„Къщата на езерното дъно“ от Джош Малерман бе нещо ново и открояващо се за мен
четиво, което успя да пробуди интереса ми от самото начало и да го задържи до
самия край.Чрез тази новела на автора, успях да се запозная с част от
творчеството му, като това ми вдъхна желанието да се докосна и до друго негово
известно произведение, а именно – дебютният му роман „Кутия за птици“.
Посегнах към този автор и съответното произведение на сляпо – единственото,
което знаех е, че спада към хорър и всъщност нямах големи надежди да ми хареса,
понеже не съм почитателка на този жанр. В действителност новелата се оказа
по-добра отколкото очаквах и разбрах защо няма толкова отрицателни мнения
колкото позитивни спрямо творчеството на Малерман. Нуждаех се от капка
разнообразие след фентъзи романите и романтичните такива, като точно това
получих в замяна.
Сюжетът се развива около двете главнодействащи лица – седемнадесет годишните
Амелия и Джеймс, които излизат на първа среща, която макар и да започва добре,
в един момент се превръща в нещо незабравимо и за двамата. Това е една история
за двама тинейджъри, които водени от чувството си да разберат повече, откриват
нещо, за което останалия свят не подозира, нещо, което постепенно се превръща в
само тяхно. Не бе важно как и защо, това бяха въпросите, които нито тя, нито
той си задаваха. Обяснения не им бяха нужни, единственото, което имаше значение
е наслаждението им на тази специална къща, озовала се на езерното дъно – как е
без значение. „Къщата на езерното дъно“ е една магична новела, с нотки на
хорър, която с всяка следваща страница задълбочава в историята. Новела, която
предизвиква вълнение относно разбулването на истината.
Джош Малерман е автор, чийто стил на писане се е харесал на много читатели
по света. Той е интригуващ, красив по свой собствен начин и лек, въпреки че
произведенията на автора спадат към един жанр на ужаси, където красивото и
лекото не се срещат често. Самата новела бе по-кратка отколкото очаквах,
главите също, което допринасяше към бързото прелистване, но от една страна ми
се искаше „Къщата на езерното дъно“ да бъде малко по-обемна.
Колкото и да харесах обаче начина по който Малерман е предал атмосферата и
цялостната история, то имаше нещо, което ме спираше да харесам героите напълно.
Амелия и Джеймс са само тинейджъри, които далеч не предполагат, че лятото им ще
протече по този начин, започвайки с, на пръв поглед, една обикновена среща в
кану и разговори, изпълнени със спомени как са протичали предишните им срещи. И
двамата са изпълнени с любопитство за къщата, и двамата се преструват, че не
изпитват страх от това да се гмурнат и да прекрачат прага ѝ, но и двамата
постепенно обикват това място, макар да не знаят нищо за него. Любопитни и
млади, те не влагат важно значение в това как и защо къщата се е озовала на
дъното на езерото, нито пък в това, което се случва след прекрачването на прага
ѝ и на това, на което стават свидетели всеки следващ път. Това е нещо
нетипично, което пробужда техният интерес, черта, характера за голяма част от
тинейджърите по света. Чрез тези качества, характерни за нас самите, Джош
Малерман изгражда героите си като образи, които бързо и лесно бихме обвързали
със себе си и приятелите си. Да прикриваме страха си и да постъпваме глуповато
на моменти е част от нашето съществуване, независимо дали сме тинейджъри или
не.
Това, което не очаквах е подобен край, какъвто автора всъщност предоставя. Може
би е нещо характерно за самият му стил, но донякъде останах разочарована от това,
което прочетох. Очаквах да разбера как се е случило всичко, но начина по който
Малерман е оставил края отворен, не дава обяснения, а по-скоро оставя
останалата част от историята в ръцете на читателя и на това, каквото той си
мисли, че се е случило, без потвърждението на автора, че в действителност това
е събитието за озоваването на къщата на езерното дъно.
„Къщата на езерното дъно“ успешно ме запозна с творчеството на автора си,
от което не останах разочарована, макар и да имаше някои по-дребни неща, които
не ми бяха по вкуса като гледната точка, от която е предадена цялата история,
или пък края, от който очаквах малко повече.
Това е новела за опознаването на необикновеното, любовта между младите и
чувството да си тинейджър. Новела, която би допаднала на хора, които биха
искали да се откъснат за момент от познатите ни напоследък идеи и вместо това
да се впуснат в едно малко приключение с Амелия и Джеймс в необяснимото.
„Намерихме опасно магическо място. Място, на което да се влюбиш. (...)
Изгубихме го. И не знаем къде отиде.“