21 февруари, 2017

„Ангелски свят“ от Сюзън Ий

Свързано изображение
Ревю на първа книга.
„Ангелски свят“ е едно продължение на трилогия, което предизвиква буен интерес и доказва, че не винаги когато първата книга е на ниво, то следващата ще се окаже разочарование.
Продължението на „Ангелско нашествие“ е далеч по-наситено откъм епични сцени и докато в първата книга тепърва се запознавахме с обстановката, то тя тук ни е вече позната, но и далеч по-тежка от това, на което станахме свидетели в предшественицата на „Ангелски свят“. Въпреки че положението се влошава, книгата продължава да бъде все така лека и бърза за четене – до толкова се потапяш в света ѝ, че не осъзнаваш когато си приключил и с последната страница. Единственото нещо, което романът оставя след себе си е нетърпението да разбереш какво ще се случи в третата и финална книга от тази пленяваща ума и сърцето история.

Продължението на първият роман започва от последната сцена, слагаща край на „Ангелско нашествие“. Чрез този избор на авторката, читателят бива запознат по-обстойно с героите и тяхното израстване, осъзнава се в действителност колко е зле положението по света.
Също както и в първият роман, Сюзън Ий продължава все така с лекота да описва случващото се, благодарение на което е възможно да се пренесем там, където са и самите герои – да се озовем лице в лице със скорпионите, да видим всички убити от тях хора.
В същото време страхът от апокалипсиса става все по-силен. Хората биха жертвали всичко повече от всякога, стига да продължат да живеят – биха се избивали един друг, ако това бе единственият им шанс да оцелеят в бавно рушещият се свят.

Цялото действие се разкрива пред читателят чрез Пенрин. В „Ангелско нашествие“ единствената ѝ цел бе да се събере със семейството си на някое по-безопасно място, макар че такова почти не съществува. Доказа се като смела и жертвоготвна за близките си, но тези ѝ черти само бяха затвърдени в „Ангелски свят“. Освен тези качества, Йънг притежава и доза сарказъм, който е способен да те разсмее и дори тогава, когато нейният живот или този на Рафаил са на крачка от смъртта.
Пенрин успява да се пребори на косъм с всичко, макар да има купища неща, които зависят от нея.
Въпреки, че на пръв поглед изглежда непоклатима, главната героиня има място отредено точно за тези си страхове, които я обграждат, плътно затворени зад една врата, която във всеки един момент може да освободи всички тревоги на седемнадесет годишната Йънг.
Героят, който не присъстваше толкова тук, бе Рафи – ангелът, сдобил се с демонски криле. Истината е, че читателят бързо го заобиква – чарът му с комбинацията от хумора му го прави неустоим. И макар присъствието му да бе сведено до последните петдесетина страници, виждаме различни моменти чрез неговият меч като как се е чувствал при запознанството си с Пенрин.
Отношенията между тях бяха това, което ми липсваше, искаше ми се да ги видя по-скоро заедно. Чрез тази раздяла помежду им, когато двамата се срещат за първи път след толкова време, ясно си проличава, че другият значи нещо повече. И са щастливи, че са оцелели, защото само това има значение в този момент.
source
Главен герой се оказва и малката Пейдж. Едва на седем, тя вече изглеждаше травматизирана от това, което са ѝ сторили, но докато в началото наподобяваше на твърде наранена, в последните няколко страници настъпва онзи обрат, който повечето не биха очаквали. Виждаме я като смела и решителна, въпреки малката ѝ възраст и част от преживяното в компанията на ангелите излиза наяве.
Връзката между двете сестри е важна част от целият сюжет. Тя ни бе показана колко силна е още при запознанството ни със света, изграден от Сюзан Ий. Въпреки пречките, Пенрин успя да открие Пейдж, макар и по-късно. В тази книга ни се показва колко наранена е малката Йънг не толкова от това, което ѝ е сторено, а от това как реагират близките ѝ.
Майката на двете момичета също присъства повече в сравнение с „Ангелско нашествие“. Демоните ѝ продължават все така да я преследват, но във втората книга се долавя онзи майчински инстинкт, когато родителите са готови на всичко за безопасността на децата си. Тя бе винаги около двете момичета, наблюдавайки ги скришом и вършейки неща, които излизаха наяве за дъщерите ѝ на по-късен етап.
Срещаме се и с други двама герои, които бързо харесах още в първата част – Ди и Дум, неразличими, но умни и забавни. Близнаците винаги се появяваха на точното време и място, не малко пъти спасявайки нечии живот.
Освен тях, бяха вмъкнати и други герои като Клара – жената, която срещнахме при опита на Пенрин и Рафи да влязат в Гнездото, малко преди Съпротивата да го разруши.

Истината зад постъпката на ангелите да нападнат хората продължава да бъде все така в лека мъгла, но въпреки всичко излизат наяве тайни за тях, които не бихме предположили, че съществуват.
„Ангелски свят“ е наситена откъм мистерии, болка, гняв, битки и борба за оцеляване. Това е книга, която предизвиква трепетно вълнение в очакване на продължението и книга, чрез която ще хвърлим още един поглед върху различната представа за ангелите. Ще срещнем разнообразие от герои, всеки имащ свой начин да преживее деня. И най-вече – ще попаднем в един свят, от който няма измъкване докато не разберем как приключва тази битка.
Веднъж татко ме предупреди, че когато порасна, животът ще стане сложен. Съмнявам се дали е имал точно това предвид. Майка ми, от друга страна, се съгласи с него, и нещо ми подсказва, че именно такива усложнения е предвиждала.

14 февруари, 2017

„Ангелско нашествие“ от Сюзън Ий

Резултат с изображение за ангелско нашествиеВ началото бях леко скептично настроена, понеже още отпреди самото му публикуване, мненията за романа бяха високи, а след като бе издадена и на българския пазар попадах само на положителни ревюта. След прочита на книгата обаче видях защо това е така и истината е, че „Ангелско нашествие“ е заслужила цялата популярност, която има.
Това е една от малкото книги, които представят ангелите в по-лошата им светлина; тази, в която ги виждаме като същества, способни да унищожат човечеството вместо да го защитават, тази, в която те са далеч от онези мили образи изградени в умовете ни. И това е една от причините да харесам тази първа книга от трилогията, защото тя ни показва една нова страна, в която хора и ангели се борят едни срещу други, а не един до друг, както е в много други романи.
Сюзан Ий успешно предава цялата атмосфера, до толкова, че читателят е способен да се пренесе в Сан Франциско и да изпита болката от раните на героите, да види ужаса, който е сполетял Света толкова бързо и неотдавна. 

Това, което срещаме в „Ангелско нашествие“ е нищо от познатото ни. Ангелите убиват и пленяват хора и нищо не може да ги спре. Озоваваме се в един пост-апокалиптичен свят, където вече нищо не е било както преди и страхът завладява населението, а шансовете им за спасение намаляват с всеки един изминал ден. Още от първата страница се долавя страхът, завладял човечеството.
Самата книга е лека, а всичко се случва постепенно, докато в даден момент действието започва да се забързва. Съществената част, в която настъпват повечето обрати, се оказва краят – допреди това тези моменти са сведени до по-малко, но въпреки това първата половина на „Ангелско нашествие“ далеч не е толкова безинтересна, колкото изглежда, понеже героите се борят за оцеляването си и докато в един моменти се укриват в нечии дом, в следващият е напълно възможно да водят битка с цел да оживеят и да постигнат крайната си цел.

Героите, които Ий е изградила не се различават особено от тези, които срещаме в другите антиутопии – борбена главна героиня и мъжки персонаж, който е до нея и ѝ помага. Въпреки това обаче авторката е прибавила нови характеристики към героите си, така че да се открояват на фона на останалите.
Пенрин Йънг наподобява на тези герои, които искат да спасят света, но заедно с това и се отличава от тях. Силна и смела, но с различна цел. Тя е далеч от мисълта да спаси света, единственото, което Пенрин желаеше е да открие малката си сестричка и заедно с майка им да намерят подходящо скривалище. Макар възрастната жена да имаше моменти със своите демони, а Пейдж да бе прикована към инвалидната си количка, главната героиня нито за миг не се отказа от някоя от двете и рискува всичко за да се съберат отново заедно. И докато Пейдж не можеше да проходи, а майка им имаше психични проблеми, младата Пенрин също имаше моменти на слабост и когато това се случваше, ѝ се налагаше да ги игнорира в ума си, понеже тя бе единственият шанс, който семейството ѝ имаше за да оцелее. И бе единствената им опора в моменти на слабост от страна на жената, която ги е родила.
Героят, който предизвиква обич във всеки един читател на тази книга е Рафи – ангелът, който след битка остава само с отрязаните си криле и меч, който е бил до него откакто Рафаил се помни. Макар той самият да е ангел, далеч не е такъв, каквито са останалите, донасящи само разрушения в човешкия свят. Сарказмът и красивата му външност са само част от причините, които да ни накарат да го обикнем. И също както не знаем тайните за ангелското нашествие, то така и миналото на героя също остава забулено.
Връзката, която се изгражда между него и Пенрин бързо грабва вниманието на читателя и макар да бе известно какво ще се случи между двама им от самото начало, това далеч не прави романа предсказуем, а е само още една причина, която ще ни накара да се усмихнем на фона на разрушените сгради, мъртвите тела и изоставените коли по пътищата. И макар в началото двамата да страняха от другия, то на няколко пъти спасяваха живота си взаимно и в края ставаме свидетели на това, че далеч не са си толкова безразлични един на друг. 
По пътя, който трябва да изминат Пенрин и Рафи, изникват нови предизвикателства, но заедно с това и образи на герои, които изглеждат интересни, като Ди-Дум и Ави. Веднага харесах двете момчета, а заедно с първата си поява, те се оказваха като глътка свеж въздух на фона на жестокият свят, който ги заобикаля.
source
Макар в началото да имах леки съмнения, че романа няма да ми хареса, то след неговият прочит мога да кажа само, че не трябваше толкова дълго време да го отлагам. Истината е, че колкото и жесток да изглежда света, изграден от Сюзан Ий, книгата далеч не бе толкова тежка. Може би тези 360 страници не са съвършени, но книгата е достатъчно добра, че да не ти позволи да я оставиш нито за миг докато не разбереш какво следва за героите, към които неусетно разбираш, че си се привързал. Увлекателната идея само те кара да прелистваш страниците все по-бързо, като с времето не осъзнаваш, че си на финалната права, а когато това стане –  не искаш да приключиш все още с историята. Кратките глави са само допълнение към бързото прочитане на романа.

Чрез изпълнената с разрушения и битки „Ангелско нашествие“, успяваме да видим ангелите по един различен начин и свят, в който хората са готови на всичко за да оцелеят. Това е книга, която ще ни накара да тръпнем в очакване на нейното продължение и да разберем какво следва в живота на героите, какви загуби още ще понесе света и до каква крайност са готови да достигнат хората само за да оцелеят. Тепърва ни предстои да разберем причината за нашествието от ангели, каква е тяхната цел и дали в крайна сметка човечеството ще има достатъчно сили за да оцелее.
„Досега не се бях замисляла за това, но се гордея, че съм човек. Имаме своите недостатъци. Ние сме чувствителни, объркани, яростни и обременени от толкова много проблеми. Но в крайна сметка съм горда, че съм човешка дъщеря.“

09 февруари, 2017

„Белжар“ от Мег Уолицър

Резултат с изображение за белжарРядко чета книги с подобна тематика като на „Белжар“. Самата книга е смятана като доста близка до „Ние, лъжците“ точно поради сходните неща между двата романа и като човек чел и двете произведения, няма как отрека, че това не е така, понеже ще бъде лъжа.
Както в романа на Локхарт, то така и в този на Мег Уолицър виждаме герои, които биват измъчени и на пръв поглед – нищо и никой не може да им помогне да преодолеят нещото, довело ги до това състояние. И в двете книги светът е мрачен и изпълнен с болка, а героите са твърде млади за да я изпитват толкова силно.
Всъщност колкото и тъмна и тежка да изглежда „Белжар“ отстрани за четене, това не е така, а дори напротив – самият стил на авторката предава историята по малко по-приятен начин отколкото би предполагал един човек, съдейки по основната идея. Романът е по-лек от колкото изглежда, но същевременно ни показва, че трябва да продължим да живеем, защото може да сме загубили някой, който е важен за нас, но единственото, което можем да направим е просто да продължим напред, понеже няма как да върнем времето назад.

Героите колкото и да си приличат с тези на Локхарт, то толкова и се различават. Всеки един от тях е определян като „емоционално крехък“, но в последните страници ставаме свидетели на това колко по-силни се оказват в действителност. Постепенно се запознаваме с историята на всеки един, довело го в „Дървения хамбар“ и проследяваме израстването на някои от героите, превърнали се във важна част от историята.
Джам е тази, чрез която опознаваме Хамбарът – в началото е прекалено разстроена от това, което се е случило и нищо друго не е от значение щом Рийв Максуел е мъртъв. Той я е довел до това състояние и изглежда нищо не може да я възвърне към живота докато не попада в специалния курс по литература, който постепенно възвръща онази част от нея, изгубена след смъртта на Рийв. И докато постепенно Джам се възстановява истината излиза наяве.
Още от самото начало харесах друг важен за историята герой. Грифин, който в началото беше особняк и странеше от останалите четирима от групата, беше вторият най-мистериозен персонаж, който срещаме в „Белжар“. Това, което го е довело до прага на Хамбара бе нещо, което не очаквах, дори бе нещо по-малко в сравнение с това, което в действителност си представях, че се е случило. И въпреки това е оказало влияние върху живота му – ако преди е странял от околните, то след инцидента той съвсем се бе отказал да комуникира с тях, в това отношение дори и с родителите си.
Сиера бе третият човек от групичката в този курс, който успя да ме докосне. Историята ѝ обаче далеч не бе толкова лека и също като всички останали я бе довела на това място, помещаващо толкова хора, но всеки с различна предистория. В началото далеч не изглежда толкова приятелски настроена и също както всички е погълната от това, което е преживяла. С времето обаче между нея и Джам се поражда едно силно приятелство, а през това време Сиера намира щастието след този период прекаран в болка.
Кейси и Марк са единствените от курса по литература, до които така и не успях да достигна. Историите и на двамата бяха тежки за всеки му, като може би тяхното израстване, което е едва забележимо, се случи най-бързо. Хареса ми факта, че двамата откриха в лицето на другия това, което ги прави щастливи и въпреки загубите им, които са коренно различни, те успяха да преодолеят миналото и да продължат напред. В даден момент се доказаха и като най-смелите, понеже първи имаха смелостта да разберат какво става в последните пет страници и да открият какво следва след края на „Белжар“.
Учителката по литература – госпожа Ку е героят, който криеше най-много тайни през цялото време, но и героят, който успя да помогне на петима младежи да загърбят миналото и да заживеят отново така, както са живели преди инцидентите, които са ги сполетели. Заедно с миналото на членовете от курса, в края се запознаваме и с това и на тяхната учителка, която е успяла да се пребори и дори е помогнала на собствените си ученици да преоткрият онази част от себе си, която са изгубили.
Връзката, която се изгради с времето между Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк бе важна част от историята. Докато в начало не се и поглеждаха, то в последните страници помежду им се беше изградило приятелство, между някои връзката беше по-силна, при други не, но въпреки това те бяха готови да спасят другия и се грижеха един за друг така, както дългогодишни приятели биха направили.

Ромяна успява да представи пред читателя това, от което никой не е защитен – всеки един в даден момент е изпитал или тепърва му предстои да изпита болка от загубата на някого, а произведението на Уолицър само показва, че в такъв момент ще бъдем прекалено наранени и сломени, но изводът е такъв, че въпреки това, някъде нещо ни чака, което ще възвърне онази част от нас, която сме загубили изпитвайки тази болка.

„Белжар“ е смесица от тайни, мрак и мъка, роман, който не е твърде тежък, но въпреки това емоционален на моменти. В него се проследява историята на няколко различни тинейджъри обединени от загубата и последвалата го скръб, които постепенно осъзнават, че случилото се няма как да бъде поправено и това огорчение в миналото ги е направило това, което са днес.
Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. Важно е чий е гласът.

09 януари, 2017

„По залез“ от Александра Бракен

Ревю на първа, втора книга.
Запознах се с творчеството на Александра Бракен преди близо година – разбрах за тази ѝ трилогия в края на 2015, прочетох първите две книги през 2016, а в първият месец от 2017 сложих край на тази пленяваща ума и сърцето история, която бързо се превърна в една от любимите ми, за които съм чела.
Имах огромно желание да прочета „По залез“ още от момента, когато приключих с „Неизчезваща“ през септември. Тези високи очаквания, които имах за третата, и финална, книга се оправдаха напълно, защото се оказа точният финал, от който се нуждаеше трилогията и нищо не би било по-подходящо от начина, по който завърши „По залез“ – книгата, за която си струваха всички пролети сълзи по „Тъмна дарба“ и „Неизчезваща“.

И докато първите две части бяха малко по-динамични, тази, в сравнение с тях, се развиваше по-бавно, което допринасяше към това да се потопиш в обстановката и да се поставиш на мястото на героя. Това обаче не намалява интереса, а дори напротив – дългоочакваният финал наближава, като краят е неизвестен, понеже това е един свят изпълнен с битки, кръв и трудни решения и всичко може да се промени в последната оставаща минута.
Основната задача на героите в тази книга е измъкването на децата от лагерите и намирането на така жадуваното лекарство против болестта, променила живота на толкова много души. За тази цел обаче между героите трябва да се изгради доверие. Това далеч не се случва спонтанно, а дори напротив – с всяка следваща страница ставаме свидетели на това колко трудно е за всеки герой да се довери на другиго, макар и обединени от една обща цел. В последствие виждаме как всички те започват да изграждат приятелски отношения помежду си, а в края са като едно голямо семейство, постигнало нещо жадувано от дълго време.

Един от героите, при кой се забелязва израстване, е Руби. От самото начало тя бе изгубила надежда за спасение, Търмънд я бе пречупил и от малкото и усмихнато момиченце не бе останало и следа, докато не настъпи денят, в който се появи спасението ѝ от лагера.
Постепенно тя се промени – от загубило надежда и слабо момиче към по-борбено и осъзнаващо реалността, докато не се превърна в една силна героиня, която винаги поставяше приятелите си пред себе си и беше готова на всичко за да ги защити, макар понякога тайните, които пазеше да ѝ изиграваха лоша шега. И докато в начало тя беше една от многото, които вярваха, че веднъж попаднел ли си в лагер няма измъкване, то в „По залез“ доказва точно обратното.
Промяна има и в образът на Лиам, който веднага обикнах щом го видях. В началото ни бе представен като мил, жертвоготовен, но и леко наивен герой. По време на следващите две книги обаче, тази му черта започва постепенно да изчезва, а той самият да става по-силен не толкова физически, колкото психически. Все толкова загрижен за тези, които обича и готов да се жертва за общото благо, Лиам бе герой, който винаги те караше да се чувстваш като у дома и успяваше да те предразположи, за да му разкажеш какво те тревожи.
Дунди бе този герой, който правеше цялата трилогия толкова забавна. Със знанията му по медицина той се оказа жизненоважен за развоя на събитията, а хуморът му успяваше да разведри всяка една напрегната ситуация.
Вида пък бе все толкова мрачно настроена за външни лица, но в „По залез“ виждаме една друга нейна страна, която не успяхме да видим в „Неизчезваща“ и това как зад тези прегради, които е изградила за собствена защита, тя е далеч не толкова безчувствена, за колкото я мислят всички останали.
Коул бе друг герой, който срещнахме в „Неизчезваща“ и прикова интереса на много от читателите. За сметка на по-малкият му брат, него не го харесах толкова, поне докато не настъпи краят и осъзнах, че той е един от героите, чиито имена веднага ще изскачат в ума ми, при споменаването на тази трилогия.
В тази книга се завръща и герой, който не присъстваше в предходната. Суземе продължава да бъде все толкова очарователна, колкото преди, и макар да е била сполетяна от някои нещастни събития, в даден момент виждаме колко по-силна е станала с времето.
Кланси Грей бе героят на който се отдава почетно място във всяка една от трите части. Той все така таи гняв и омраза, все още иска да постигне целите си и все така не го интересува кого ще жертва за да ги изпълни, но въпреки тези си действия няма как да не те накара да го обикнеш, поради трудностите през които му се е наложила да премине като дете.

source

„По залез“ се оказа това, което се надявах да е – един достоен финал на тази прекрасна трилогия, която неведнъж ми разбиваше сърцето, неведнъж ме насълзяваше и неведнъж ме разсмиваше, но и неведнъж ми разтапяше сърцето.
И трите части са изпълнени с мечти, напрежение, приключения, загуби, но и усмивки, силни герои, любов, предателства, тайни и приятелства. Силните връзки, които постепенно се изградиха между част от героите са едно от многото неща, които правят трилогията да си заслужава, а Александра Бракен успява бързо да те въведе в този свят, от който измъкване няма докато не разбереш как приключва историята на Руби и всички деца с нейната съдба.

„Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото и зле да изглежда всичко, все си мисля, че в сърцевината си животът е хубав. Той не ни поднася нищо, с което знае, че няма да успеем да се справим, и дори и да му отнема известно време, винаги връща всичко по местата.“

31 декември, 2016

Top books of 2016

31 декември.
Остават броени часове до настъпването на 2017, а аз не мога да повярвам, че и тази година е към своя край. 
Точно на тази дата през 2015 публикувах книжната си равносметка и също като тогава и тази година попаднах на някои четива, които заслужават цялото внимание, което са си спечелили още дори преди тяхното издаване.
Като цяло 2016 беше успешна. Прочетох книги, които от близо година стояха в списъка ми за четене, докоснах се до нови светове, срещнах интересни герои и проследих израстването на повечето от тях, а заедно с това успях и да изпълня годишното си предизвикателство в goodreads за 29 заглавия, които в последствие достигнаха броят на 46, по-малко в сравнение с 2015, когато планувах 40 и успях да надвиша бройката, достигайки до 79, но правейки тази равносметка, удоволствието от тези книги е не по-малко както отпреди година.


Ето и кои са тези заглавия, които направиха изминалите месеци изпълнени с радост, усмивки, сълзи, смях, напрежение и много вълнение.

„Крес“ от Мариса Мейър
Прочетох първите две книги от поредицата още през декември миналата година, но краят на тази история приключи едва преди няколко месеца. И от части - все още ме държи.
„Крес“ ми хареса главно заради присъствието на Трън, който бързо се превърна в един много любим герой още от първата ни среща с него, главно заради чувството си за хумор, но и добротата, която притежаваше. Бе едно добро продължение на „Скарлет“, което през по-голямата част ме забавляваше - дори и тогава, когато далеч не беше за смях, а живота на героите беше в опасност. 

„Тъмна дарба“ от Александра Бракен
Бързо обикнах романът на Бракен. Първата книга е обещаваща, а краят е едно от многото неща, заради които обичам първата част от трилогията на Алекс, въпреки че след затварянето на последната страница е трудно да се съвземеш предвид събитията на които е заложила авторката и да не грабнеш продължението веднага, което беше трудно, предвид това, че тепърва предстоеше излизането на втората книга от трилогията. „Тъмна дарба“ бе изпълнена с напрежение, а краят те оставя без думи и с нетърпение да разбереш как продължава историята.

„Кралица на сенките“ от Сара Дж. Маас
Няма да го бъде ако Сара Дж. Маас не присъства в годишната ми равносметка, при положение че съм прочела нещо нейно през този период от време.
Има спорни мнения относно продължението на поредицата за живота на Селена, Каол и Дориан, но за мен с всяка следващата книга историята става все по-добра. След краят на „Кралица на сенките“ ми остава само да чакам продължението.

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер
Романът бързо набра своята доза популярност. Това е втората трилогия, свързана с пътуване във времето, която започвам и за която не съжалявам.
В произведението на Фьолер има надграждане - проследяваме израстването на главната героиня постепенно, от наивно момиче в по-зряло, а самото действие се развива във Венеция, което е само плюс към това да харесам книгата. Красотата на града се долавя във всяка една от страниците, а лекият стил на авторката само улеснява читателят в бързото прелистване на романа и успешно го пренася заедно с героите на всяко едно място, което те посещават.

„Уинтър“ от Мариса Мейър
Беше голямо изпитание докато се появи възможността да прочета последната книга от поредицата за Синдер, Каито, Вълка, Скарлет, Крес, Трън и Левана. Обикнах новите герои толкова бързо, колкото и старите. Неусетно се привързах към поредицата и героите ѝ, а сега мога само да се усмихвам при спомена колко добри и интересни се оказа в действителност всяка една от книгите.

„Двор от мъгла и ярост“ от Сара Дж. Маас
Колкото и да харесах първата книга, тази бе далеч по-добра. Продължението на „Двор от рози и бодли“ те изненадва, въвлича в един още по-интересен свят и те оставя с нетърпение да очакваш продължението ѝ.
Тази книга бе една от тези, които разбиха сърцето ми и ме накараха да плача и точно поради това я обичам толкова много.

„Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър
Касандра Клеър е авторът въвел ме в този свят на разнообразни книжни герои и тази година имах възможността да се докосна до нещо нейно, ново при това, при което единствено ми остава да броя дните до излизането на следващата книга. 
„Лейди Полунощ“ е само началото на това, което ни очаква в следващите книги и нямам никакво търпение да разбера как ще продължи историята на Ема и Джулиън.

„Неизчезваща“ от Александра Бракен
Разбира се, че продължението на „Тъмна дарба“ трябва да присъства предвид това по какъв начин приключи предшественицата ѝ, но и поради самият начин по който се разви действието във втората книга. 
„Неизчезваща“ ме поправи след случилото се в „Тъмна дарба“, но в края ѝ далеч не бях толкова щастлива, колкото се надявах. Романът успя да ме изненада на места и да предизвика вълнения за финалната книга, отнасяща се до историята на тези така обичани герои. 
Ревю.

Пожелавам на всеки един от вас весела и усмихната нова година!