събота, 28 октомври 2017 г.

„Краят на дните“ от Сюзън Ий


Ревю на първа, втора книга.
В началото на годината прочетох „Ангелско нашествие“ и продължението ѝ - „Ангелски свят“, които ме оставиха с наистина добро впечатление, макар и да изпитвах известни колебания при самото започване на трилогията, дължащо се на многото позитивни ревюта и високи оценки, спрямо книгите на Ий. Оказа се обаче, че „Пенрин и краят на дните“ е една от трилогиите, които заслужават тези позитивни коментари, защото вече цели три книги по-късно, Сюзън Ий продължава да ме държи в тази клопка, в която ме уловиха романите ѝ няколко месеца по-рано.
„Краят на дните“ е от онези заглавия, които чакаш с нетърпение поради две причини – освен за да разбереш как продължава историята на героите към които вече си се привързал неимоверно, то така и за да разбереш през какви чувства ще те накара да преминеш този път авторът. Финалната книга от трилогията е това, което очаквахме читателите от самото начало – изпълнена откъм още повече загуби и битки за оцеляване, „Краят на дните“ изправя лице в лице две раси, от които зависи бъдещето на планетата такова, каквото дори ние днес го познаваме.
Сюзън Ий освен, че от самото начало успя да пречупи през своя поглед познатият ни стереотип за ангелите, то тя успя да съчетае тази своя версия с реалният свят, нещо, което ни позволи да се потопим максимално в историята и да се поставим на мястото на героите. Друг фактор, който ни позволява в детайли да проследим събитията, е начинът, по който авторката продължава случващото се от момента, в който е приключил предходният роман. „Краят на дните“ ни представя онази финална битка, от която зависи всичко, а заедно с това, романът на Ий е пропит от напрежение, любов, сълзи и смърт. Авторката успява по един увлекателен начин да разкаже една история, да те потопи до толкова в нея, че да прелистваш неусетно страница след страница, искащ още и още.
Романът, заедно и с предшестващите го останали два, ме накара да чувствам – от любов до забавление и тъга. Макар и да започнах с известни предразсъдъци „Ангелско нашествие“, сега никак не съжалявам за това си решение. Защото това е една трилогия, която ни представя нещо различно, открояващо се от останалите четива и творба, която макар и да изглежда сякаш няма какво да предложи – то това не е така. Предоставено по един доста ненатоварващ и достъпен начин, „Краят на дните“ от Сюзън Ий е като глътка свеж въздух на фона на тежките фентъзи романи.

Авторката успя да спечели вниманието ми не само с идеята си и начинът, по който е развита тя, но и с изградените персонажи, които макар и да имат черти, характерни за други познати ни герои от жанра, то притежават и нещо, което да ги отличава от останалите.
Пенрин Йънг е един от онези женски образи, които сме свикнали да виждаме и в останалите фентъзи заглавия – жертвоготовна и готова на всичко за тези, които обича. Но за разлика от останалите, Йънг далеч не поема по този опасен път с цел да спаси всички, а единствено и само семейството си. Постепенно обаче проследяваме как това се променя и тя продължава да бъде все така смела и борбена, но и готова да се жертва не само за Пейдж и майка им, а и за всички останали, попаднали в този жесток свят, където всеки се бори за оцеляването си. За тези три книги Пенрин израстна, допускаше грешки, но и се учеше от тях, а заедно с нестихващият ѝ сарказъм, Йънг винаги успяваше да разведри ситуацията, колкото и напечена да бе тя.
Рафи е другият герой, който изиграваше ключова роля в сюжета. Макар и да не присъстваше особено в „Ангелски свят“, то тук неговата роля е от съществена важност за развитието на историята. Като представител на своята раса, той бе красив и дързък, но също както останалите претърпя своята промяна и израстна като образ.
Отношенията между Пенрин и Рафаил са един от елементите в трилогията, които обичам – макар всичко да започна от една неочаквана и неприятна среща, то през тези три книги и двамата промениха освен част от себе си, то и отношенията помежду си. 
source: pinterest
Макар Йънг и Рафи да играят важна роля в хода на действието, не само тях срещаме в продължението на „Ангелски свят“. Близнаците Ди-Дум обикнах още повече ако това е възможно, като и двамата са готови на всичко за общата кауза, но и са винаги насреща, когато нямаш настроение, което и двамата са способни да оправят, благодарение на закачливите си коментари и номера. Освен тях Пейдж заедно със своите скакалци, майката на двете момичета и всички останали от Съпротивата са от значимост за развитието на историята. Макар трилогията първоначално да ни представи хората като разединени, то тук вече всички те са обединени с една обща цел – да преживеят този Ангелски апокалипсис.

„Краят на дните“ ни показва за пореден път жестокостта настъпила с Ангелското нашествие, но зад всички тези разрушения и смърт, има и доза хумор и дори романтика, макар и представена по един малко по-нестандартен начин. Изпълнена откъм напрежение, финалната книга успява да даде на всеки един от нас онова, за което се надяваме от „Ангелско нашествие“. 
„Пенрин и краят на дните“ е една трилогия, която улови ли вниманието ти в самото начало – то няма как да не го задържи и до последният момент и макар и с преобладаващите фентъзи елементи, книгите успяват по един реалистичен начин да разкажат своята история, а това, което ни остава от тук нататък на всички нас, докоснали се и харесали света, изграден от авторката, е да си припомняме с усмивка за приключения на Пенрин и Рафи и как света бе нападнат от ангели, където не всички успяха да оцелеят.
„В Ангелския свят нито един избор не е лесен.“

неделя, 15 октомври 2017 г.

„Може ли да се срещнем отново?“ от Алисън Морган

Резултат с изображение за може ли да се срещнем отновоПонякога един читател се нуждае от промяна и от нещо ненатоварващо и приятно, дори леко предвидимо. „Може ли да се срещнем отново?“ ни предоставя точно това, но гарантирано с голямо удоволствие. Това е роман, който макар и да не е много по-различен от останалите в жанра, печели вниманието на четящият заедно с приятният начин по който бива предадена историята на Бри Какстън, с множеството поуки, които тя вади от своето преживяване по пътя към издаването на своята собствената книга и с малките препятствия, които съпътстват тази ѝ дейност.
„Може ли да се срещнем отново?“ е роман, който освен че съдържа една лека и развлекателна история, е и роман, който ни учи на това какви могат да бъдат последиците от една лъжа. Но и ни показва, че невинаги всичко е толкова безнадеждно, каквото го виждаме ние; показва, че винаги има лъч надежда за едно по-добро бъдеще. Романът на Алисън Морган ме накара да се смея и усмихвам, откъсна ме от ежедневието ми и го направи една идея по-красиво. Защото в крайна сметка „Може ли да се срещнем отново?“ се оказа повече от това, което очаквах и ме остави изненадана.
Алисън Морган е от онези автори, които успяват да предадат по един красив начин вече познатата ни идея като нещо малко по различно, пречупено през тяхната гледна точка. Авторката ни въвежда в една приятна атмосфера, изпълнена с доза романтика и смях, което прави четенето на „Може ли да се срещнем отново?“ далеч по-забавно, а увлекателният стил на Морган, който се долавя дори и в превода, те принуждава да отгръщаш страница след страница, искайки още от историята на Бри.

Изненадана останах не само от това, колкото ми хареса романът, но и от самото изграждане на героите. Всеки един от тях притежаваше тези черти, които да го направят достатъчно реален до нас – читателите, което винаги ни позволява да опознаем персонажите по-добре и да се свържем повече с тях, дори и да се припознаем в някои. Пълнокръвни и с живот, изпълнен откъм проблеми, които могат да сполетят всеки един от нас в настоящето, героите на Морган ме накараха да премина през няколко различни етапа, но и да остана доволна от този факт.
Бри Какстън би докоснала всеки един читател малко или много, може би не с характера си, но поне с това, че всъщност е авторка на роман, имащ възможността да стане един от първите топ двадесет на Ню Йорк Таймс. Какстън ме спечели обаче не само с това. Бри освен, че бе показана в светлината на добра сватовница, тя бе представена и като млада жена, изпълнена с решимост и борбеност, готова на всичко за да постигне целите си, но и да помогне на тези, които обича. Болката, сполетяла я твърде рано, само е направила Бри по-силна и независима, постепенно превръщайки я в това, което е днес.
Никсън Вос е от онези мъже, които няма как да не приковат вниманието ти върху себе си. Макар и в началото той да бе показан като студен и суров, постепенно опознаваме и другата му, по-топла, страна, която просто не позволява да не го обикнеш.
Макар и двамата в първите няколко глави да бяха отдалечени един от друг, то това, през което се налага да преминат и Бри и Никсън, ги сближава. Любовната история е предадена по един изключително сладък, но не прекалено, начин, а отношенията им са развити постепенно, което позволява да проследим промяната в чувствата им по-отблизо. 
Шон бе един друг, важен за развитието на историята, герой. За сметка на Ник, той в началото бе въведен като изключително мил и влюбен в Бри, като постепенно Морган ни показва промяната в поведението му, породено от съмненията, които изпитва за връзката си с Какстън. Именно те и породеното от тях решение, са това, което променя живота на главната героиня и я принуждава да поеме по пътя, съпроводен от лъжи, но и далеч повече щастие, отколкото тя първоначално предполага, че ще получи.
Андрю, който обикнах мигновено, бе този герой от „Може ли да се срещнем отново?“, който винаги ме караше да се усмихвам. Служеше като глътка свеж въздух на фона на проблемите, с които на Бри се налагаше често да се справя, но освен това винаги бе насреща за нея и я подкрепяше в трудните ѝ моменти както би сторил един истински най-добър приятел, какъвто всъщност и бе той.
Това са само една малка част от героите, които срещаме; други такива, които имат и важна роля в развитието на действието са Джо, бабата на Бри, която е на път да изгуби дома си; Ранди – агентката на Какстън, която макар и да изглежда по-студена, крие своята топла душа както и Кандейси, която макар и да е само един репортер, успява да покаже на света Бри Какстън такава, каквато е в действителност – без маски и лъжи.

„Може ли да се срещнем отново?“ надмина очакванията ми, караше ме да се усмихвам, но най-важното – накара ме да се влюбя. Защото макар и идеята да не се открояваше достатъчно на фона на останалите подобни в жанра, романът успя да прикове вниманието ми и да го задържи до краят, който, макар и предвидим, ме направи искрено щастлива.
Книгата на Алисън Морган е подходяща за всеки, искащ да се откъсне от проблемите в ежедневието си, но най-вече е подходяща за тези, искащи да получат още малко любов в живота си. Морган е създала творба, която има да предложи по нещо на всеки един от нас, а единственото, което остава след затварянето на последната страница е, че далеч не съжалявам, че ѝ дадох шанс и че „Може ли да се срещнем отново?“ ме направи една идея по-щастлива отпреди.
„Осъзнавам, че ние двамата нямаме дълга история, нито споделено минало. Не ни свързва познатото удобство.
Тялото, умът, душата му – целият той – са нови и загадъчни. Непознати.
Ала това вече не ме плаши.
Вече не копнея за сигурността на познатото.
Не тъгувам за миналото.
Аз се отпускам, забравила всички задръжки, изгубена в целувката на Никсън.
Време е да сътворим нова история.“

неделя, 1 октомври 2017 г.

5 причини да прочетете „Слънцето също е звезда“ от Никола Юн

Резултат с изображение за слънцето също е звезда
Никола Юн е един от авторите, които бързо ме спечелиха на своя страна още с дебютните си книги. Също както харесах безрезервно „Всичко, всичко“, то така и „Слънцето също е звезда“ бързо прикова вниманието ми от началото до самият край. Дебютният роман на Юн успя да предизвика бурни чувства в мен, а заедно с това се привързах и бързо към изградените герои. Това се случи и с вторият роман на авторката, който ми хареса не по-малко от предходният. „Слънцето също е звезда“ е роман, който предлага на читателя повече отколкото може той да предполага. А ето и моите топ пет причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.
5) Лекият начин по който е предадена историята.
Самото действие се случва в рамките на едни 24 часа, но това далеч не го прави да изглежда прибързано. Юн е успяла по един приятен и не натоварващ начин да предаде историята на Наташа и Дейниъл като същевременно тя да звучи максимално реалистична, а кратките глави пък спомагат за по-бързото прелистване на самият роман.
4) Добре изградените и различните един от друг герои.
Също както във „Всичко, всичко“, то така и в „Слънцето също е звезда“ Никола е изградила едни много интересни и открояващи се персонажи. Докато Наташа е реалистка, то Дейниъл е мечтател, като всеки един от тях има своите си проблеми – дали състоящи се в депортирането в непозната за теб вече страна или в съвсем различна посока като да следваш пътя, определен от родителите ти вместо този, по който желаеш ти самият да поемеш. Наташа и Дейниъл са представени като две пълни противоположности както откъм корените си, то така и откъм начина си на мислене. Не на празно е казано обаче, че противоположностите се привличат. А в романа на Юн имаме точно това – двама напълно различни герои, чиито съдби сблъскат ли се – всичко може да се промени.
3) Преплитане на повече от една история в романа.
Това е едно от нещата, за което не подозирах и което успя да ме изненада. Паралелно с историята на Наташа и Дейниъл, авторката развива и тази на родителите им, както и тази на адвокат Фицджералд и охранителката Айрийн. Благодарение на това успяваме да проследим случващото се в живота както на главните герои, то така и в този на останалите, които макар и непряко, изиграват своята роля в живота на Наташа и Дейниъл.
2) Засягат се теми, касаещи съвременното общество.
В последно време все по-често в романите се залага на въпроси, свързани със съвременния свят. Заедно с всичко останало, Никола Юн отново е засегнала в свой роман важни теми и проблеми, които е възможно да срещнем в нашият живот.  Проблеми свързани с това по кой път да поемеш - избраният от теб или някого другиго, както и темата свързана с дискриминацията, на която може би не ние самите, но останалите да стават обект.
1) Начинът на писане.
Никола Юн е един от онези автори, които само с няколко думи и вече са пленили ума, сърцето и вниманието на четящият.  Авторката описва точно, кратко и ясно случващото се в романа, но същевременно историята бива предадена по един магичен начин, а благодарение на това ти се иска да продължиш с прочита, като затваряйки последната страница осъзнаваш, че вече е настъпил краят, а единственото което ти остава след това е с усмивка да си припомняш за приключението на Наташа и Дейниъл.