
Тази връзка между тризнаците стопляше сърцето ми при всеки един техен момент, усещах колко силна е тя от страниците на книгата и ми напомняше за това колко е важно да казваме на хората, които обичаме какво означават за нас било то приятели или на някого от семейството точно поради тази причина, че не знаем какво ни е подготвила съдбата. 
Момчетата от „Хартбрейкърс“ също бързо спечелиха сърцето ми. Заедно, четиримата се допълваха и едва ли групата щеше да е толкова добра, ако един от тях липсваше. Оливър, техният фронтмен, бе този, който криеше най-много тайни за миналото си, но и този, който бързо обикваш. Разбиращ и очарователен, Оли веднага прави впечатление и би спечелил сърцето на всяко момиче, дори и да не бе известен. Джей Джей, най-забавният от всички момчета, винаги ме караше да се усмихвам, а от това няма по-добро и как да не го харесаш като герой. Зандър пък ми се струваше още по-сладък с тези си алергии към най-различни неща, той също като останалите бързо си проправи път към сърцето ми и така и не го напусна след затварянето на последната страница. Докато тези три момчета бяха общителни, то Алек бе най-мълчаливият в „Хартбрейкърс“, но и най-мъдрият от тях. Той бе човекът, който ще ти покаже пътя и ще ти даде добър съвет, този, на когото вечно може да разчиташ.

Звучащ като типичен тийн роман, „Сърца за разбиване“ далеч не е такъв. Реалистични описания и разнообразие от герои са само малка част от това, което е книгата. Важна част от нея са себеоткриването, преодоляването на страха и изправянето пред непознатото.
В романът може да няма важни житейски уроци, но същевременно ни показва да се борим и приемаме предизвикателства, защото нищо не е сигурно.

„Сърца за разбиване” е книга, която макар и да изглежда подозрително позната със сюжета си, в която няма как да не се влюбиш. Сладък и свеж, романът се чете бързо и лесно, и те кара да се усмихваш и най-вече да се наслаждаваш на това, което имаш.
„Животът никога не ти дава почивка. Той е суров и не прощава, и когато те връхлети, имаш само два варианта: да легнеш на земята или да се изправиш и да се бориш.“

петък, 7 октомври 2016 г.

„Кажи ми три неща“ от Джули Бъксбаум

Кажи ми три неща“ от Джули Бъксбаум ме накара да чувствам.
Романът на авторката е относно страха при преместването на ново място, срещането на нови лица и оставянето на близките ти и всичко, което познаваш зад гърба си. След като главната героиня губи майка си, тя заедно с баща си, се налага да се преместят в  Лос Анджелис, който се оказва доста по-различен от познатият Чикаго. Чрез това, Бъксбаум е създала една реалистична книга, в нея са показани все неща, които може да се случат на всеки един. И точно това бе една от причините да ми хареса толкова.

В началото нямах големи очаквания – бях попадала все на ревюта, които казваха, че книгата не е нищо специално, но въпреки това е добра. И след прочита ѝ, пре-спокойно мога да заявя, че това е така. Макар историята да бе предвидима на места, тя бе също толкова очарователна, но същевременно и поучителна. Уроци, които си струва да научим, понеже не сме застраховани от това, което се случва и на Джеси.

Джеси Холмс е момиче, което не е имала нищо в излишък, била е щастлива със семейството си и е имала силна връзка с тях. Докато не се случва това с майка ѝ. Целият ѝ живот се променя, но коренната промяна настъпва тогава, когато трябва да изостави родният си дом и да отиде на място, където не познава нищо и никой. Всъщност тя бе един от най-истинските образи в книгата на Бъксбаум. Въпреки подигравките от страна на другите учениците, тя не направи и ни най-малка крачка към промяната и остана вярна на себе си и това, което винаги е била. Злобните коментари на останалите я нараняваха, поне в началото, докато постепенно те самите се превърнаха в част от книгата, а Джеси я интересуваше все по-малко от мнението на Джем или Кристъл.
Отношенията им с Някой Никойски ми бяха също толкова интересни. Тази връзка, която се основаваше основно на и-мейли, а в последствие и на чат, беше изградена по начин, по който тя ставаше все по-силна с всяко едно съобщение изпратено от другият. Постепенно се научиха да си вярват, макар той да не знаеше нищо съществено за нея, а тя дори да не знаеше как НН изглежда. Първоначалните ѝ съмнения дали той е той или е тя, дали не е някой, който ѝ се подиграва, се изпариха изцяло в даден момент.
Мистерията около разкриването на НН и кой всъщност стои зад всички изречени думи, я има малко или много. Също като главната героиня, читателят може да изпитва колебания относно няколко образа, но ако е по-внимателен, има го и шансът да разбере кой е човек зад инициалите по-отрано.  Макар и да бях разбрала кой се крие зад НН още през първите няколко страници, това не се оказа пречка за удоволствието, което изпитвах по време на прочита на книгата, нито пък доведе до по-ниска оценка.
Останалите герои като Скарлет, Тео, Дри и Агнес завършват картинката. Докато Скар беше връзката между Джеси и старият ѝ живот, а Тео тази част от новият ѝ такъв, който може да е по-различен като герой, отколкото ти изглежда, то Дри и Агнес се оказаха момичетата, с които Джеси намери общо. Двете бързо се сприятелиха с главната героиня и направиха новият ѝ живот една идея по-добър.
Образът, който веднага ми направи впечатление при споменаването му, бе този на Итън. Иначе погледнато – той изглежда като особняк, по който всички момичета си падат, но те далеч не го интересуват. Беше сладък, не знаехме много за него, но той бе един от малкото, който постепенно, се сближи с новото момиче и откри малка част от себе си, позволи ѝ да навлезе по-надълбоко в личното му пространство отколкото на останалите момичета от „Уд Вали“.

Авторката е успяла да преплете реалността по един красив начин с любовните елементи. Чрез тях  може да не си извадим голяма поука, но точно тази комбинация издига  „Кажи ми три неща“ в листа ми на най-приятните книги, прочетени в скоро време заедно с комбинацията от приятният стил на писане и лекотата, с която Джули Бъксбаум ни запознава с историята.
„Кажи ми три неща“ е книга, която ме караше да се усмихвам, но и да размишлявам над живота, който води главната героиня и колко промени настъпват в него, щом преминава границата на Лос Анджелис. Бъксбаум се е справила чудесно с това да ни покаже, че при преместването на ново място не всичко може да е толкова перфектно, колкото ни бива показвано на други места и че далеч не толкова бързо може да намериш някого с когото да общуваш. Чрез този роман ни се показва, че не бива да съдим някого по това как изглежда, с кого се движи или по това, какво обича да прави. Точно тази оригиналност трябва да притежава всеки един и макар в голяма част от съвременните романи да бъде опитвано да се спомене, то тук това е изпълнено и успешно достига до читателите.
Книгата е способна да те дарява с усмивки, трепети на щастие и желанието да изпиташ любов, а топлите чувства, които изпитваш по време на четенето ѝ, успяват да те задържат дори и след като я приключиш и осъзнаеш колко път са изминали както Джеси, то така заедно с нея и НН, като герои на този пленителен, сладък и реалистиен роман.
„Понякога целувката не е целувка не е целувка. Понякога е чиста поезия.“

неделя, 2 октомври 2016 г.

September Wrap up and October TBR

09/12

Август беше най-разочароващият месец до момента. С изключение на някои задължителни книги от училище, не прочетох нищо друго. Дори и да исках, започнех ли първото изречение – желанието ми умираше. Усещах, че има голяма възможност да се дължи именно на двата маратона, в които взех участие през юли. Единственото, което ми доставяше удоволствие бяха сериалите, да разбера какво ще се случи с връзката на Ема и Кийрън ми звучеше далеч по-вълнуващо от всичко останало.
За мое щастие, изминалият месец се оказа далеч по-продуктивен. Започнах с „Верижна реакция“ от Симон Елкелес. Прочетох я за изключително кратко време, и въпреки че не е любимата ми от трите книги, ми допадна. Имах усещането, че авторката е събрала най-интересните моменти в последните стотина страници и поради тази причина и самият край бе не толкова развит, а някак прибързан, което бе причината и да дам по-ниска оценка от на останалите две книги. Луис и Ники също не са любимата ми двойка, но и при тях се наблюдават доста забавни сцени както при останалите. Романът е изключително приятен и лек, въпреки повтарящата се основа върху която е изграден. Пълно ревю тук.
Първата част на „Никога, Никога“ от Колийн Хувър и Тарин Фишър я бях включила в БКМ и след прочита ѝ ми се искаше да разбера каква е причината за това, че главните герои не помнят нищо. А и Сайлъс бе сладурче, така че нямаше как да не продължа и с останалите две части. Втората продължаваше да поддържа тази мистерия, а нейният прочит отнема едва няколко часа.
Веднага след това се захванах и с третата, финална, част, понеже ми се искаше най-накрая да разбера какво е довело до тези събития, макар и в последните няколко страници на предходната част да имах някои теории. Оказа се не това, което очаквах. Не подозирах, че причината за амнезията им може да е нещо подобно. И малка част от мен очакваше повече. Любовната историята на Чарли и Сайлъс бе очарователна, но и изпълнена с доста препядствия по пътя. Не за първи път се срещам с творчеството на Колийн Хувър и определено няма да е за последен. Въпреки че този ѝ проект е общ с Тарин Фишър, ясно се долавя типичния елемент за нея, който е вмъкването  на важен житейски урок,  от който можеш да си вземеш поука след края.
Следващата книга беше „Бухтичка“ от Джули Мърфи. Хареса ми. Същевременно лека и приятна, книгата засяга важни теми, играещи главна роля в живота ни, но не натоварва. Забавна и свежа, тя вдъхва кураж да се изправиш пред обществото и да им покажеш, че не всички трябва да имат перфектното телосложение или перфектна усмивка, за да имаш и ти това, което и останалите. По-подробно мнение тук.
Finding Cinderellaот Колийн Хувър беше в to-read‎ листа ми от началото на 2015 и понеже бях на вълна да намаля малко четивата, които се задържат от повече време, реших да бъде една от книгите, които да бъдат отметнати. Новелата за Сикс и Даниел ми хареса и благодарение на нея имах шансът да ги опозная малко повече, понеже останалите две книги не бяха съсредоточени върху тях и не получихме тази възможност. Главите бяха по-дълги, но това не се оказва пречка за бързото прелистване. Стилът също не беше сложен, позволявайки ти бързо да навлезеш в света на героите.
Ако „Тъмна дарба“ от Александра Бракен бе за 5/5 звезди, то продължението ѝ заслужа поне 10/5. Често читателят остава разочарован след първата книга, ако тя е била наистина добра, но случаят с „Неизчезваща“ далеч не е такъв. Авторката ни среща с обичани герои и с такива, които и да искаш, няма как да мразиш въпреки постъпките им. Отново се потапяме в света на Руби, която се завръща по-силна и решителна от тази, която беше в първата книга. Наситен от напрегнати моменти, романът успява да прикове цялото ти внимание, карайките да искаш третата книга на момента. Пълно ревю - тук.
Kindred Spirits от Рейнбоу Роуъл представлява кратък разказ, който не успя да ми хареса така, както останалите ѝ книги, но въпреки това е приятен за четене, успяващ да те отпусне. Започнах историята с цел да се докосна още веднъж до творчеството на авторката и подозирах, че определено няма да е сред нещо любимо, написано от  Роуъл, при положение че се споменават и филмите за Star Wars, а аз не съм им особено голяма почитателка. Въпреки това, за прочита на книжката са нужни около час-два, а междувременно Рейнбоу ни е гарантирала и няколко комични ситуации.
Следващото четиво, което започнах бе „Хрониките на Магнус Бейн“ от Касандра Клеър. Въпреки че бях наяно, че не всички разкази ще ми харесат, една част се оказаха доста приятни за четене в комбинация с така характерният за Бейн хумор. Книгата се оказа един допълнителен шанс за почитателите на Клеър да се срещнат с познати фамилии нефилими, както и да опознаят още повече самият магьосник.
Последната книга бе „Сирената“ от Кийра Кас. Това е първият роман на авторката, който освен това е и публикувала самостоятелно. Като за такъв не би трябвало да имам високи очаквания и да съдя по така успялата ѝ поредицата за Максън и Америка. Историята на Калѐн и Акинли беше очарователна, сладко-горчива на места, а самата книга е написана по доста лек начин, което позволява да се чете по-бързо. Това, което ме дразнеше на моменти е връзката между Океана и главната героиня – навярно след толкова години е напълно нормално отношението им една към друга да е такова, но Калѐн ми се струваше привързана към нея повече от необходимото, дори и ако тя за нея бе единственият „родител“ след корабокрушението. Краят също не ме изненада особено, след дадена страница имах предположение какво може да се случва в действителност с героите,  което се оказа доста близко с истината. Може да не е нещо впечатляващо, но определено не е и толкова разочароващо като за начало на кариера, на вече успял автор.

Определено мога да заявя, и то напълно спокойно, че септември бе най-ползотворният ми месец от цялата година до сега. Втората му половина определено не бе толкова успешна, но хей, училището си казва думата.
През октомври, освен, че трябва окончателно да съм привикнала да отделям време за учене, е и месецът, през който голяма част от сериалите ми започват, а в комбинация с четенето става малко по-сложно.
Първата книга, която ми се иска да приключа е „Кажи ми три неща“ от Джули Бъксбаум. Започнах я преди няколко дни и ми остават няколко страници докато стигна до краят ѝ, но определено е нещо леко и очарователно.
След това ми се иска да прочета и „Последните оцелели: Живота, какъвто го познавахме“ от Сюзан Бет Пфефър.