16 септември, 2018

„Двор от крила и разруха“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за двор от крила и разрухаРевю на първавтора книга.
Не е тайна за никого, че Сара Дж. Маас е един от любимите ми автори. И двете ѝ поредици, до които съм се докосвала – тази, както и „Стъкленият трон“, ги чувствам изключително близки до сърцето ми. Авторката успява с всяка една следваща книга да надмине и без това високите ми очаквания, а заедно с краят на всеки един от романите – да тръпна в неистово желание за продължението. Това предизвика в мен „Двор от мъгла и ярост“, когато я прочетох преди две години. В този период от време обаче нетърпението ми да разбера как продължава историята на Фейра и Рисанд не намаля и за миг и вече 730 дни по-късно – „Двор от крила и разруха“ за пореден път ми показа защо толкова харесвам Маас като автор. 
Вълнуваща, изпълнена с множество изненади и битки, авторката ни въвежда в света на тази поредица – поредица, от която не знаех какво да очаквам първоначално, но и в която постепенно се влюбих и ми стана изключително близка. И макар в началото да не бях сигурна какво ще ме накарат да изпитам тези книги, то вече това ми е напълно ясно – често някоя от частите ме просълзяваше, а в други моменти – предизвикваше усмивка на лицето ми. И „Двор от крила и разруха“ не бе изключение. В тези над 800-тин страници се крият не само дългоочакваните битки за решаването съдбата на Притиан, но и се крият отговори на въпроси, възникнали в следствие на предшествениците на заглавието. 
Истината обаче е, че съжалявам – не за това, че съм прочела книгата, това не би било възможно; съжалявам за това, че не го сторих още щом тя бе издадена на българския книжен пазар. Защото макар и „Двор от мъгла и ярост“ да бе това, което исках от „Двор от рози и бодли“, то „Двор от крила и разруха“ бе всичко онова, от което съм се нуждаела. Първоначално дългоочаквано, а в последствие и дългоотлагано, продължението ме потопи отново в един мой любим и многообичан свят; свят на щастие и тъга, на битки, на победи и загуби, а заедно и с това – на неочаквани обрати в най-неподозираните моменти. Някои от които способни дори да те погубят. 

Тази трилогия бих казала, далеч не бе това, което очаквах преди две години, макар и вече сравнително да познавах стилът, с който си служи Сара. И може би именно поради тази причина, обикнах толкова книгите за Фейра, които ме запознаха с един свят, доизграждан с всеки един следващ роман, както и с герои, чийто живот е изпълнен непрестанно със събития, често застрашаващи онова, което обичат. Динамични и често оставящи те без дъх, книгите от тази серия, отнемат вниманието от ежедневието, което водим, като вместо това се пренасяш изцяло в света на героите и предизвикателствата, пред които са изправени те самите. 
За тези, наблюдавали творчеството на Маас още от „Двор от рози и бодли“, та дори и от „Стъкленият трон“, няма как да не забележат израстването, което самата авторка постигна през тези години. С всяка една следваща своя книга, тя не надграждаше само световете и героите си, а постигаше много повече от това. Всеки път предоставяше нещо ново и различно на своите читатели, но същевременно – нещо близко до познатото ни на нас, което всички обичаме. 
„Двор от крила и разруха“ ни дава доза именно от това, въпреки че всъщност представлява край на една ера. Ера изпълнена с много битки, немалко загуби и жертви, но и повече щастие и любов, отколкото може да очакваме от свят като този. 

Нещо, което съм забелязала при мен самата в последно време е какво внимание обръщам всъщност на самите персонажи и техния прогрес в заглавията – съществува ли то и ако да, то колко. Замисълът на самият роман остава на леко по-заден план, защото дори и авторът всъщност да е заложил изцяло на клишета, върху които да е базирана идеята, то има ли нещо открояващо се в героите, е като глътка свеж въздух на фона на случващото се. И макар точно в романите на Маас клишетата да са сведени до минимум, то героите все пак притежават черти и качества, които да ги оформят като образи, различни от онези, които вече толкова добре познаваме. Друг фактор е, че с всяко следващо заглавие, образите надграждат себе си и това, което са били в предходната книга. 
Фейра би бил идеалният пример за това. За всеки решил се да продължи с поредицата след първия роман, е ясно защо това е точно така. Сара ни запозна първоначално с едно човешко момиче, свикнало да бъде главната фигура в семейството. Бремето да пази двете си сестри и баща им, се пада на нея, а заедно с това – често ѝ се налага да взема тежки решения. Подтиквана от това, както и от даденото от нея обещание, тя е принудена да бъде по-смела от собствените си връстници. Тази ѝ смелост би могла да ѝ навлече неприятности – нещо, което в действителност се случва и се оказва повратна точка не само в живота на героинята, но и самата поредица. Немалко неща се променят след това и въпреки миговете на щастие, които преоткрива, злото, спотаено измежду страниците на „Двор от рози и бодли“ се оказва това, което изцяло преобръща всичко, което Фейра някога е познавала. И макар в началото да бе загатната като герой, готов да се бори и жертва за това, което обича, то с всяка една следваща книга я опознаваме все повече и ставаме свидетели на това как бива доизграждана като образ, докато не постигне целият си потенциал в „Двор от крила и разруха“. Заедно с изблиците ѝ на смелост, авторката ни предоставя и онези моменти именно когато Фейра се намира в свой собствен малък ад, измъчвана и изпитваща болка; онези моменти, когато тя е просто младо момиче, чийто живот не е никак лек. По този начин ние виждаме не само онези моменти, когато тя е изпълнена със смелост, нещо, което я прави далеч по пълнокръвен персонаж. 
Рисанд, който бързо се превърна в мой любимец, е друг герой, който постигна свое собствено израстване. В началото далеч не бе една от най-действащите фигури, за разлика от ролята, която започна да играе в хода на действието. Далеч не знаехме много за него самия, често тънехме в неведение за миналото му и кой е той всъщност. Докато не настъпи моментът, в който истината ни бе разкрита, а заедно с това и получихме отговорите на възникналите в нас въпроси. Цялата мистерия около героят, както и саможертвоготовността му, красотата му и чувството му за хумор пленяват читателя и той бързо си проправя път към сърцето му. Всъщност е от онези герои, които мигновено обикваш, дори и да не знаеш защо. 
Отношенията между Рисанд и Фейра са едно от любимите ми неща в заглавията от тази поредица. Още с първата книга, Сара Маас заплита нишката помежду им, а това, което ни остава на нас е да проследим как с хода на историята, се променят и техните взаимоотношения.
source: pinterest
В „Двор от мъгла и ярост“ се появиха и някои нови попълнения, които още тогава се превърнаха в мои любимци. Всеки един от тях успя да ме спечели по една или друга причина, а удоволствието, което изпитвах, когато тук отново четях за тях, беше незаменимо. Мор, Касиан, Азриел и Амрен бяха далеч не само приятели, но и семейството на Рисанд и Фейра. Неизменно до тях и винаги насреща – част от това, което всъщност веднага ме спечели отделно от качествата на всеки един от различните персонажи. 
Мориган и Амрен – две от най-силните женски образи в заглавието. Всяка една от тях би се пожертвала в името не само на каузата, но и на любимите си. Упорита и силна не само физически, но и психически, Мор е един от образите, за които бих чела с удоволствие дори още повече. Амрен – не по-слаба от нея, е герой, който не познавахме особено добре. В предшественицата на „Двор от крила и разруха“ ни бяха загатнати части от нейния живот, които повдигнаха немалко въпроси, чиито отговори тук ни биват дадени. Миналото ѝ ни бива разкрито, а то самото всъщност има важна роля в развръзката на историята. 
Другите двама герои от кръга на Рис, към които веднага се привързах, са именно Касиан и Азриел – все така готови да се жертват в името на останалите, но и притежаващи чувство за хумор, което помагаше в разведряването на случващото се в някои на едни, от най-изпълнените с напрежение, сцени. 
И макар всъщност Рисанд да бе един от Великите господари, то тези от неговият кръг далеч не се държаха с него като с такъв – нещо, което забелязах още в предишното заглавие, когато тепърва авторката ни запозна с това кой всъщност е той. 
Със заобикалящото ги зло, героите бяха изправени пред немалко трудности. Една от които се оказа именно срещата на Великите господари, състояща се в Двора на Зората. Въпреки че в „Двор от рози и бодли“ се срещнахме с тях, то тук ролята на всеки един Господар може да се окаже ключова за цялото действие. И въпреки неразбирателствата помежду им, всички те бяха обединени от една обща цел. 
Сестрите на Фейра – Неста и Илейн също започнаха да участват по-активно в историята като по този начин имаме възможността да проследим как се отразява случилото им се в „Двор от мъгла и ярост“, а колкото до връзките на двете сестри с Кас и Люсиен – това тепърва предстои да ни бъде разкрито в следващите книги. 

„Двор от крила и разруха“ е роман, преплитащ интриги и заблуди; роман, слагащ край на една епоха и даващ началото на друга. Сара Дж. Маас ни въвежда отново в този свят на нестихващи битки, чиито край може да е съвсем неочакван, а единственото, което може ние да направим е само да се надяваме, че любимите ни образи ще оцелеят и намерят своя щастлив завършек. 
„...онова, което смятаме за най-голямата ни слабост, може да се окаже най-голямата ни сила.“

28 юли, 2018

„До всички момчета, които съм обичала“ от Джени Хан

Резултат с изображение за до всички момчета които съм обичалаФентъзито от самото начало е любимият ми жанр. Но в последно време съм забелязала, че посягам доста по-често към любовните романи за разлика от преди. И макар често сюжетът на повечето да е напълно предвидим, то това не се оказва пречка към изпитването на удоволствие след прочита на някое заглавие спадащо към този жанр. Това, което наистина ми харесва в любовните романи е именно факта, че са изключително леки и приятни, може би без съществени и неочаквани обрати, но въпреки това успяват да погълнат читателя и го откъсват за миг от заобикалящия го свят и личните му проблеми. 
„До всички момчета, които съм обичала“ бе твърде дълго в списъка ми за книги, които трябва да прочета. Аз самата разбрах за романа едва тогава, когато бе обявен за издаване на българския книжен пазар, а запознах ли се с идеята на заглавието ми стана ясно, че си струва да му отделя време. Защото макар и да има нещо познато в сюжета, то има и нещо ново, различно от това, което сме виждали до този момент в останалите йънг-адълт романи – и точно това, което тогава ми се стори непознато, след тези близо 300-та страници, ме накара да го харесам повече, отколкото дори очаквах първоначално. 
Може би ако не бях отлагала толкова дълго всъщност прочита му, то тогава дори бих била способна да го обикна. А може би дори нямаше да харесам толкова романа, ако преди да го започна не бях попаднала на трейлъра за филмовата му адаптация – това, което всъщност пробуди в мен онзи интерес как ще се развие историята, когато тепърва прочетох анотацията на заглавието. 
След тези 300-та страници, по време на които се докоснах до непознатия за мен стил на Джени Хан и се срещнах с герои, някои от които бързо ме спечелиха на своя страна, а други – далеч не чак толкова, то истината е, че останах впечатлена от произведението на авторката. Това не бе просто любовен роман, засегнати бяха и други теми като тази за семейството например, а детайлните описания на места подпомагат в това да усетиш историята по-близо до теб самия. Историята сама по себе си бе изключително ненатоварващо и приятно предадена и въпреки че самите обрати, дори да ги имаше, да не бяха неочаквани, не правят романа безинтересен. „До всички момчета, които съм обичала“ е едно разтоварващо четиво, потапящо те в света на една тийнейжърка, чийто живот е изпълнен с не малко комични и забавни ситуации и проблеми, които на тази възраст ни се струват далеч по-сериозни от всички други, които ще ни сполетят занапред по време на съществуването ни. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е от онези книги, които се четат неусетно – те поглъщат цялото ти внимание, поддържат интереса ти до последната страница, а това, което искаш след нея е да разбереш как продължава историята. Изпълнен с драма, комични ситуации и много гарантиран смях, романът на Джени Хан е повече от подходящ за този сезон от годината. А отвореният му край само ще те остави с неистово желание да се докоснеш и до продължението, което звучи не по-малко интересно. 

Макар и романа на Хан да не се нареди сред най-любимите ми, то това не означава, че далеч не го харесах. Дори напротив. Част от причината всъщност се оказаха и самите герои, които постепенно обикнах и за които с удоволствие ще продължавам да чета. 
Главната героиня – Лара Джийн е именно персонажът, към който най-бързо се привързах. Тя бе тази, която заедно с по-голямата ѝ сестра – Марго, помагаха у дома и се стараеха всячески най-малката от сестрите Сонг да не усеща майчинската липса. Лара Джийн бе от онези образи, при които изпитваш удоволствие да наблюдаваш начинът по който израстват и във всички тези страници точно това се откроява много ясно – независимо дали се състои в шофирането или в полагането на повече грижи за семейството. 
Друг образ, който допринесе към топлите чувства, които изпитвам към книгата, е именно Питър, герой, за чийто качества съм чела неведнъж. И макар да подозирах, че той далеч не е този, за който се представя в началото, не очаквах, че ще го харесам толкова в последствие. Той е от онзи тип герои, които макар и с репутация на лошо момче, няма как да ти станат антипатични. Зад тази му маска обаче в развоя на събитията опознаваме кой е той и колко мил и забавен е всъщност. 
Връзката между двама им с Лара Джийн бе изградена някак внимателно и постепенно. В хода на действието се разраснаха самите им отношения като това между тях започна с една-единствена цел всеки от тях да получи желаното. Моментите помежду им често се оказваха онези от романа, който предизвикваха усмивката на лицето ми. 
source
Джош е другият мъжки образ, който получава едно от петте писма на главната героиня. Истината е, че го харесах в началото – сладък , някак невинен и изключително мил, са едни от качествата, които го описват най-точно. В последствие обаче това не бе достатъчно; в малкото сцени,които получавахме с него, на показ бе най-вече бе онази му ревнива страна, която далеч не ми допадна. Отношенията му със семейство Сонг бе нещо от друга страна, което наистина харесах; виждах го като по-големият брат на Кити и Лара Джийн, винаги готов да им помогне с нещо, да ги подкрепи в тежък момент и да бъде опората, от която се нуждаят в нужда. 
Катрин, или още позната ни като Кити, бе друг герой, който бързо обикнах. Това, което харесах толкова в нея всъщност бе именно това, колко зряла бе показвана в по-голямата част от романа. Макар и едва на девет, Кити изглеждаше далеч по-голяма за възрастта си не толкова заради действията си, колкото заради самите си думи. Това се оказа и причина понякога да забравям, че тя е деветгодишно дете, а не шестнадесетгодишен тийнейджър.
За разлика от нея обаче, така и не успях да харесам най-голямата сестра от сестрите Сонг. Марго, макар и да предизвикваше уважение в мен спрямо грижите, които толкова време е полагала за семейството си, ми се стори някак безинтересна. Може би това нямаше да е така ако я бяхме опознали малко повече. 
Имаше нещо в книгата, което нямаше как да игнорирам, а именно отношенията между трите момичета. Макар и да имаше моменти в които не се разбираха, типично за сестрите бих казала, то те винаги бяха плътно една зад друга и се подкрепяха взаимно. Джени Хан тук не представя само и единствено тийнейджърската любов; представя пред погледа и силната връзка, която е изградена между трите сестри. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е един сладък и приятен роман, който не натоварва с тежки описания. Чете се бързо и те потапя в свят, откъсвайки те за миг от собствените ти проблеми. Това е роман, който те зарежда с положителни емоции и те оставя с трепетно вълнение да очакваш продължението; роман, който ще те върне в тинейджърските ти години или просто ще ти позволи да погледнеш за миг през очите на някого другиго на твоята възраст.
С интересни и разрастващи се герои, интересен сюжет, преплитащ познато и непознато, и сериозни теми, поднесени по един лек начин, романът на Джени Хан е това, от което всеки се нуждае понякога, а отделеното му време си струва изцяло. 
„Когато някой отсъства дълго време, в началото запомняш всички неща, които искаш да му кажеш. Опитваш се да съхраниш всичко в главата си. Но все едно да удържиш шепа пясък: малките зрънца се изплъзват от ръцете ти и накрая остават само едрите камъчета и въздух. Когато най-сетне се видите, си запазил единствено големите неща, защото е твърде трудно да разкажеш за всички дреболии. Но именно те съставляват живота.“

21 юли, 2018

„Прокудената наследница“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за прокудената наследница
Ревю на първавтора, трета книга.
Когато тепърва разбрах за поредицата не бях особено запозната с идеята ѝ. Това, което привлече вниманието ми бе корицата на „Парцалена принцеса“, а с това – романът се озова и в листа ми за предстоящи заглавия за прочит. 
Известно време след това, когато се запознах с изградените герои и случващото се в книгата, започнах да изпитвам съмнения дали в действителност романа ще ми допадне предвид познатата посока, в която можеше да поеме действието. И макар всяка една от книгите на двете авторки да имаше своите слабости – независимо било то в характерите на героите, техните постъпки или пък в самото изграждане на света около тях, то поредицата колкото позната и да ни се струваше на моменти, то бе и толкова различна. Съчетани бяха типичните за жанра елементи, но в последствие бяха вмъкнати и нотки на дори криминални такива, които макар и да не бяха толкова добре развити, спомогнаха за открояването на заглавието от останалите на пазара. 
Когато прочетох „Пясъчен замък“ преди няколко месеца не останах особено впечатлена предвид това колко високи всъщност бяха очакванията ми. Макар и да не ме очарова така, както се надявах, романът на Ерин Уот бе един добър завършек на историята на Ела и Рийд, която макар и да не приключва с предшественичката на „Прокудената наследница“, то тук остава на заден план. Вместо това се запознаваме с един непознат за нас герой – Хартли Райт, но и тепърва ни предстои да опознаем в дълбочина историята на Истън – друг от братята Роял, който макар и да присъстваше доста често в предходните три части, не ни бе разкрит напълно. 
Очакванията ми спрямо „Прокудената наследница“ не бяха високи; и може би точно поради това не останах никак разочарована от това, което беше заглавието. В началото се опасявах точно от това, но в действителност романа бе нещо съвсем друго, а краят му бе това, което ме остави впечатлена най-много. 

Нещо, което обичам, свързано с романтиката, е че книгите от този жанр често се леки и приятни за четене като не те натоварват с много описания и непознати термини. Понякога всеки се нуждае от нещо такова, особено ако често посяга към някое тежко фентъзи. И всъщност „Прокудената наследница“, също както предшественичките си, е изключително леко и ненатоварващо четиво, което поглъща вниманието ти и те откъсва за миг от реалния свят. Проблемите на героите те карат да забравиш своите собствени, а единственият свят, който съществува за теб, докато държиш заглавието в ръце, е този на самите персонажи. 

Това, което служи често като една от положителните черти на поредиците е именно в това, че читателят получава възможността да проследи израстването на самите образи. Такова, за тези прочели предишните книги, е видимо в лицето на Ела и Рийд. Макар и в началото отношенията им далеч да не потръгнаха по добър път, то в последствие това се промени, а заедно с това и самите те. 
Подобно надграждане, макар и не изцяло видимо все още, има и в лицето на Истън, върху когото загубата на родител оказва най-голяма тежест. Макар и в останалите три книги да разбрахме за малка част от неговите проблеми, то те тук биват разгърнати в по-голям мащаб. И макар понякога самият той да се чувстваше самотен и изолиран от останалите си братя, то той през цялото време имаше както тяхната подкрепа, то и тази на Ела, неизменно превърнала се в част от семейство Роял. 
Хартли, която тепърва бе въведена като герой, бе интересна личност, чието минало бе обгърнато в мъгла както за Истън, то така и за читателите. С хода на действието историята ѝ се разкрива, разбираме за проблемите ѝ свързани със собственото ѝ семейство, но заедно с това ставаме свидетели колко борбена и упорита е тя всъщност. Защото макар и без подкрепата на родителите си и далеч от тези, които обича, Хартли се доказва като човек, който трудно би се предал, но и готов да се жертва за щастието на обичните си хора. 
Макар и от самото начало да сме наясно в каква посока може да поемат отношенията на Истън и Хартли, то може да се изненадаме. Връзката между двамата далеч не е изпълнена с малко трудности, които трябва да преодолеят за да имат своя щастлив край, като те далеч не приключват с последните страници на „Прокудената наследница“ и тепърва предстои да проследим по кой път ще поемат героите и техните взаимоотношения. 
source
И колкото и да харесвам Истън обаче, истината е, че ми се искаше да има повече моменти, в които да е включено семейство Роял, защото макар и историята на Ела и Рийд да приключи добре в „Пясъчен замък“, то това далеч не бе краят за някои от действията, случили се в предшественичките на този роман.

„Прокудената наследница“ е заглавие, което би допаднало на онези, харесали поредицата до този момент; на онези, които искат още веднъж да се докоснат до семейство Роял и съпътстващите ги в живота трудности. 
Това е роман, който съчетава леки нотки на драма, любов, загуба на любим човек и жертва в името на обичния ти, но съдържа неподозирани обрати. Роман, след чийто край единственото, което ти остава е да очакваш продължението за да разбереш какво ще сполети братята Роял и дали този път те ще бъдат съсипани завинаги. 
„Имам чувството, че разтварям гръдния си кош и я оставям да погледне какво има вътре. Няма нищо хубаво, но не искам да я оставя да си тръгне от живота ми.“

14 юли, 2018

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за сборище на сенки
Ревю на първа книга.
Преди близо година се запознах с творчеството на В. Е. Шуаб чрез романа ѝ „Четирите цвята на магията“ и истината е, че останах крайно доволна от решението си да се докосна до тази книга. Идеята улови интереса ми още с прочитането на резюмето, а с всяка една следваща страница, романът погълваше мен и цялото ми внимание. До момента, в който не настъпи края, а заедно и с това се появи и неистовото ми желание да разбера какво ще се случи занапред с любимите ми герои. 
И макар „Четирите цвята на магията“ да бе наистина добро начало, въвеждащо ни в един интересен и завладяващ те свят, с много магия и приключения, но и съпътстващите ги опасности, то „Сборище на сенки“ е от онези продължения, които не биха те разочаровали и за миг. С обичани герои и не по-малко предизвикателства, второто заглавие от трилогията на Шуаб е това, което всеки харесал предшественицата му, би заобичал. 
Историята продължава да бъде предавана по същият начин както досега – леко и приятно, но и всепоглъщащо. Шуаб е от онези автори, които успяват да пренесат четящият в един различен от нашия свят; свят на битки и мистерии, на премеждия и вълшебства; свят, в който бързо биваш потопен, благодарение на красивият и нежен стил на авторката. 
Дори и действието тук да бе развито малко по-бавно в сравнение с „Четирите цвята на магията“, то това далеч не означава, че е способно да отегчи читателят. Дори напротив – Шуаб ни въвежда още повече в изграденият от нея свят, детайлно при това, но не прекалено; достатъчно за да го опознаем още малко и да се почувстваме като част от него самият. Нещо, което допълнително спомага в това да изградиш връзката с персонажите и да ги почувстваш близки до теб. 

Трудно е да изградиш един свят, какво ли е ако са цели четири? Това е едно от нещата, поради които харесах толкова първият роман от трилогията. Често като читатели може би не се замисляме колко време отнема на самият автор да изгради цялостното си произведение; това, което на нас ни отнема около три дни, на тях може да им отнема години. 
В. Е. Шуаб успешно обрисува картина на четири Лондона – всеки различен от останалите три, всеки с различни герои и слабости. Преплитайки четирите свята, авторката създава това произведение, което ни улавя в своя капан и не ни освобождава до края, а след това единственото от което се нуждаем е от това да разберем как продължава историята. Защото в творчеството на Шуаб не откриваме само безброй приключения и красив начин на писане; има и купища обрати, способни да те изненадат и да тръпнеш в очакване за продължението. Точно това получаваме и в „Сборище на сенки“ – край такъв, какъвто предизвиква желанието ти да посегнеш и към следващата част от трилогията; край, след който да се надяваш, че всичко ще завърши по най-добрият възможен начин, но все пак с искрица несигурност дали това ще бъде така. 

В първата книга бързо останах впечатлена, но и бързо се привързах, от изградените герои. Всеки един от тях притежаваше познати ни черти от останалите фентъзи романи на пазара, но имаше леки нотки към тях, които ги отличаваха. Мистериозни и забавни, твърдоглави и силни не физически, а по-скоро психически, персонажите, с които вече се запознахме, за пореден път доказват силата, която притежават, но и същевременно и това, че те също имат своите слаби моменти понякога. 
Кел, който бързо обикнах, отново се доказа като жертвоготовен и готов на всичко за щастието на близките си. Постъпките му обаче от миналото го настигат, а заедно с това и техните последици. Защото макар и изпълнен от желанието да спаси животът на своя принц, превърнал се през годините в негов брат, то резултата от заклинанието на обвързването му с Рай не е прието с възхищение от кралят и кралицата. А малкото неща, които правят Кел щастлив, постепенно изчезват също както и свободата му да прави това, което обича най-много. Постепенно виждаме как дворецът вече не домът, който героят познаваше; а миналото му все още тъне в мистерия, очаквайки скоро да ни бъде разкрито. 
Лайла, друг образ, който веднага прикова интереса ми още с появата си, продължаваше да се забърква в големи неприятности, но бързо намираше решение за измъкването ѝ от тях. Смела и готова на всичко да постигне целите си, но все още нямаща си пълна идея коя е всъщност и какво е в действителност. Въпреки това да се предадеш за нея не бе решение и именно това е една от чертите, които толкова харесвам в нея – не се предава дори и в този момент, когато решение няма. Живееща за момента и готова да се бори както за собственото си щастие, то така и за това на любимите си, Делайла Бард е не просто крадец преминал от Сивия Лондон в Червения чрез бариерата и оцеляла след това; тя е нещо много повече, а дали ще разбере коя е и на колко е способна престои да проследим в продължението. 
Друго нещо, което бързо обикнах е всъщност връзката между двамата герои. Изградена постепенно и с немалко пречки, тя тепърва ще продължава и да се развива. Но макар и различията между Антари и Лайла, то двамата се допълват по начин, който само предизвиква желанието ти да има повече общи сцени между тях.
source

Рай, който не опознах напълно в „Четирите цвята на магията“, тук има далеч по-голяма роля и участие в действието. Чрез главите от неговата гледна точка ни се позволява да проследим мислите му и как обвързващото заклинание се отразява не само върху живота на Кел, но и върху този на самия принц. 

С продължението се срещаме с няколко нови герои като екипажа на „Среднощно острие“ – кораб, плаващ под флага на кралството, но и с неговият капитан – Алукард, чиято роля е далеч по-значима отколкото първоначално може и да предполагаме. Той самият е човекът, помогнал на Лайла с магията; този, превърнал се в нейн учител и водач, но въпреки тази му роля – един от онези образи, чиято история не ни бива разкрита лесно. 
Злото в първата част се олицетворяваше в лицето на близнаците Дейн. И макар Астрид и Атос да не бяха част от заглавието, то злото не изчезна с тях, а дори напротив – все още се криеше в ъгъла, очаквайки своя момент за атака. И тепърва ще ни се разкрие тя, както и последиците от нея. 

Колкото и всъщност да бях впечатлена от книгата, запознала ме с творчеството на този автор, то продължението ѝ се оказа далеч по-добро и заедно с това – надмина очакванията ми. 
„Сборище на сенки“ е роман, който отново ни среща с наши любими герои; роман, чийто страници отлистваме с нетърпение; роман, чийто край те оставя със затаен дъх да очакваш продължението, обещаващо финал такъв, какъвто ще си струва цялото отделено му време. 
„Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!“

30 юни, 2018

„Пясъчен замък“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за пясъчен замък ерин уот
Ревю на първа, втора книга.
Когато започнах поредицата преди малко повече от година не знаех какво точно да очаквам от нея. Корицата бе това, което ми направи голямо впечатление от самото начало, а историята, с която се запознах на по-късен етап също ми допадна, бе някак леко и приятно предадена, същевременно бе нещо, от което тогава се нуждаех. 
„Парцалена принцеса“ бързо и неусетно ме потопи в един свят на лъжи, власт и пари. Свят, в който не е важно какви качества притежаваш, а колко богат си всъщност. Това бе книгата, която тепърва ни въведе в живота на Ела Харпър и семейство Роял; книга, чийто край, макар и предвидим, те изпълва с желание да разбереш как продължава историята на главните герои и през какви перипетии ще им се наложи да преминат, за да достигнат до евентуално щастливия си край. 
След случилото се в предшественичката на втория роман от поредицата за братята Роял – „Стъклен принц“ бе очаквано продължение и то такова, след което историята поема в една малко по-различна посока, от която връщане назад няма. Вторият роман, в който действието бе предадено също така добре, надмина очакванията ми и ми даде надежда за едно също така интересно продължение. Тук получихме отговор на някои от въпросите ни, възникнали в процеса на четене, ала след края, който е способен да те накара да тръпнеш в очакване на следващата част, възникват и други, все толкова важни въпроси 
„Пясъчен замък“ бе този роман от поредицата, към който очакванията ми бяха най-високи. Това бе и заглавието, което ме разочарова най-много. Действието на места бе прекалено забавено, като всичко, което се случва в последните няколко страници, можеше да бъде разгледано малко по-рано, а някои от действията на героите пък бяха лишени от смисъл. И докато в „Стъклен принц“ се случиха някои напълно неочаквани обрати, то тук те почти и изцяло липсваха, а малкото такива бяха повече от очевидни. 

Макар и да залагах повече на историята на Ела и Рийд, то далеч не очаквах нещо невиждано предвид жанра, в който попадат романите на двете авторки. И въпреки че не останах очарована от това продължение, то няма как да отрека, че историята е все така ненатоварващо предадена, изпълнена с много повече романтика, но и драма; история, която не пленява със своята оригиналност, колкото да послужи като нещо леко и приятно за четене между някой фентъзи роман. 

С всяка една следваща книга от тази поредица едно нещо е напълно и ясно забележимо – израстването, което всеки един от изградени от Уот, герои, постига. В „Парцалена принцеса“ се запознаваме с демоните в съзнанието на почти всеки един от семейство Роял и това продължава и за в бъдеще, като не всеки намира правилния начин да се справи с тяхното съществуване. 
Ела Харпър – момичето, изгубило всичко заедно със смъртта на майка си; момичето, принудено да предприема тежки решения само за да оцелее до утрешния ден. Персонаж, който притежава сила и упоритост; такъв, който не се интересува от мнението на околните и не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Това бяха част от качествата ѝ, които ме впечатлиха, когато се запознах с образа ѝ в „Парцалена принцеса“ и което продължи да се случва в „Стъклен принц“. И въпреки немалкото предизвикателства, появили се на пътя ѝ, Ела бе тази, която те не я спираха и тя намираше начин, по който да се справи с тях и да продължи напред. 
Това, което се случваше в тази част, оказа влияние върху психиката ѝ, но заедно с подкрепата не само на Рийд, но и с тази на цялото му семейство, комбинирани с борбения ѝ дух, Ела успя да се пребори със своите проблеми и тежките моменти, които съпътстваха връзката ѝ с един от братята Роял. 
Рийд бе този, при който се забелязва може би най-ясно настъпилата промяна. От начало студен и мрачен, той се превърна в някого, открил истинското щастие, но най-вече откри онази част от себе си, изгубил заедно със смъртта на майка си. Животът му далеч не е сред един от най-лесните, бива изпълнен с немалко трудности и мъка, нещо, което започва да се променя след появата на Ела. За пореден път ставаме свидетели на това, колко жесток може да бъде света във висшето общество, а Рийд се оказва просто поредната му жертва. 
Макар и в началото да намирах връзката между Ела и Рийд за изтощителна, дори бих казала токсична, то в последствие това се променя. Те са причината за щастието на другия, а подкрепата, която си оказват взаимно, само им помага да оцелеят в онези мъчителни моменти, на които живота решава да ги подложи. 
Макар и момчетата от семейство Роял да имаха ключова роля и тук, то мой любимец още от първата книга си остава Истън, който също като братята си има собствени проблеми. И макар да участваше активно до сега, то тепърва предстои да проследим неговата история в „Прокудената наследница“. 
Образ, който бе част от романите до този момент, но участваше само като спомен, бе този на Стив – бащата на Ела. Герой, който често биваше представян в добра светлина, като любящ човек и близък на Роял. С появата си обаче, читателят става свидетел на това кой всъщност е Стив О’Халоран и на какво е способен той. 
source
„Пясъчен замък“ е продължение, което или ще удовлетвори напълно очакванията ти или не. Това е роман, който преплита познатите ни романтика, драма и дори леки криминални елементи в едно. Книга, която не натоварва четящият със своя лек сюжет и го пренася отвъд собствените му проблеми за кратко.
Това е краят на една драматична любовна история; история за момиче, което се бори да оцелее не само до утрешния ден, но и в суровия свят на висшето общество и за момче, изгубило себе си, но открил щастието в лицето на първоначално един от най-омразните му хора. История за оцеляването и силата на духа.
„ – Аз съм Роял, скъпа. Аз не бягам, аз се боря“

23 юни, 2018

„Розата и камата“ от Рене Ахдие

Резултат с изображение за розата и камата
Ревю на първа книга.
Когато преди малко повече от година се запознах с романа „Гневът и зората“ на Рене Ахдие, останах искрено впечатлена от начина по който бе разказана историята, също както и от изграждането на героите, които тогава обикнах. Запознах се с една различна, но същевременно интересна култура, както и с живота на персонажи, вдъхновени от приказките за 1001 нощ. 
В тези 416 страници, Рене Ахдие представя пред погледа на читателя една история, съчетаваща куп приключения, джинове, магии, но и опасности. 
Заедно с краят на романа освен наранена, останах и тръпнеща в очакване за продължението. Продължение, което успя да оправдае очакванията ми и което не съжалявам, че прочетох. Защото „Розата и камата“ е не само отговор на всичките ни неотговорени въпроси, но е и един повече от добър завършек на историята на Шахризад и Халид. История, до която докоснеш ли се, трудно не би се влюбил. Защото макар и тя сама по себе си да е вълшебна, стилът на Ахдие и начинът, по който предава случващото се на читателя, също са магични до толкова, че четящият се потапя в действието и забравя за случващото се около него. 

Макар и да бях забравила за някои събития, случили се в предходната книга, то далеч не бе толкова трудно да навържа нишката. Именно защото „Розата и камата“ започва от момента, в който приключи нейната предшественица. Единственото нещо, което ми се искаше бе някои сцени да бяха описани по по-подробен начин, така че да усетя действието по-близко до мен. Въпреки това далеч не останах разочарована от заглавието и посоката, в която пое самото действие. И ако действието в първата книга бе започнала плавно и постепенно се засили, то тук от самото начало то е неспирно и на всяка една следваща страница те очаква някоя нова изненада. Нещо, което спомага за бързия прочит на романа. 

Рене Ахдие бързо ни потапя обратно в света на халифа на Хорасан и Шахризад, Герои, които понякога забравях колко млади са всъщност, но през какви премеждия им се налага да преминат. Още от самото начало изградих силна връзка с повечето образи, които в „Розата и камата“ само постигат своето израстване, а други, които не ми се понравиха преди година, то тук коренно промениха мнението ми за тях. 
Шахризад е все същото упорито и смело момиче, с което се запознахме в първата част от дуологията. Типичният за нея сарказъм присъстваше и тук, като той често бе една от причините за усмивките ми, докато бях потънала в изграденият от автора, свят. Но докато в „Гневът и зората“ Шази да бе водена наполовина от това да получи отмъщение за смъртта на най-добрата си приятелка, а по-късно и от любовта си към Халифа, то тук тя бе изцяло напътствана от обичта си към Халид, а отмъщението вече далеч не съществуваше като цел в нейните очи. 
Израстването на Халид е едно от нещата, които няма как да не направят впечатление на читателя. В първата книга ни бе представен като студенокръвен и мрачен, изглеждащ като чудовище в очите на останалите. След случилото се в дебютния роман на Ахдие обаче, то виждаме една негова по различна страна – тази на младото момче, върху чийто рамене тежи съдбата на цял Хорасан, момче, което постепенно опознава любовта и открива щастието в лицето на Шази – една от многото момичета, чиито животи му се налага да погуби, но по-късно – единствената оцеляла и достигнала до сърцето му. 
Макар и предвидима, любовната история между Халид и Шахризад е едно от любимите ми неща от дуологията. Тя далеч не започна по най-добрия начин, дори напротив; и двамата трябваше да оставят настрани първоначалните си цели, да игнорират разума си, за да последват сърцето си. 
Образите, които се превърнаха в неизменна част от света на Ахдие – като Деспина, чието минало се разкрива, и Джалал, който познаваме като дързък и саркастичен, също имат ключова роля тук. Други добре познати образи ни са Тарик и Рахим, които постепенно също обикнах; Ирса, сестрата на Шази, на която тук е отделено по важно значение, както и бащата на двете момичета – Джахандар, чийто действия са част от причината за случилите се събития.
source
„Розата и камата“ е продължение, което заслужава цялото внимание на читателят. Продължението на „Гневът и зората“ ни дава това, от което всеки един от докосналите се до този свят, има нужда. Още повече магия и приключения очакват тези, решили да дадат шанс и на вторият роман от дуологията, а краят е това, което ще ви преизпълни с щастие, но и тъга по вече приключилата история на Шахризад и халифа на Хорасан. История, сътворена и предадена по един невероятен начин, към която няма да останете безучастни. 
„Отговорът беше, че те двамата са част от едно цяло. Той не ѝ принадлежеше, нито пък тя на него. Въпросът не беше кой на кого принадлежи. Те бяха един за друг.“