понеделник, 31 декември 2018 г.

Top books of 2018

Ето, че отново дойде този момент от годината. Време за припомняне на всички онези събития, случили се през последните 12 месеца в живота на всеки един от нас; за годишни равносметки; за размисъл дали сме осъществили всички цели, които сме си поставили преди 365 дни, но и за нови такива за идващата една година. 
2018 мина неусетно, така и не мога да осъзная, че остават броени часове до края ѝ. Усещането ми е, че все още сме едва началото на вече отиващата си година, но дори и да бих могла да върна времето назад – не бих го сторила. Последните 12 месеца бяха изпълнени с купища емоции, много спомени, някои добри, други – не чак толкова. Но сега, поглеждайки назад във времето, бих казала, че всичко това се е отразило върху мен самата по начин, който ме прави това, което съм аз днес, в края на декември, което не бях в началото на далечния януари. 
Мога да заявя със спокойствие колко успешен бе животът ми в личен план през тази година; за съжаление не мога да твърдя това относно броят на заглавията, които съм прочела. В началото на месец януари, една от поставените ми цели, бе да прочета 50 книги. Нищо, което знам, че не бих постигнала. За разлика от последните три години обаче, така и не успях да изпълня годишното си предизвикателство в goodreads, дори и не се доближих до това. С 17 заглавия – така го завършвам аз. Но истината е, че не съжалявам. Може би ако това се бе случило преди година, бих била разочарована от себе си. Но сега? Бих казала дори, че съм предоволна от постигнатото. Защото макар и да загърбих, макар и не напълно, едно от нещата, които ме правят щастлива, то успях да постигна неща в личен план, които ми помогнаха да израстна. 
Макар с 17 книги, аз се потопих в 17 различни свята, някои от които изцяло ме погълнаха, а други – така и не успяха; срещнах се със стари и познати герои, но и с нови, с част от които успях да изградя силна връзка; запознах се с творчество на непознати автори, а старите ме върнаха в световете, които така обичам. А сега ще ви представя именно онези заглавия, проправили си път към сърцето ми и оставили трайна следа върху него. 

„Споделени тайни“ от Колийн Хувър 
За първи път се докоснах до творчеството на Колийн Хувър през далечната 2015 година. За този период от време до сега, за миг не останах разочарована от заглавията на авторката, с които съм се запознала. През тези месеци, „Споделени тайни“ бе именно един от романите ѝ, до които успях да достигна. Историята на Обърн и Оуен бе някак сладко-горчива, с не малко препятствия по пътя си и с не малко тайни, способни да провалят целия ти живот завинаги. 
Останах впечатлена както от идеята и начина, по който бе развита, но и от реалистичните и добре изградени герои, които ми помогнаха да усетя историята някак по-близка. Това е роман, който проследява влиянието на миналото над настоящето; роман за човешката мъка и загуба, но и преодоляването на болката, нанесена ни някога. 
Ревю тук

„Розата и камата“ от Рене Ахдие 
Първата част от дуологията - „Гневът и зората“, всъщност бе включена в равносметката ми за 2017 година. Също както преди година не останах разочарована, така това не се случи и сега. „Розата и камата“ е роман, който ме срещна с двама, много обичани от мен, персонажи – Халид и Шази. Краят на „Гневът и зората“ ме остави с разбито сърце, куп въпроси и много надежди. Чрез „Розата и камата“ получаваме именно отговори на тези въпроси и сърце, чиито парченца успяват да се сглобят. 
Рене Ахдие отново ни потапя в един свят на много магии, опасности и предизвикателства, които героите трябва да преодолеят, за да получат своя щастлив край. А дали това е възможно или Ахдие е подготвила някой изненадващ обрат в края на романа – може само да гадаем докато не се докоснем до него. 
Ревю тук

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб 
Продължение, които ми хареса също толкова много, колкото и първата част от поредицата. В. Е. Шуаб е от онези автори, с чийто творчество реших да се запозная, без да го обмислям особено. И не съжалявам за това. Защото преди година навлязох в свят, който мигновено ме погълна не само от завладяващата си идея и нейното развитие, но и от пълнокръвните герои. А сега, година по-късно, вече прочела и „Сборище на сенки“, любовта ми към поредицата за магьосника Кел само се засили и ме остави трепетно да очаквам продължението, което изглежда не по-малко обещаващо от своите предшественици. 
Ревю тук

„Двор от крила и разруха“ от Сара Дж. Маас 
Какво би била една годишна книжна равносметка без поне един роман на Сара Дж. Маас? Авторката, за тези, които ме познават, е повече от позната. Творчеството ѝ, с което се запознах през годините, така и не е успяло да ме разочарова, а дори напротив – с всяко следващо свое заглавие, Маас надгражда това, което е успяла до достигне. 
„Двор от крила и разруха“ е част от поредица, към която постепенно се привързах. Среща ни с герои, които няма как да не обикнеш, потапя ни в свят, който поглъща всяка една секунда от отделеното му време и не те кара да съжаляваш за това. 
Ревю тук

„P.S. Все още те обичам“ от Джени Хан 
Джени Хан бе един от малкото автори, до чието творчество се докоснах за първи път през тази една година. Въпреки че харесах „До всички момчета, които съм обичала“, то малко по-доволна останах от продължението, което включих в този списък. 
„P.S. Все още те обичам“ е роман за живота на една тинейджърка и препятствията, които като такива, ни се струват много по-трудни, отколкото в действителност са; роман, който се чете неусетно и те откъсва за кратко от реалния свят, потапяйки те в света на Лара Джийн и проблемите с които трябва да се справя. Роман, който би допаднал на тези, които искат малко романтика премесена с тийн драма; роман, за тези като мен, чиято слабост се оказват именно ya заглавията. 
Ревю тук.

„Кулата на зората“ от Сара Дж. Маас 
Освен поредицата за дворовете, тази за Селена Сардотиен е не по-малко скъпа за сърцето ми на читател. Когато тепърва се запознах с идеята на „Стъкления трон“, не очаквах да ми хареса до толкова, че да продължа с прочита. Но много страници по-късно, пропити от множество сълзи, аз очаквам трепетно финалът на тази история, която бързо си проправи път към сърцето ми и завинаги ще остане вкоренена там. 
„Кулата на зората“, макар и да не ни среща с познати герои като Елин и Дориан, то ни среща с други двама, които се оказват ключова роля за събитията в поредицата – Каол и Несрин, чиито живот проследяваме отблизо в тази част. И макар започвайки поредицата, Каол да не бе сред персонажите, за които чета с удоволствие, то не мога да не отрека, че това се промени. А „Кулата на зората“ само ми помогна да го опозная от близо и да проследя как се отразява върху живота му това, което се случи в „Кралица на сенките“ 
Ревю тук. 

„Рандеву в "Кафе дьо Флор“ от Каролине Бернард 
Друг автор, до чието творчество се докоснах за първи път, но ме остави щастлива от решението ми. Въпреки че ми отне твърде дълго време да завърша романа на Бернард, той се оказа повече от това, което всъщност очаквах. Преплитаща минало и настояще в едно, книгата те потапя в света на две смели и независими жени, които са готови да рискуват всичко в името на тези, които обичат. 
Със своята сладко-горчива история и загадки, които предстои да се разкрият, „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ е четиво, което поглъща вниманието на този, отделил му време и те принуждава да разгръщаш страница след страница само за да разбереш какво ще се случи с героите към които неусетно си се привързал. 
Ревю тук

Това са именно онези заглавия, които прочетох през 2018, успели да оставят следа върху мен. Заедно с тях, аз се потопих и в някои други, които макар и да не са част от този списък, не съжалявам, че съм прочела – по една или друга причина. А сега е време за едно – да изпратим вече отиващата си 2018, която измина неусетно и да посрещнем 2019 с пожелания за много здраве, щастие и нови светове за преоткриване. Желая на всеки един от вас една година изпълнена само с положителни емоции и много любов!

неделя, 30 декември 2018 г.

„Острието на асасина“ от Сара Дж. Маас

Резултат с изображение за острието на асасинаКогато за първи път се докоснах до творчеството на Сара Дж. Маас не бях напълно наясно с това, какво да очаквам. С всяка една следваща страница от книгите ѝ обаче, аз се привързвах все повече не само към героите ѝ, но и към самата история, която бива предадена. 
Започвайки „Стъкленият трон“ през 2015 година не подозирах, че тази поредица с времето ще ми стане толкова близка и ще очаквам всеки един следващ роман с огромен интерес. За тези три години и цели шест книги, Сара Маас успя бързо да се превърне в един от любимите ми автори, пренасящ ме в един свят на епични битки, разнообразни и пълнокръвни герои и множество погубени животи, някои от които разбиваха сърцето ми. 
За тези запознати с историята, името Сам е повече от познато. И макар то да бива споменато в поредицата неколкократно, възможността да опознаем героят така и не ни бива предоставена. За сметка на това сборника „Острието на асасина“ е точно това – шанс да опознаем този персонаж, но и не само – срещаме се с някогашната Селена, запознаваме се отблизо с някои от събитията, познати ни само от предходните романи, а и е идеалното четиво за тези като мен, обикнали изграденият от Маас свят. 

1. „Асасинът и господарят на пиратите“ – 3.5/5 звезди
Като върл почитател на историята на Селена Сардотиен няма как да отрека, че това начало не бе добро. Изпълнен с така познатия ни хумор за главната героиня, кратки, но все така епични битки, първият разказ от сборника ни среща с по-младата версия на Селена, както и със Сам, който още с първите си думи успя да ме спечели, а знаейки каква е съдбата му – това ще я направи още по-трудна настъпи ли този момент от историята. 

2. „Асасинът и лечителката“ – 4/5 звезди
Вторият разказ е относно последиците от действията на Селена и Сам в предходната част от сборника. И макар този път мъжкият персонаж да не бе част от продължението, то се появява друг, познат за тези като главен герой от „Кулата на зората“ - Ирен Тауърс, която почти мигновено ми направи впечатление със своята сила, не толкова физическа, колкото психическа. И като човек, знаейки какво се случва занапред с нея, ще спомена едно – макар да изглежда беззащитна, Ирен е пълна с потенциал. Такъв, какъвто всъщност вижда в нея и Селена в тази част. 

3. „Асасинът и пустинята“ – 3.5/5 звезди
В третият разказ от сборника, Сара Маас ни отвежда в Червената пустиня – там, където наказанието на Аробин е отвело и самата Сардотиен. В тези страници, ни се предоставя възможността да проследим промяната, която настъпва в Селена, която бива най-вече в подхода ѝ по време на битки. А какъв би бил разказът ако в него не присъстваше именно този елемент, типичен за романите на Маас? 

4. „Асасинът и подземният свят“ – 4/5 звезди
Благодарение на тези разкази, ние опознаваме Селена преди Ендовиер, но и се срещаме със Сам; персонаж, който харесвах още от моментът, в който се спомена името му за първи път. А чрез „Острието на асасина“ той бързо си проправи път дълбоко към сърцето ми и заедно с всички споделени моменти помежду им със Селена, някак си епичните битки остават на заден план. 

5. „Асасинът и империята“ – 4.5/5 звезди
Това бе разказът, може би, който очаквах с най-много нетърпение. Но и разказът, който подозирах, че ще успее да ме разчуства най-много. Смъртта на Сам не е нещо, което е останало безизвестно на читателите на поредицата. Именно загубата му се оказва причина за действията на Селена, довели я до Ендовиер. А това дали ще оцелее и ако да, то как – въпроси, чиито отговори се спотайват зад страниците на „Стъкленият трон“ – първа книга от поредица, която от самото начало ще те прикове в своята хватка и няма да те освободи до края, който обещава да бъде също толкова добър, колкото и останалите заглавията на Маас от поредицата. 

„Острието на асасина“ е сборник с разкази, които ни запознават по-отблизо с живота на Селена като асасин на Адарлан, но и със Сам Кортланд – персонаж, който със своята усмивка и държание, няма как да не спечели сърцето на читателя. Сборникът е едно чудесно допълнение към колекцията от книги на Сара Маас, а чрез него ние още веднъж имаме възможността да се потопим в света, който сме обикнали и е оставил следа върху всеки читател, привързал се към обкръжението на Асасина на Адарлан и историята ѝ.

събота, 29 декември 2018 г.

Четири причини да прочетете „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ от Каролине Бернард

Резултат с изображение за рандеву в кафе дьо флорКаролине Бернард бе един напълно непознат автор за мен допреди няколко месеца, когато все по-често започнах да попадам на мнения относно романа ѝ „Рандеву в "Кафе дьо Флор“. Положителните изказвания по отношение на романа успяха да вкоренят в мен желание да се запозная с историята му, макар и в началото, когато разбрах за него, да смятах, че книгата не е по вкуса ми. Оказа се, че тази ми първоначална преценка е била грешна, когато няколко месеца по-късно се докоснах до заглавието. Това е роман, който зад красивата си корица, крие много повече от колкото изглежда. А ето и моите топ четири причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.

4) Начинът, по който бива предадено действието
Въпреки фактът, че времевият период, който обхваща романа не е един от най-приятните в човешката история, то случващото се далеч не бива предадено по натоварващ и неразбираем, за читателя, начин. Дори напротив – действието се развива леко и успява изцяло да те потопи в атмосферата, в която се развива случващото се, а това само те подтиква да разлистваш страница след страница докато не стигнеш до последната глава, която е способна да те остави със сълзи в очите.

3) Добре изградени герои
Това как са изградени персонажите е важен фактор за всеки един роман. А тези в книгата на Бернард правят силно впечатление – две млади и смели жени, всяка от които трябва да се справя с проблеми съответстващи на епохата, от която са. И макар от различен времеви период, то Виан Ренар и Марлен имат много повече общо, отколкото може да предположим първоначално като читатели.

2) Идеята и обвързването ѝ с множество исторически факти
Рядко бих посегнала към заглавие, което не е определено като фентъзи или романтика. Не бих посочила и „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ като роман, съответстващ на тези две категории. И въпреки това той ми хареса – доказателство, че интересен ли е самият сюжет, то жанрът е без значение. А в допълнение към интересната идея, в заглавието се срещат множество исторически факти, които правят романа по-достоверен.

1) Преплитане на минало и настояще в едно
Преди време се запознах с друг роман, където присъстваше този елемент – „Онова лято“ от Лорън Уилиг. Още тогава ми се стори интересен начинът, по който живота на двама напълно различни герои, от различни епохи, бе преплетен в едно. Това се случва и тук – от една страна е живота на Виан Ренар през 1928, а от друга – този на Марлен 85 години по-късно. По този начин Каролине Бернард ни помага да проследим по колко различен начин живеят двете героини и самото отношение към жените, на които е гледано с пренебрежение.

„Рандеву в "Кафе дьо Флор“ е роман, който определено се различава от останалите на пазара. Със своята интересна и добре развита идея, интересни персонажи и ненатоварващ начин на писане, Каролине Бернард ни позволява да се докоснем до живота на две жени, всяка тръгнала по пътя да открие себе си. Роман за тези, които искат нещо различно, но и едновременно с това с лека доза реалистичност.

вторник, 25 декември 2018 г.

Коледно-декемврийски книжен маратон || Равносметка

Весела Коледа! 

В началото на месец декември се включих в книжния маратон на Криси и Марто - Коледно-декемврийски книжен маратон, за който щом разбрах, веднага изпитах желание да взема участие. И го сторих. Къде успешно, къде не, но го направих. И не съжалявам, защото макар и да не успях да изпълня всяка една от категориите, се докоснах до четива, които, може би, нямаше да прочета до следващата една година. 
2018 не бе особено успешна откъм прочетени заглавия, както предстои да стане ясно в книжната ми равносметка, която скоро ще публикувам. Но не мисля, че това се оказа факторът, който повлия на решението ми да участвам в маратона, а по-скоро фактът, че краят на тази година е почти тук и е време за последно да се потопя в нечий свят и да завърша удовлетворена този последен месец. Нещо, което в действителност успях да постигна. 

Започнах коледно-декемврийския книжен маратон с „Хартиени сърца“ от Али Новак, която бе посочена за четиво само след залез. Истината е, че не обмислях да чета книгата някога – нещо, което споменах още в поста, когато заявих участието си в събитието. Въпреки това обаче дадох шанс на заглавието и не мога да кажа, че съм разочарована, но определено не съм и впечатлена. Не е нищо оригинално и невиждано досега, но историята би допаднала на тези, които копнеят за нещо романтично примесено с леки нотки на драма. Повече за романа в ревюто му тук
Продължих участието си с „Девети ноември“ от Колийн Хувър, книга, отговаряща на условието за заглавие, което искам да прочета най-много през декември. За тези, които ме познават е ясно, че Хувър е една от слабостите ми и няма как да пропусна някой нейн роман независимо кога е издаден. „Девети ноември“ не е сред любимите ми, но това далеч не ме прави да съжалявам за отделеното му време. Запозна ме с нови герои към които бързо се привързах; въведе ме в един свят, който ме погълна изцяло, но и ме накара да се замисля над факта, че понякога не оставяме миналото да си остане такова и му позволяваме да оказва влияние над настоящето. Романът на Колийн Хувър засяга именно тази тема, а в комбинация с романтичната история и нотките реалистичност, загатнати из цялата творба, той е от онези, които си заслужават всяка една от отделените му минутки. Повече за заглавието в ревюто му тук
Третата, и последна, категория, която изпълних, бе относно кратка книга като това бе именно „Целувка в Париж“ от Катрин Райдър. Макар и да не бе задължително да има някое четиво на коледна тематика, аз реших да включа едно такова. Самата книга ме остави раздвоена – идеята не бе нещо, което не сме виждали; така и не успях да се привържа към героите, които дори в повечето от страниците ме изнервяха с решенията си, а и самото действие се разви някак по-бавно от необходимото. И въпреки това, имаше отделни моменти от романа, които ми допаднаха, изненадващо за мен самата. 

Тук всъщност и приключи участието ми в маратона. Не мога да кажа, че съм разочарована, защото не очаквах да стигна дори до тук, а изборът за категориите също не се оказа от най-лошия. Искаше ми се да се докосна и до другите три книги, които избрах – „Ясновидците“ от Либа Брей, която твърде дълго отлагам, а очаквам с нетърпение да прочета; „Толкова близо до хоризонта“ от Джесика Кох, за която съм чувала само добри отзиви, но явно така ѝ не е дошъл моментът ѝ; и разбира се, „Задръж звездите още миг“ от Кейти Хан, която не веднъж съм започвала, но никога не съм довършвала. Това, което се случи за пореден път и сега. 
И макар да изпълних едва 3/6 категории, останах доволна от решението си да участвам в четатона. А някой от вас взе ли участие и ако да – то постигнахте ли желаното?

събота, 15 декември 2018 г.

„Девети ноември“ от Колийн Хувър

Резултат с изображение за deveti noemvriЗа нас като читатели е характерно едно – понякога връзка изграждаме не само с героите на даден роман, но и със самият му автор. Колийн Хувър е именно един от тези автори за мен към които почти мигновено се привързах. Може би това донякъде се дължи, че именно благодарение на нейна книга, започнах да пиша ревюта и следователно да водя този блог. Може би пък това далеч не е така, но цели три години по-късно аз продължавам да се докосвам до световете, които тя изгражда във всяко една следващо свое заглавие. И далеч не оставам разочарована от това. 
„Девети ноември“ бе следващото произведение на Хувър, което ми се искаше да прочета. Тръпнех от вълнение да се потопя в тази непозната, но изглеждаща с голям потенциал, история. Искаше ми се възможно най-скоро да опозная героите и искрено се надявах да не бъда разочарована. Защото макар и понякога даден автор да е един от тези, които харесваш, то страхът, дори и минимален, от това да не ти допадна следващата им книга, го има. 
И въпреки тези ми, почти несъществуващи, опасения, романът на Колийн Хувър не успя да понижи очакванията ми, а дори напротив. За пореден път ми показа какво толкова ми харесва във всяко едно заглавие, които досега съм прочела. 
„Девети ноември“ всъщност ни представя историята на Фалън и Бен – два напълно различни образа, всеки от които има своите белези, оставени им в даден момент от миналото. Засегнати са множество теми, част от които е и тази за самочувствието на всеки един от нас и това, колко лесно може то всъщност да се понижи. 
За всеки един читател, запознат с творчеството на Хувър, засягането на тежки проблеми, които са част от нашия живот, не е нищо непознато. Това всъщност е една от причините заглавията ѝ да бъдат толкова достоверни. Понеже дори и истината да се преплита с лека художествена измислица, то не тя преобладава. И въпреки че темите в книгите ѝ не са често едни от най-приятните и дори леки, то Хувър успява да предаде историята ненатоварващо и по един красив начин, специфичен за самото ѝ творчество. 

Може би в действителност историята не би се понравила на всеки един - за някои ще бъде прекалено драматична, за други пък прекалено сладникава. На мен самата някои моменти ми се видяха изпълнени с повече драма от необходимото, но въпреки това „Девети ноември“ успя да погълне цялото ми внимание и по този начин да преполовя страниците по-бързо отколкото предполагах, че ще съм способна. А фактът, че всеки един следващ девети ноември крие по някоя изненада, дали приятна или не, се оказа допълнителен фактор към това да прелиствам страница след страница, без да осъзнавам, че с всяка една аз се приближавам към финала и краят на историята.

За да бъде достоверен един роман, освен реалистичен сюжет е необходимо самите герои също да бъдат изградени по този начин. А тези тук определено са едни от тях. 
Фалън е преживяла нещо, белязало я до края на живот ѝ и постъпва така, както много от нас биха направили на нейно място. Едва на осемнадесет, тя вече е принудена да се изправи пред света такава, каквато никога не е очаквала, че някога ще бъде. Пожарът не само е отнел успешното ѝ бъдеще в света на киното, но е унищожил и без това влошените отношения с баща ѝ и е съсипал увереността, която някога героинята е имала. Въпреки това има нещо, което случилото се преди две години, не е успяло да достигне, а именно решителността, която проявява Фалън, борейки се за мечтите си. Макар и с понижено самочувствие, тя не се бе превърнала в слабохарактерна героиня, готова да се откаже при по-голяма трудност по пътя към целите ѝ. 
Бен, мъжкият персонаж, всъщност е типичния образец за герои, които често почти мигновено достигат до сърцето ти и обичаш дори и след края на романа. Мил и умен, добре изглеждащ, забавен, готов на всичко за тези, които обича – черти, което всяко момиче търси в едно момче. Бен е именно такъв, а дори и повече. Зад тази усмивка и привидно щастливият живот, който води обаче, се крие много болка и тъмнина. А причината за това тепърва ни бива разкрита. 
Самите отношения между Бен и Фалън са едно от нещата, които ми харесаха. Това, че се познаваха едва от ден не се оказа пречка да се сближат и да покажат на другия Света такъв, какъвто е. И въпреки малкото време, откакто са част от живота на другия, връзката им не бе ни най-малко пресилена и фалшива. Сладко-горчива – така бих описала любовната историята. И макар и някои моменти да бяха по-сладникави, няма как да отрека, че историята им не стопли душата ми.
source

В романа ключова роля играят и други персонажи, които не по-малко правят впечатление. Амбър и Глен – най-добрата приятелка на Фалън и нейният приятел, които винаги указваха нужната подкрепа на главната героиня; майката на Фалън, която макар и почти да не участваше в романа, успя да предаде на читателя колко много подкрепя дъщеря си във всяко едно нейно решение и разбира се бащата на женския персонаж – Донован, който макар и в началото да бе показан като груб и незаинтересован от живота на дъщеря си, успя с последните страници да покаже една друга своя страна, която не сме видели. Но освен тях участие взимат и Кайл и Иън – по-големите братя на Бен, които неимоверно бяха до него и готови да му помогнат в нужда. А за тези, прочели „Жестока любов“, Хувър е подготвила мъничка изненада, която би била като лъч светлина в даден етап от романа. 

„Девети ноември“ е роман, който те поглъща и те превръща в едно цяло с него; това е роман, който ще те натъжава и наранява, ще предизвика сълзите ти, но и усмивката ти. Роман за неподправена и силна любов, съжаление, болка и силата да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш в настоящето. Историята на „Девети ноември“ е повече от това, което може да видим. А за почитателите на романтика с нотка реалистичност, това би било повече от подходящо четиво, за което едва ли ще съжаляват, че са отделили време.
„Когато си готов да се откажеш от всичко, което има най-голямо значение за теб, само за да направиш друг човек щастлив, това е истинска любов.“

събота, 8 декември 2018 г.

„Хартиени сърца“ от Али Новак

Резултат с изображение за хартиени сърца
Една от категориите в маратона, за който писах по-рано този месец, бе за книга, чийто прочит да бъде след залез. Първоначално не бях убедена дали именно „Хартиени сърца“ да бъде заглавието, на което да заложа. Също както не обмислях и някога да прочета романа, предвид факта, че преди две години се запознах със сюжета на „Сърца за разбиване“ и не очаквах нещо различно и тук. В последствие обаче направих избора си, за който не съжалявам. Понякога всеки се нуждае от глътка романтика, а Коледа за мен е повече от подходяща за това, независимо как ще я получи човек – чрез книга, филм или по коренно различен начин. Самите любовни тийн романи неотдавна се превърнаха в моя слабост и колкото и банален да е даден сюжет, това едва ли би ме спряло да се откъсна от другия си любим жанр – фентъзи. 
„Хартиени сърца“ от Али Новак ме изненада и то приятно. За разлика от „Сърца за разбиване“, където авторката ни запознава с историята на Оливър – фронтмена на групата „Хартбрейкърс“ и Стела, която с развитието на идеята стана важна част от обкръжението на момчетата, то тук бива разказана историята на Алек и Фелисити – герои, чиято съдба е някак позната, но същевременно и различна от тази на приятелите им. 
В тези 312 страници пред нас се открива възможността отново да се потопим в света на момчетата от групата, но и също така се срещаме с някои нови, далеч все така интересни герои, които тепърва опознаваме с всяка следваща отгърната страница. 

Романът на Али Новак може би не е нещо вече невиждано за никого от нас – на пазара се срещат купища заглавия с подобен сюжет, по който би могъл да отгатнеш какви събития ще се случат и как в действителност ще завърши книгата. И въпреки „Хартиени сърца“ да се причислява към тази купчинка, то произведението на Новак успява да те докосне, самото то носи усещане за топлина и уют; поглъща вниманието ти и изцяло те потапя в света на едни тинейджъри, чиито проблеми може би не са едни от най-сериозните, но въпреки това те откъсват от своите собствени и за миг ти си там, където те не могат да те достигнат. 
Преплитайки теми като любов, приятелство, музика и дори литература в едно, авторката изгражда една история, която дори и вече позната ни от някъде другаде, все пак може да се превърне в една от любимите ти. А какво по подходящо време би било от Коледа, за да се потопиш в любовната история на Алек и Фелисити, изпълнена с немалко препятствия и драма? 

Бързо се запознаваме с образа на Фелисити – герой, чийто живот не е бил никак лек. Но нима това е нещо необичайно? Проблемите ѝ се коренят именно с изчезването на по-голямата ѝ сестра – Роуз. Това се оказва и причината главната героиня да се старае към съвършенство, опитвайки се всячески да направи майка си щастлива, предполагайки че това е единствената възможност. В хода на действието единственото желание на Фел е да постигне това, за което се е стараела толкова дълго време, но понякога не всичко се случва така, както ние желаем, а това е способно да обърка всички планове, които сме кроили. 
Преминавайки от това, че знае коя е до това, че се е заблуждавала и достигайки до това коя всъщност е, Фелисити израства като персонаж и промяната ѝ е повече от забележима. 
Персонажът, който нямаше как да не обикна още в „Сърца за разбиване“ бе именно Алек – мълчалив, но искрен; умен и готов на всичко, за тези които обича. Зад привидно затворената му външност обаче, Алек се оказва забавен, човек, който винаги би ти станал опора в трудните моменти и винаги готов да те насочи, ако си изгубил пътя си. Макар и животът му също да не бе напълно лишен от проблеми, едно става ясно – винаги би поставил хората, които обича на първо място пред себе си. 
Любовната история е това, което е в самата основа на „Хартиени сърца“ – история, която бива предадена на читателя по един изключително ненатоварващ и приятен начин с лек сладко-горчив привкус.
Али Новак бързо въвежда и други двама, все още непознати за нас, образи. Това са тези на Аша и Бумър – най-добрите приятели на Фелисити, които неизменно са до нея и я подкрепят във всяко взето решение, дори и то да се окаже грешно. Силното приятелство, изградено през годините, понякога се оказваше именно онази подкрепа, от която понякога Фелисити се нуждаеше в трудните за нея моменти. 
Друг образ, който изиграва ключова роля за самият сюжет, но така и не опознаваме, е сестрата на Фелисити – Роуз. Тя бива представена като бунтарка, по-непокорната от двете момичета и съвсем различна за разлика от Фел – винаги спазваща правилата. 
Освен това, за тези, които копнеят да се срещнат отново с магнетичния Оливър, забавния Джей Джей и не по-малко очарователния Зандър, това е правилният роман. Защото макар и да взимаха участие в само една малка част, то Али Новак ни предоставя възможността да се срещнем отново с тези момчета и да си припомним защо сме ги харесали още от самото начало. 

„Хартиени сърца“ е именно от онези произведения, които отбягвайки, може да съжаляваш, че не си прочел. Определено това не е най-новият фентъзи роман с оригинална идея, но за сметка на това ти предоставя история, в която най-неочаквано може да се влюбиш и ти самият. Това е роман за преоткриването, музиката, която участва в голяма част от нашия живот, но и за онази чиста, неподправена любов, която всеки заслужава да изпита поне веднъж. 
„Сега той е наранен и ако щеш вярвай, това е хубаво. Ако не беше, значи не му пука за теб. Хората не се измъчват за човек, който не е докоснал сърцето им.“