„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб

Има няколко типа книги – такива, които и да искаш, не са това, на което си се надявал; такива, които макар да започват постепенно, с времето приковават вниманието на читателя; има и такива обаче, които още чрез първото изречение улавят интереса. „Четирите цвята на магията“ е именно от последния вид. Това е роман, изпълнен с магия и приключения, роман с една нетипична идея, разказана по един увлекателен начин и всепоглъщащ стил на писане, благодарение на който все пак историята е предадена леко и приятно, карайки те неохотно да прелистваш страниците та да разбереш още малко за премеждията на героите.

Не са много авторите, които така бързо успяват да уловят читателя от самото начало, но и плавно да го въведат в събитията. В. Е. Шуаб обаче е една от тях. Освен красивият и ненатоварващ начин, по който е разказана историята, читателят постепенно бива запознат с идеята на заглавието, а в самият роман се преплитат не един, а цели четири отделни свята, всеки по-различен и открояващ се с нещо от останалите три. Потапяме се в една атмосфера, където всеизвестният Лондон е представен в четири различни светлини, като чрез дарбата на Кел да пътуваме между тези светове, ние получаваме възможността да изградим представа за всеки един от тях. И докато Черният Лондон бе погълнат от магията, причинила изчезването му, то Червеният бе това, което нито Белият, със своите крал и кралица, нито Сивият, с отсъствието на магията, са.

„Четирите цвята на магията“ освен така добре изградените Лондони, има също така интересни и внимателно изградени персонажи. Всеки един от тях притежава своите типични черти, които го открояват на фона на другите и това ги прави запомнящи се. Остроумни, загадъчни, забавни, мъдри и понякога дори твърдоглави, те не се спират пред нищо за да постигнат това, което искат.

Кел, един от малкото оцелели антари, освен, че се откроява със своето палто, е един особено интересен образ, притежаващ почти всички качества изброени преди миг. С мистериозно минало, но готов на всичко за тези, които обича, той бе успял да запази онази част от себе си, която би се унищожила ако не притежаваше този силен дух. Без значение дали става дума за кралското семейство или за членовете на другите Лондони, той бе готов да се пожертва неведнъж. И макар тук постепенно да ни бе разкрита част от него, то има неща за магьосника, които тепърва ще излизат наяве

Образът на Делайла Бард е от онези в книгите, които не остават незабелязани. Готова за приключения, без значение дали това няма да доведе дори и до смъртта ѝ, тя често се забърква в беди, но и винаги излиза успешно от тях. Със саркастичните си коментари, борбения си дух и дори упоритостта си, тя бързо се превърна в един от любимите ми образи, за които съм чела и за които нямам търпение да науча повече. Изпълнена с жизненост, Лайла е същевременно и от онези герои, които биха рискували себе си за останалите, а това, което видяхме от нея в тази книга е само малка част, която авторката ни разкри и тепърва ни предстои да опознаваме джебчийката от Сивия Лондон.

Макар израснали с различни разбирания и в съвсем различни светове, той в Червения Лондон, свят на магия и щастие, а тя в Сивия Лондон, място без магия и изпълнено с мъка, то те двамата се оказаха парченцето, което липсва на другия. В. Е. Шуаб изгради връзката им постепенно, тя самата не беше перфектна, но точно това я направи такава, каквато е в края на книгата. Двамата, на пръв поглед различни, си приличат повече отколкото изглежда.

source

В самият свят антарите бяха двама – Кел и Холанд, но това бе единственото нещо, по което си приличаха. Докато Кел бе израснал покрай любящото кралско семейство и те го смятаха за свой син, то Холанд далеч не бе това за близнаците Дейн, управляващи Белият Лондон. В ръцете им той бе само една играчка и макар поведението на Холанд понякога да предизвикваше противоречиви чувства в мен, успях да разбера причините за повечето му постъпки.

И докато в повечето книги, до които съм имала досег злодеят е бил един, то тук те са двама. Атос и Астрид са едни от най-добре изградените антигерои, за които съм чела и които въпреки целите си, успях да харесам. Изпълнени с жажда за власт и безпощадност, близнаците Дейн бяха готови на всичко за да изпълнят намеренията си. Образите на краля и кралицата на Червеният Лондон също оказаха роля в случващото се, и макар те да бяха изпълнени със загриженост не само към Кел, но и към цялото кралство, този образ, който плени интереса ми, се оказа този на сина им – Рай. Забавен, умен, макар и невладеещ магия, той освен, че приемаше младият антари за свой роден брат, принцът бе готов на всичко за народа си и неготово щастие. 

„Четирите цвята на магията“ е едно обещаващо начало на една изпълнена с вълшебства история, криеща повече в себе си, отколкото човек може да предположи. Това е книга, струваща си всяка една минута, книга, която ще ни запознае с много нови герои, ще ни потопи в няколко различни свята и ще предизвика най-различни чувства у четящият, но е книга, която бързо те улавя в капана си и не те пуска до края, а единственото, което ти се иска след това е да узнаеш как продължава историята от тук нататък. Това е роман, който в тези близо 400 страници разгръща една нова и непозната идея с куп премеждия и много магия, но и остава след себе си въпроси, чиито отговори тепърва ще бъдат издавани.

„Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.“