7 април 2018 г.

„Звезден полет“ от Мелиса Ландърс

Резултат с изображение за звезден полетЧесто когато взема решение да се докосна до роман на нов и непознат за мен автор, изпитвам известни съмнения. Особено когато се случи така, че почти да не съм попадала на негативни мнения за четивото. Така се получи и с дебютният роман на Мелиса Ландърс – „Звезден полет“. Когато заглавието излезе на българският книжен пазар, той предизвика истински фурор в повечето от читателите, всеки от които посочваше колко добра е всъщност книгата. Така, макар и след две години от издаването ѝ, я започнах с особено високи очаквания, които не успяха да се оправдаят напълно, за мое съжаление. 
Макар и „Звезден полет“ да не се оказа напълно това, на което се надявах, произведението на Мелиса Ландърс далеч не е загуба на време. Това е един роман, пренасящ ни в Космоса и отвъд него, роман, който ти позволява да се откъснеш за миг от сивото ежедневие и да се потопиш в света на героите, чиито животи са изпълнени с далеч по-голяма доза напрежение и опасности, но и роман, който те кара да забравиш за собствените си проблеми и да се изправиш пред тези на самите персонажи. 
Заглавието съчетава всичко необходимо му, за да предизвика непрестанен интерес у читателя – от интересна и добре развита идея, преминем през героите, претърпяващи своето израстване и дори до екшън, примесен с нотки на романтика. Заедно със своето непрестанно действие, романът не позволява да бъде оставен и за миг преди да бъде довършен. А лекият и приятен начин, по който Ландърс предава историята, улеснява четящият и преминаването му през страниците, като във всяка от 400-тте от тях се долавя от магията, която авторката е вложила. 

Вълшебството на „Звезден полет“ не се крие само и единствено в идеята и начинът, по който е предадена тя. Пренасяйки ни в Космоса, авторката ни потапя в една по-различна обстановка, от която бързо бях погълната, макар и научно-фантастичната литература да не е сред любимата ми. И въпреки това Мелиса Ландърс ми показа отново, че макар и някой жанр да не е сред предпочитаните ти, то има вероятност все пак книга, обхващаща го, да ти хареса. А защо не и да се превърне в една от любимите ти. 
Това обаче не е просто произведение, чието действие се развива извън нашата планета, но е и роман, който повдига въпроса за това кой си всъщност и какво е призванието ти. Нещо, което далеч не очаквах да бъде повдигнато като тема в подобна творба. 

Героите са едно от нещата, които много ценя при прочита на някое произведение, както и изграждането на връзка с тях. Това тук не се случи, което обаче не ме спря да харесам изградените от Ландърс персонажи. 
В основата на сюжетна линия тук стоят Солара Брукс и Доран Сполдинг – образи, не по – различни от онези, които вече сме виждали, но въпреки това – постигащи своето израстване. Друго, което се оказва важен фактор за дадено заглавие за мен. 
Солара е типичен пример за силен женски образ. С уменията си, бързият си ум и силната си воля, тя бързо ме спечели на своя страна. Макар и преминала през немалко трудности в своя кратък живот, Солара успяваше винаги да се изправи на крака и да премине през поредното препятствие, което се изпречеше на пътя ѝ към постигането на целите ѝ. Жертвоготовна, смела и остроумна – това са само една малка част от думите, които биха описали Солара Брукс като образ. 
Доран Сполдинг е другият типичен пример за герой, който доста често виждаме в любовите романи и не само. Първоначално представен като самоуверен наследник на семейното богатство, позволява на читателя да проследи постепенната му промяна от разглезен син до мъж, който започва да оценява това, което притежава. Зад тази му надменност обаче се крие нещо повече и в хода на действието Мелиса Ландърс разкрива миналото му, което е направило настоящето му такова, каквото го виждаме. Всъщност Доран е далеч повече от едно капризно момче, момче, което с времето показва повече сила и смелост, отколкото първоначално може и да сме очаквали. 
И макар и двамата да притежават черти като решителност и храброст, то отношенията помежду им далеч не започват по най-добрият начин – с нанесените му върху нея обиди и шеги в училище, заедно и с раните, нанесени му от нея. Това се оказва пречка и за взаимоотношенията им за напред, като въпреки това от самото начало е ясно какво ще се случи между тези двама герои. Разговорите им често биват изпълнени откъм хапливи коментари, които обаче само добавяха щипка хумор и забавление към изпълнена с непрестанно действие картина. 
Също както и добре изградените първостепенни герои, виждаме и така внимателно създадените второстепенни, които не само допълват празнините в романа, но и спомагат за неговото изграждане. 
Касия и Кейн, капитан Роси и Рени са персонажите, които от непознати се превръщат в нещо повече за нашите главни герои и винаги са насреща за да им помогнат, макар и отношенията между екипажа не винаги да бяха така гладки. Предоставяйки на показ миналото им, читателят успява да опознае не само тях, но и причината, поради която всеки един от тези герои се е оказал на „Банши“ – кораб, който обединява хора с различно минало и характери, но въпреки това хора, успели за кратък период от време да се превърнат в семейството, което нямат. 

„Звезден полет“ е роман, грабващ вниманието на читателя от самото начало. Това е роман, който бързо успява да те погълне в своя свят от разнообразни герои и непрестанно действие, роман, който макар и да не съдържа големи и дори неочаквани обрати, би се харесал на онези, които желаят познатото да бъде пречупено по един малко по различен и дори леко непознат начин. 
Произведението на Мелиса Ландърс обещава няколко часа изпълнени откъм доза екшън и щипка романтика; време, в което ще се срещнете с интересни герои, ще ви се наложи да преминете през няколко изпитания за да оцелеете, но и време, което напълно ще си струва. Защото „Звезден полет“ е заглавие, което ще ви отведе на едно вълнуващо пътешествие извън познатите ви граници. А след краят ще желаете да прочетете и следващата част, която изглежда все така обещаващо.
„Нямаше представа какво ще донесе бъдещето на всеки един от тях, защото възможностите бяха толкова безбройни, колкото и звездите. И всъщност това беше достатъчно.“

25 март 2018 г.

„Думи в тъмносиньо“ от Кат Кроули

Резултат с изображение за думи в тъмносиньоТова бе втората ми среща с творчеството на авторката, от което отново не останах разочарована. Когато преди година взех решението да прочета „Graffiti Moon“ наистина не знаех какво да очаквам. Само едно ми беше ясно и то бе, че имам нужда от нещо леко и приятно за четене; нещо, различно от любимия ми фентъзи жанр. „Graffiti Moon“ се оказа достатъчно добро попадение, отговарящо на това изискване. Предостави ми една лека и приятна история, която ме откъсна за момент от фентъзи романите, та дори и за миг от обкръжаващият ме свят. 
Разбирайки за другият роман на Кат Кроули, решението той да бъде прочетен бързо бе взето от моя страна. И макар очакванията ми за заглавието да не бяха високи, то една част в мен се надяваше „Думи в тъмносиньо“ да ми хареса една идея повече от другото произведение на Кроули. Нещо, което в действителност и се случи. Защото макар и „Graffiti Moon“ да ми допадна с ненатоварващия си и очарователен сюжет, то този в „Думи в тъмносиньо“ бе различен; това бе една история за загубата и последствията от нея; за преодоляването на болката, която я съпътства. Но освен това бе история и за приятелство и любов; история за преоткриването на онова ти „Аз“, което си изгубил някъде по пътя. 
Това, което Кат Кроули представя пред читателя този път далеч не бива толкова леко и приятно. Книгата показва какво влияние оказва смъртта на близък върху някого и как това е възможно да разруши нечий свят за няколко секунди. И въпреки това, авторката успява да предаде случващото се по един достъпен начин, който да не затрудни четенето. В тези 340 страници се крият много болка и страдание, но и любов. Любов, която може би ще се окаже ключът към нечие изцеление. 

„Думи в тъмносиньо“ не е просто роман, в която любовта е важен елемент, независимо дали ще бъде към някого или нещо. Това е роман, който те кара да чувстваш – от болка и тъга до щастие и обратно. Зад тази красива корица се крие история, заслужаваща всяка отделена ѝ минута. История, която е далеч по-специална, отколкото изглежда първоначално. Това е книга, притежаваща сладко-горчив вкус, недалеч големи и неочаквани обрати, но с действие, което успява да докосне четящият. 

Образите, които биват изградени са различни, може би някои леко нереалистични, но въпреки това – добре изградени. Позволявайки си да разкаже историята от две гледни точки, авторката на романа ни предоставя възможността да проследим мислите както на Рейчъл, то така и тези на Хенри; да опознаем тях и света им през собствените им очи, а не през тези на другия. 
Рейчъл е онзи персонаж, чрез който се засяга темата за смъртта и болката, породена от загубата на любим човек. Кат Кроули предава съвсем ясно през какво преминава главната героиня и непосилната болка, която тя изпитва от смъртта на брат си. Тази липса на Кал променя коренно живота ѝ и връщайки се в родният си град, Рейчъл се оказва не онова момиче, което всички познават и обичат. От щастието и усмивките ѝ няма и следа. Вместо това е студена и отдръпната от близките си, които дори и не подозират какво може да е това, оказало влияние върху промяната на някогашната им приятелка. 
Макар и отдръпната в началото, в хода на действието се забелязва онази промяна в образа ѝ, която само показва колко силна може да бъде тя, изправяйки се срещу реалността и осъзнавайки, че някои неща няма как да бъдат предотвратени. От момиче, чийто живот бързо е изгубил смисъла си и онези малки радости в него, тя се превръща в герой, който отново преоткрива топлината и положителните неща в съществуването. 
Друг главен персонаж, през чиито очи може да погледнем, е Хенри Джоунс – образ, към който често изпитвах смесени чувства и към който така не и успях да се привържа особено. Сляп за случващото се и наивен, той бе готов на всичко за едно – да се събере с приятелката си, с която се разделят твърде често. С развитието на действието Хенри също израстна – вече не бе така заслепен и започна да осъзнава решенията, които е взел, било то грешни или не. 
Приятелството градено помежду им с Рейчъл през годините, макар и изправено пред някои трудности, се забелязваше колко силно и в действителност неразрушимо е. Защото макар и с липса на контакт, двамата далеч не са забравили за другия и какво той означава за тях. 
source
Второстепенните герои, изградени от Кроули, далеч не оставаха на заден план. Сестрата на Хенри – Джордж и приятелят ѝ от училище – Мартин, често повдигаха настроението ми. Влияние върху случващото се оказваше и Ейми – момичето, което постоянно се събираше и разделяше с Хенри и често се оказваше причината за неговите постъпки и глупаво държание. 

„Думи в тъмносиньо“ е един красиво сътворен роман, който би предложил на всеки по нещо. Това е книга, която си проправя път към сърцето на читателят и трудно може да го напусне. Роман, който макар и да засяга тежки теми, бива предаден по един лек и ясен начин. 
Заглавието за дълго време остава в паметта на читателят, макар и да бива лишен от онези напрегнати моменти и големи обрати; това не е произведение, в което се корени спасението на света. Това е роман, който позволява да преоткриеш себе си, показва ти, че макар миналото да не може да се промени, то това не се отнася и за бъдещето. Роман, в чиято основа се корени само и единствено твоето спасение. 
„Миналото е с мен; настоящето е тук. Бъдещето не е предначертано и може да бъде променяно. То е на разположение на въображението ни и се е ширнало пред нас. Огряно от слънчева светлина, с тъмносини дълбини и с мрак.“

28 февруари 2018 г.

„Споделени тайни“ от Колийн Хувър

Резултат с изображение за споделени тайни„Споделени тайни“ е роман, който не за първи път приковава погледа ми в Колийн Хувър като автор. Запознах се с нейното творчество преди три години, благодарение на „Без Хоуп“, книга, която ме плени от самото начало не само поради сюжета и начинът, по който се разви действието, но и поради лекият и ненатоварващ начин, по който бе предадена историята на Скай, макар и в самият роман да бяха засегнати тежки теми. 
За тези три години съм се докоснала до някои от най-известните произведения на Хувър и не съжалявам за това, понеже всяко едно от тях отразява важни проблеми, предадени по такъв начин обаче, че читателят се откъсва от своя собствен свят и потъва в този, изграден от авторката. Всяка една от историите, които тя представя пред погледа на читателите, е нещо различно, красиво, но и изпълнено често с болезнени спомени, породени в миналото. „Споделени тайни“ не е изключение, но освен интересния сюжет, романът съдържа и изключително красиви произведения на изкуството, които допълват действието и спомагат към това книгата да бъде усетена от четящият дори повече от възможното. А признанията, принадлежащи реално на някого, спомагат за реалистичността на „Споделени тайни“. Обединявайки ги с невероятните картини и интересната идея, както и начинът по който е развита тя самата, книгата на Хувър става част от онези, които напълно заслужават прочита си. И макар през тези 272 страници да има лъчи на надежда, то в краят нищо не е сигурно, защото Колийн Хувър е от онези автори, успяващи напълно да изненадат читателите си, а обратите винаги биват неочаквани. 
Вдъхнала живот на това си произведение, Хувър представя пред погледа на читателя една история за силната любов и на какво е способна тя. Но освен това е и история за оцеляване и борба. И макар „Споделени тайни“ да спада към категорията на съвременните любовни романи, то той успява да се открои на фона на останалите в жанра. 

Заедно с лекия и красив стил на писане на авторката, както и с всички онези малки детайли, които се съдържат в романа, „Споделени тайни“ успява да докосне четящият, с което той да изпита това, през което преминават и самите герои. Колийн Хувър по вещ начин преплита животът на героите още в тяхното минало, което спомага за изграждането на силната връзка в последствие в настоящето. Обвързвайки минало с настояще, историята на Обърн Рийд и Оуен Джентри не е това, което очакваме и има далеч какво да покаже на всеки един, решил да се откъсне за миг от ежедневието си и да се потопи в света на героите, които трябва да преоткрият кои са всъщност и да вземат решението какъв желаят да бъде животът им занапред. 

Романът не е само с интересен сюжет и добре развито действие. Колийн Хувър е създала различни, но и реалистични образи, всеки от които има собствени проблеми. 
Обърн Рийд, двадесет и една годишна жена, изгубила повече от друг на нейните години, в началото бе представена като наранена и самотна душа, нямаща почти никаква опора до себе си в трудните моменти. Чрез пролога се разкрива това събитие, оказало влияние върху живота ѝ занапред. Трудностите пред които ѝ се налагаше да се изправя по време на действието далеч не бяха малко, често в дадени моменти си проличаваше слабохарактерността ѝ, която обаче постепенно изчезна с израстването на Обърн като образ и тя се превърна в една смела и борбена жена, готова на всичко за любимите си хора. 
Оуен Джентри и прeживеният от него инцидент в миналото му, бе оказало влияние върху живота му, макар и това да не бе показано толкова детайлно и единственият признак да бе във отношенията между него и баща му. Оуен бе самият образец за типът герои, които обикваш от първия миг – талантлив, забавен и харизматичен, той успяваше да разведри и най-напрегнатите моменти в романа. Готов на всичко за тези, които обича, би направил и невъзможното за тях. 
Връзката помежду им с Обърн бе изградена сравнително бързо, но въпреки това внимателно. Като благодарение на съдбата, преплела животите им далеч не толкова скоро, отколкото те очакват, тя бе така силна. Истинска и сладко-горчива – така бих описала любовта между Обърн и Оуен – двама герои, всеки от които борещ се с миналото, чиито събития са оставили дълготрайна следа върху живота им. 
source
Заедно с внимателно изградените главни герои, то Хувър бе изградила така и второстепенните, които по един много добър начин допълваха цялостната картина в романа. Емъри - първоначално странната съквартирантка, която въпреки това бе единственият човек, бъдещ до Обърн в трудните за нея моменти; Трей – друг мъжки персонаж, заслепен от чувствата си и готов на всичко, за да постигне целите си; и разбира се Адам – момчето, откраднало сърцето на Обърн и белязал го за вбъдеще, но оказал се и причината за едно от малките неща в живота ѝ, които няколко години по-късно я правят истински щастлива. Други образи, които заемаха ключова роля бяха Лидия – майката на Адам и Трей, също както и Калахан – бащата на Оуен; персонажи, които спомагаха в развитието на действието. 

„Споделени тайни“ е от онези заглавия, чийто сюжет дълго остава в ума на читателят. Заедно със увлекателният стил на писане на авторката, който успява да докосне и най-съкровените късчта на сърцето, и добре изградените герои, романът няма как да не се хареса поне малко на читателя.
Това е роман, който освен една красиво създадена любовна история, съдържа и нещо повече; това е роман, който проследява човешкото израстване, тайните и влиянието, което оказват върху нечий живот. И макар чрез „Споделени тайни“ да се докосваме до една първоначално обикновена история, пропита от любовта на героите, то в последствие в романа се засягат далеч по-важни теми и проблеми, отколкото първоначално е очаквано. 
История за любов, болка, загуба, тайни и разочарования. „Споделени тайни“ поглъща вниманието на четящият още с първите няколко страници, задържайки го до последната. Това е роман, който си струва всяка една отделена му минута; роман, който те кара да чувстваш и който едва ли би бил лесно забравен. 
„Някои тайни никога няма да се превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.“

28 януари 2018 г.

„Каравал“ от Стефани Гарбър

Резултат с изображение за karavalДебютният роман на Стефани Гарбър далеч не бе това, което очаквах. Макар и в началото да бях изпълнена с предразсъдъци относно заглавието, то още след първите няколко страници те изчезнаха. Не за първи път се докосвам до творчеството на автор, за който не знам почти нищо. И не за първи път оставам впечатлена от това колко повече ми е харесала книгата, след като съм ѝ дала шанс, оставяйки настрана за миг опасенията ми. „Каравал“ е с нова и изключително оригинална идея, която привлече интереса ми още в момента, когато дуогията бе обявена за издаване на българският книжен пазар. Романът бързо прикова вниманието ми още с първите няколко страници и успя да го задържи до самият край, след който ми се иска да продължа с историята на сестрите Драгна, чиято втора част обещава да бъде все така пленяваща и изпълнена с приключения като своята предшественичка.
„Каравал“ ме въведе в един нов и непознат свят, където магията се оказа важен елемент, накара ме да се потопя изцяло в обстановката, която Каравалът пресъздава и след краят да искам още и още. Това е една история, преплитаща магия, любов и измама в едно, история, която е способна бързо да погълне цялото ти внимание, дори и след настъпването на нейният край. От самото начало Гарбър ме потопи в един свят на магия и премеждия, съпътстващи неизменно живота на главните герои, но не само това – „Каравал“ бе пропит и от множествено тайни, част, от които пълно разкритие получихме едва в краят на романа, а на други – това тепърва им предстои. Изпълнена откъм обрати, книгата на Гарбър ни показва, че по време на Каравалът нищо не е такова, каквото изглежда и че всичко бива възможно в този открояващ се от останалите светове, свят.

Макар и идеята да бе това, което първоначално прикова интереса ми, далеч не останах разочарована от начина, по който бе предадена самата история. Стилът на Стефани Гарбър бе вълшебен, някак лек и приятен, пленяващ те изцяло и каращ те да се потопиш в това, което Каравалът представлява - място, след чието излизане може да не си този, който си бил преди; място, способно да те подлуди и изцяло обгърнато от мистерия. Гарбър успява да съживи историята на сестрите Драгна пред очите на читателя, успява да го накара да се почувства като един от участниците в Каравалът и да преживее това, което изпитват останалите.
Освен с интересният начин, по който авторката е устроила света в романа, благодарение на красивият и ненатоварващ начин, по който тя си е служила с думите, позволява „Каравал“ да бъде прочетен за изключително кратко време, а насладата от заглавието да се усеща още по-дълго време след неговото завършване.

Героите в един роман са нещо, което много ценя. А Стефани Гарбър бе създала едни различни и пълнокръвни персонажи, които допълваха действието и направиха книгата дори по-добра, отколкото очаквах.
Скарлет Драгна – момичето, което претърпя явно израстване от началото до края. С решението си да се омъжи за непознат, тя отчаяно вярваше, че това ще позволи на нея и сестра ѝ да се измъкнат от ръцете на баща им, готов да ги наказва за всяка една тяхна грешна стъпка. И докато в началото бе заблудена от факта, че това ще ги накара да се почувстват в безопасност, то в краят възгледите ѝ бяха далеч по-различни. Макар и първоначално да притежаваше онази наивност, то в последствие Скарлет се превърна в отговорна, целеустремана и изпълнена с непоколебимост. Действията ѝ спрямо сестра ѝ неведнъж показваха жертвоготовността ѝ, както и силната любов към Тела, която единствено сестрите познават. Скар бе готова на всичко за да постигне целта си – дори и това да означаваше да се откаже от някогашните си планове да се омъжи за графа.
Донатела, за разлика от Скарлет, далеч не опознахме толкова. И макар да бе отвлечена от Легендата, Тела бе представена като пълната противоположност на сестра си – тя действаше импулсивно и не се замисляше за бъдещето, а дори напротив – важно за нея бе само и единствено настоящето. И макар да не участваше като пряк герой в голяма част от романа – то все пак авторката бе успяла да предаде онази пламенност, която Донатела притежава като образ.
Връзката между двете момичета бе изключително силна и не веднъж това бива доказано чрез постъпките им. Готови на всичко, дори и да се откажат от собственото си щастие, важно за тях бе другата да е в безопасност.
Джулиан бе онзи мистериозен, но и привлекателен герой, който често сме свикнали да виждаме в останалите заглавия на пазара. И макар в началото да бе представен по този начин, то в последствие се оказва, че той не е само това, а тайните около него са далеч повече, отколкото сме предполагали. Харизматичен и знаещ далеч повече за Каравалът от всички останали, той постепенно се разкрива пред погледа на читателят, а с това и все повече тайни относно едногодишното събитие излизат наяве.
source
Скарлет и Джулиан бяха особено интригуващи образи, като и двамата постигнаха личностно израстване. И макар в началото отношенията им да бяха напрегнати, то това не е така и в краят. Именно Джулиан бе до Скарлет, когато тя си нямаше никого и той бе този, който я напътстваше по време на изпитанията. А самата тя му се довери, макар и да не знаеше много за миналото му и него самият.
Легендата бе онзи персонаж, който често пробуждаше най-голямото ми любопитство - кой бе той, каква бе целта му. И докато тук станахме свидетели на една малка част от възможностите му, тепърва предстои да разберем кой стои зад Каравалът и маската на неговия собственик.

„Каравал“ от Стефани Гарбър е роман, чието съдържание се откроява от това на останалите на пазара. И макар да не успях да изградя силна връзка с героите, както ми се искаше или че далеч не останах особено впечатлена от начина, по който се развиха част от събитията в последните няколко страници, това не ме спря да изпитам вълнение относно следващата част от историята на сестрите Драгна.
„Каравал“ предлага на всеки един, решил да се докосне до изграденият свят на романа, възможността да се потопи в една различна обстановка и да преживее приключенията, които съпътстват всеки участник, включил се в това събитие, провеждащо се веднъж годишно. И докато дебютният роман на авторката тепърва ни въведе в този свят на магия и мистерии, то продължението обещава дълбокопазените тайни да бъдат разкрити, но може би и с това – далеч по-големи опасности.
„Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание“

31 декември 2017 г.

Top books of 2017

За трета поредна година публикувам пост от този тип, чрез който обобщавам онези заглавия, които пред последните дванадесет месеца са превзели както ума, то така и сърцето ми. 2017 бе по-добра от 2016 освен в личен план, то така и откъм книги. За трети път изпълних, та дори и надминах, успешно годишното си предизвикателство в goodreads относно прочит на 36 книги; нещо, което ме изпълва с чисто блаженство. Далеч не очаквах да достигна целта си и така и не се стремях към това, което всъщност в крайна сметка успях да направя, без дори и да се опитвам. 
За пореден път се докоснах до обичани от мен светове, израснах с героите и преминах през препятствията заедно с тях; но освен за познати заглавия, отделих време и на нови такива, които макар и не много, успяха да ме изненадат, част от които по-приятно, отколкото очаквах. Това бе година на нови запознанства, но и година на сбогувания. 2017, която мина още по-неусетно, внесе магия в живота ми и ме накара да обичам повече и по-силно от преди. Защото макар и четенето да служи като развлечение – то те кара да израснеш като личност, благодарение на героите и е напълно възможно да ти помогне да прогледнеш извън наложените стереотипи. 2017 бе запомняща се и определено осъзнавам, че всяко нещо се е случило с причина. А сега ще ви представя и онази част от романите, прочетени през изминалите месеци, които поради някаква причина са успели да достигнат до сърцето ми и да оставят трайна следа върху мен самата. 

„Пенрин и Краят на дните“ от Сюзън Ий
Започвайки тази трилогия в началото на 2017, изпитвах съмнения относно това дали ще ми хареса толкова, колкото и на останалите. Още с първата книга обаче, Сюзън Ий успя да ме спечели и да задържи вниманието ми до краят на историята на Пенрин и Рафи, а с това и да преживявам отделните приключения на героите заедно с тях. 
Ревю тук, тук и тук

„Гневът и зората“ от Рене Ахдие 
След многото положителни ревюта, преди няколко месеца най-накрая взех решението да отметна и това заглавие като прочетено. И не съжалявам за това. Защото „Гневът и зората“ ми представи нещо различно на фона на останалото, откъсна ме от реалния свят и ми предостави възможността да се срещна с герои, с които постепенно създадох силна връзка. Този роман на Ахдие ме въведе в света на Шази и Халид и искрено се надявам, че през следващата година ще отделя време и на продължението – „Розата и камата“, което ще даде отговори на няколко възникнали въпроса, но най-вече ще ми позволи да се срещна с една част от обичаните от мен герои. 
Ревю тук

„Полуизгубен“ от Сали Грийн 
Открих трилогията, благодарение на книжното обществото. И още от самото начало харесах света и героите, при които надграждането се забелязва съвсем ясно във всяка следваща книга. Сали Грийн бе представила идеята по един интересен начин и с всяко продължение читателят получаваше още повече от света на Натан Бърн, а „Полуизгубен“ е финалът, който може едновременно да те кара да се усмихваш, но и да плачеш. Финал, който ме накара да чувствам, нещо, за което съм наистина благодарна. 
Ревю тук, тук и тук

„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб 
Първата ми среща с творчеството на Шуаб бе напълно успешна – авторката ме накара да се влюбя в изградения свят и благодарение на това – да очаквам продължението на романа с нетърпение. „Четирите цвята на магията“ предизвика голям шум на българския пазар, като всяка отделена минута за прочит си заслужават. Света, героите, идеята – всички те са нови, оригинални и представени по един завладяващ начин. Изпълнен с вълшебство и купища приключения, романът на В. Е. Шуаб гарантира няколко часа на четящият, в които той да се откъсне от скучното ежедневие и да се потопи в един изцяло различен свят, където го очакват много премеждия за преодоляване. 
Ревю тук

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц 
Тази година на българският книжен пазар бяха издадени някои от книгите, за които голяма част буктюбърите имат високо мнение – част от тези заглавия е и „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“. Романът на Бенджамин Алире Саенц ни потапя в миналото, в света на две момчета, опитващи се да разберат кои са и нещата, през които трябва да преминат за да открият себе си. Това далеч не е от онези книги, в които героите са на приключение с цел да спасят Света; тук Аристотел и Данте са на приключение, чиято цел е съвсем различна. И това е част от причините да харесвам толкова романът на Саенц. И макар действието да се развива през 1987, то 30 по-късно, живота далеч не е по-различен и е все така изпълнен с предразсъдъци. 
Романът успява да предаде, въпреки трудностите, пред които се изправят Ари и Данте, една история по един изключително красив и магичен начин, която да докосне всеки един читател по различен начин. 
Ревю тук

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас 
Сара Дж. Маас бързо се превърна в един от онези автори, към които бих посегнала, без значение на каква основа бъде създаден следващият им роман. За първи път попаднах на творчеството ѝ преди две години и не съжалявам за това. През този период освен до света на Селена, се докоснах и до този на Фейра в друга обичана от мен поредица на Маас и макар вече да съм наясно с това колко добра е тя, винаги успява да ме изненада и то приятно. „Империя на бури“ бе точно онова, от което се нуждаех около периода ѝ на четене, а това което получих със затварянето на книгата бе разбито сърце и нетърпение за прочита на продължението. Напрежение, сълзи, но и мигове на щастие – „Империя на бури“ бе повече от добро продължение на една невероятна поредица, готова да предложи на всекиго по него. 
Ревю тук, тук, тук, тук и тук

„Сол при солта“ от Рута Сепетис
Е книгата от всички прочетени през годината, към която имах най-високи очаквания. И Рута Сепетис оправда всички тях. Корицата, идеята, начина по който е предадена тя, героите, това, че романът засяга реални събития – всичко бе само част от това „Сол при солта“ да се превърне в едно от най-обичаните от мен произведения. Предизвика в мен онова, което не бях изпитвала от завършването на „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак – чувства, които не всяка книга може да предаде. Романът на Сепетис ни връща назад във миналото, представя история, позната не на всеки, като тя далеч не е предадена по най-лекият начин, но въпреки това, „Сол при солта“ заслужава всяка една отделена ѝ минута. 
Ревю тук

Това бяха само една малка част от книгите, до които се докоснах през изминалите месеци. Срещнах се с много други образи и проследих израстването на всеки един от тях, попадах в най-различни светове и ги опознавах, очакванията ми не малко пъти бяха надминавани и с усмивка на лице мога да заявя, че 2017 бе далеч по-успешна отколкото някога съм предполагала. Време е да кажем сбогом на почти отминалата година и да посрещнем 2018 с пожелания за много здраве, щастие и още повече необятни светове за опознаване. Пожелавам ви една година изпълнена с незабравими мигове и много любов!

23 декември 2017 г.

„Кралска клетка“ от Виктория Айвярд

Резултат с изображение за кралска клетка
Ревю на първа, втора книга.
Запознах се със изграденият от Айвярд свят преди почти две години – започнах „Алена кралица“ с наистина високи очаквания, най-вече породени от това, че по-голямата част от книжното общество говореше предимно за този роман. Малко след това захванах и продължението – „Стъкленият меч“, от което не знаех какво да очаквам поради факта, че мненията, на които попадах далеч вече не бяха толкова положителни. В крайна сметка и двете книги успяха да уловят вниманието ми до толкова, че да продължа с прочита на поредицата. „Алена кралица“ ни запозна както със света, то така и със стила на авторката, въведе ни неусетно в историята, а „Стъкленият меч“, макар и да не бе най-доброто, успя да задържи желанието ми, което леко се бе изпарило относно творчеството на Виктория Айвярд.
Далеч не се вълнувах обаче толкова относно продължението на „Алена кралица“, колкото от това на „Стъкленият меч“. „Кралска клетка“ е третата и предпоследна част от тази поредица, която отново ни разкрива още малко за героите и това, което преживяват, както и как им се отразява то. Очакванията ми спрямо този роман на Айвярд далеч не бяха толкова високи, поради което не изпитах и онова разочарование, за разлика от други читатели. Истината обаче е, че дори и очакванията ми да се бяха завишили и с малко, то щях да остана напълно доволна от това, което е „Кралска клетка“ – динамична, имаща все пак и онези моменти, когато действието не е от най-бързо развиващите се, но и с присъстващи места с напрежение и вълнение. Това е роман, който постепенно ни подготвя за последното приключение на Мер и приятелите ѝ и това, което ще се случи.

След обратът в последните страници на „Стъкленият меч“ желанието ми да започна продължението наистина бе голямо – искаше ми се да разбера какво ще сполети Мер и екипа ѝ, как ще се справи тя без тях и те без нея, през какви трудности ще премине всеки един и как ще се изправят в лице със страховете си. „Кралска клетка“ ни предоставя точно тази възможност. Благодарение на гледните точки на Камерън успяваме да проследим действието извън вратите на двореца, извън обхвата на Мейвън. Друга изненада бе това, че Кам не бе единственият персонаж с отделена гледна точка. Еванджелин бе един от онези образи, които още в самото начало не ми се понравиха, но благодарение на отделеното ѝ време, виждаме една друга, малко по-различна от обичайното, нейна страна.
Обратът в предшественицата на „Кралска клетка“ наистина бе такъв, но Айвярд тук също ни бе приготвила няколко изненади, някои от които дълго не можех да осмисля, а това, което ще последва от тук нататък тепърва предстои да бъде разгърнато пред очите ни, благодарение на финалната книга.

В тези два романа станахме свидетели на неочакваното за нас от самото начало, като последваха събития, за които никой не предполагаше, но точно чрез тях обаче голяма част от героите израснаха.
Мер Бароу е олицетворение на млада, борбена и жетвоготовна личност. Смела и проницателна, но и готова на всичко за тези, които обича, животът на Мълниеносното момиче далеч не се промени в мига на срещата ѝ с неподозирания от нея принц – Кал. И ако в началото Бароу бе поставена в светлината на младото, наивно и крехко момиче, то това, което тя преживя в този период прекаран в двореца и последвалите го събития, я направи по-умна, по-уверена и далеч по-силна от това, което бе в началото.
Кал, все така прогонен от своите и наранен от предателството на Мейвън, беше един от героите, за които винаги ми се искаше да бе отделено повече време. Все още вярващ, че може да спаси брат си, Кал винаги предизвикваше усмивка от моя страна с добротата, която притежава, но и със несломимия си дух.
За разлика от втората книга, където Мейвън не се появяваше често лично в картината, то тук това далеч не е така и моментите с него заемат по-голямата част от „Кралска клетка“. Той, макар и представен от край време в светлината на злодея, е от онези герои, които обичаш да мразиш. Още в „Алена кралица“ той прикова вниманието ми и макар в краят на романа да бе показано истинското му лице, то това така и не промени особено чувствата, които Мейвън Калоре, някогашен принц, а сега крал, ме кара да изпитвам. Благодарение на това, че заема по-голяма част от „Кралска клетка“, читателят получава шанса да прозре зад действията му и да види малки частички от онова, което Калоре е бил някога.
source: tumblr
Еванджелин Самос далеч не спечели симпатиите на читателите първоначално. Но в поредицата на Айвярд понякога не всичко е това, което очакваме. Чрез гледната точка на Еванджелин, получаваме възможността да прозрем и зад нейната маска, да я опознаем и да разберем какви са истинските ѝ намерения. Един интересен образ, който има далеч какво повече да покаже занапред. 
Камерън бе още един герой, за който разбираме повече в последствие. Една от новокръвните, но не с цел да въстане срещу Мейвън, а с тази да спаси брат си. Отново се срещаме с други познати ни герои като Джулиан, Фарли и Килорн, които макар и да не присъстват в по-голямата част книгата, успяват да разнообразят картината от онези образи, които участват пряко в действието.

„Кралска клетка“ не е сред най-добрите продължения, които съм чела. Но определено не е и сред най-лошите. Изпълнена откъм няколко епични битки, книгата на Айвярд ни подготвя за онази, която тепърва предстои и от която зависи как ще приключи всичко. Гарантирани дози на оживление и приключения, „Кралска клетка“ ме накара да се завърна в света на Мълниеносното момиче, нещо, за което не съжалявам.
„Ти си само сянка, а кой гледа сенки, когато има пламък? Кой би избрал чудовище пред бог?“