14 юли 2018 г.

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за сборище на сенки
Ревю на първа книга.
Преди близо година се запознах с творчеството на В. Е. Шуаб чрез романа ѝ „Четирите цвята на магията“ и истината е, че останах крайно доволна от решението си да се докосна до тази книга. Идеята улови интереса ми още с прочитането на резюмето, а с всяка една следваща страница, романът погълваше мен и цялото ми внимание. До момента, в който не настъпи края, а заедно и с това се появи и неистовото ми желание да разбера какво ще се случи занапред с любимите ми герои. 
И макар „Четирите цвята на магията“ да бе наистина добро начало, въвеждащо ни в един интересен и завладяващ те свят, с много магия и приключения, но и съпътстващите ги опасности, то „Сборище на сенки“ е от онези продължения, които не биха те разочаровали и за миг. С обичани герои и не по-малко предизвикателства, второто заглавие от трилогията на Шуаб е това, което всеки харесал предшественицата му, би заобичал. 
Историята продължава да бъде предавана по същият начин както досега – леко и приятно, но и всепоглъщащо. Шуаб е от онези автори, които успяват да пренесат четящият в един различен от нашия свят; свят на битки и мистерии, на премеждия и вълшебства; свят, в който бързо биваш потопен, благодарение на красивият и нежен стил на авторката. 
Дори и действието тук да бе развито малко по-бавно в сравнение с „Четирите цвята на магията“, то това далеч не означава, че е способно да отегчи читателят. Дори напротив – Шуаб ни въвежда още повече в изграденият от нея свят, детайлно при това, но не прекалено; достатъчно за да го опознаем още малко и да се почувстваме като част от него самият. Нещо, което допълнително спомага в това да изградиш връзката с персонажите и да ги почувстваш близки до теб. 

Трудно е да изградиш един свят, какво ли е ако са цели четири? Това е едно от нещата, поради които харесах толкова първият роман от трилогията. Често като читатели може би не се замисляме колко време отнема на самият автор да изгради цялостното си произведение; това, което на нас ни отнема около три дни, на тях може да им отнема години. 
В. Е. Шуаб успешно обрисува картина на четири Лондона – всеки различен от останалите три, всеки с различни герои и слабости. Преплитайки четирите свята, авторката създава това произведение, което ни улавя в своя капан и не ни освобождава до края, а след това единственото от което се нуждаем е от това да разберем как продължава историята. Защото в творчеството на Шуаб не откриваме само безброй приключения и красив начин на писане; има и купища обрати, способни да те изненадат и да тръпнеш в очакване за продължението. Точно това получаваме и в „Сборище на сенки“ – край такъв, какъвто предизвиква желанието ти да посегнеш и към следващата част от трилогията; край, след който да се надяваш, че всичко ще завърши по най-добрият възможен начин, но все пак с искрица несигурност дали това ще бъде така. 

В първата книга бързо останах впечатлена, но и бързо се привързах, от изградените герои. Всеки един от тях притежаваше познати ни черти от останалите фентъзи романи на пазара, но имаше леки нотки към тях, които ги отличаваха. Мистериозни и забавни, твърдоглави и силни не физически, а по-скоро психически, персонажите, с които вече се запознахме, за пореден път доказват силата, която притежават, но и същевременно и това, че те също имат своите слаби моменти понякога. 
Кел, който бързо обикнах, отново се доказа като жертвоготовен и готов на всичко за щастието на близките си. Постъпките му обаче от миналото го настигат, а заедно с това и техните последици. Защото макар и изпълнен от желанието да спаси животът на своя принц, превърнал се през годините в негов брат, то резултата от заклинанието на обвързването му с Рай не е прието с възхищение от кралят и кралицата. А малкото неща, които правят Кел щастлив, постепенно изчезват също както и свободата му да прави това, което обича най-много. Постепенно виждаме как дворецът вече не домът, който героят познаваше; а миналото му все още тъне в мистерия, очаквайки скоро да ни бъде разкрито. 
Лайла, друг образ, който веднага прикова интереса ми още с появата си, продължаваше да се забърква в големи неприятности, но бързо намираше решение за измъкването ѝ от тях. Смела и готова на всичко да постигне целите си, но все още нямаща си пълна идея коя е всъщност и какво е в действителност. Въпреки това да се предадеш за нея не бе решение и именно това е една от чертите, които толкова харесвам в нея – не се предава дори и в този момент, когато решение няма. Живееща за момента и готова да се бори както за собственото си щастие, то така и за това на любимите си, Делайла Бард е не просто крадец преминал от Сивия Лондон в Червения чрез бариерата и оцеляла след това; тя е нещо много повече, а дали ще разбере коя е и на колко е способна престои да проследим в продължението. 
Друго нещо, което бързо обикнах е всъщност връзката между двамата герои. Изградена постепенно и с немалко пречки, тя тепърва ще продължава и да се развива. Но макар и различията между Антари и Лайла, то двамата се допълват по начин, който само предизвиква желанието ти да има повече общи сцени между тях.
source

Рай, който не опознах напълно в „Четирите цвята на магията“, тук има далеч по-голяма роля и участие в действието. Чрез главите от неговата гледна точка ни се позволява да проследим мислите му и как обвързващото заклинание се отразява не само върху живота на Кел, но и върху този на самия принц. 

С продължението се срещаме с няколко нови герои като екипажа на „Среднощно острие“ – кораб, плаващ под флага на кралството, но и с неговият капитан – Алукард, чиято роля е далеч по-значима отколкото първоначално може и да предполагаме. Той самият е човекът, помогнал на Лайла с магията; този, превърнал се в нейн учител и водач, но въпреки тази му роля – един от онези образи, чиято история не ни бива разкрита лесно. 
Злото в първата част се олицетворяваше в лицето на близнаците Дейн. И макар Астрид и Атос да не бяха част от заглавието, то злото не изчезна с тях, а дори напротив – все още се криеше в ъгъла, очаквайки своя момент за атака. И тепърва ще ни се разкрие тя, както и последиците от нея. 

Колкото и всъщност да бях впечатлена от книгата, запознала ме с творчеството на този автор, то продължението ѝ се оказа далеч по-добро и заедно с това – надмина очакванията ми. 
„Сборище на сенки“ е роман, който отново ни среща с наши любими герои; роман, чийто страници отлистваме с нетърпение; роман, чийто край те оставя със затаен дъх да очакваш продължението, обещаващо финал такъв, какъвто ще си струва цялото отделено му време. 
„Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!“

30 юни 2018 г.

„Пясъчен замък“ от Ерин Уот

Резултат с изображение за пясъчен замък ерин уот
Ревю на първа, втора книга.
Когато започнах поредицата преди малко повече от година не знаех какво точно да очаквам от нея. Корицата бе това, което ми направи голямо впечатление от самото начало, а историята, с която се запознах на по-късен етап също ми допадна, бе някак леко и приятно предадена, същевременно бе нещо, от което тогава се нуждаех. 
„Парцалена принцеса“ бързо и неусетно ме потопи в един свят на лъжи, власт и пари. Свят, в който не е важно какви качества притежаваш, а колко богат си всъщност. Това бе книгата, която тепърва ни въведе в живота на Ела Харпър и семейство Роял; книга, чийто край, макар и предвидим, те изпълва с желание да разбереш как продължава историята на главните герои и през какви перипетии ще им се наложи да преминат, за да достигнат до евентуално щастливия си край. 
След случилото се в предшественичката на втория роман от поредицата за братята Роял – „Стъклен принц“ бе очаквано продължение и то такова, след което историята поема в една малко по-различна посока, от която връщане назад няма. Вторият роман, в който действието бе предадено също така добре, надмина очакванията ми и ми даде надежда за едно също така интересно продължение. Тук получихме отговор на някои от въпросите ни, възникнали в процеса на четене, ала след края, който е способен да те накара да тръпнеш в очакване на следващата част, възникват и други, все толкова важни въпроси 
„Пясъчен замък“ бе този роман от поредицата, към който очакванията ми бяха най-високи. Това бе и заглавието, което ме разочарова най-много. Действието на места бе прекалено забавено, като всичко, което се случва в последните няколко страници, можеше да бъде разгледано малко по-рано, а някои от действията на героите пък бяха лишени от смисъл. И докато в „Стъклен принц“ се случиха някои напълно неочаквани обрати, то тук те почти и изцяло липсваха, а малкото такива бяха повече от очевидни. 

Макар и да залагах повече на историята на Ела и Рийд, то далеч не очаквах нещо невиждано предвид жанра, в който попадат романите на двете авторки. И въпреки че не останах очарована от това продължение, то няма как да отрека, че историята е все така ненатоварващо предадена, изпълнена с много повече романтика, но и драма; история, която не пленява със своята оригиналност, колкото да послужи като нещо леко и приятно за четене между някой фентъзи роман. 

С всяка една следваща книга от тази поредица едно нещо е напълно и ясно забележимо – израстването, което всеки един от изградени от Уот, герои, постига. В „Парцалена принцеса“ се запознаваме с демоните в съзнанието на почти всеки един от семейство Роял и това продължава и за в бъдеще, като не всеки намира правилния начин да се справи с тяхното съществуване. 
Ела Харпър – момичето, изгубило всичко заедно със смъртта на майка си; момичето, принудено да предприема тежки решения само за да оцелее до утрешния ден. Персонаж, който притежава сила и упоритост; такъв, който не се интересува от мнението на околните и не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Това бяха част от качествата ѝ, които ме впечатлиха, когато се запознах с образа ѝ в „Парцалена принцеса“ и което продължи да се случва в „Стъклен принц“. И въпреки немалкото предизвикателства, появили се на пътя ѝ, Ела бе тази, която те не я спираха и тя намираше начин, по който да се справи с тях и да продължи напред. 
Това, което се случваше в тази част, оказа влияние върху психиката ѝ, но заедно с подкрепата не само на Рийд, но и с тази на цялото му семейство, комбинирани с борбения ѝ дух, Ела успя да се пребори със своите проблеми и тежките моменти, които съпътстваха връзката ѝ с един от братята Роял. 
Рийд бе този, при който се забелязва може би най-ясно настъпилата промяна. От начало студен и мрачен, той се превърна в някого, открил истинското щастие, но най-вече откри онази част от себе си, изгубил заедно със смъртта на майка си. Животът му далеч не е сред един от най-лесните, бива изпълнен с немалко трудности и мъка, нещо, което започва да се променя след появата на Ела. За пореден път ставаме свидетели на това, колко жесток може да бъде света във висшето общество, а Рийд се оказва просто поредната му жертва. 
Макар и в началото да намирах връзката между Ела и Рийд за изтощителна, дори бих казала токсична, то в последствие това се променя. Те са причината за щастието на другия, а подкрепата, която си оказват взаимно, само им помага да оцелеят в онези мъчителни моменти, на които живота решава да ги подложи. 
Макар и момчетата от семейство Роял да имаха ключова роля и тук, то мой любимец още от първата книга си остава Истън, който също като братята си има собствени проблеми. И макар да участваше активно до сега, то тепърва предстои да проследим неговата история в „Прокудената наследница“. 
Образ, който бе част от романите до този момент, но участваше само като спомен, бе този на Стив – бащата на Ела. Герой, който често биваше представян в добра светлина, като любящ човек и близък на Роял. С появата си обаче, читателят става свидетел на това кой всъщност е Стив О’Халоран и на какво е способен той. 
source
„Пясъчен замък“ е продължение, което или ще удовлетвори напълно очакванията ти или не. Това е роман, който преплита познатите ни романтика, драма и дори леки криминални елементи в едно. Книга, която не натоварва четящият със своя лек сюжет и го пренася отвъд собствените му проблеми за кратко.
Това е краят на една драматична любовна история; история за момиче, което се бори да оцелее не само до утрешния ден, но и в суровия свят на висшето общество и за момче, изгубило себе си, но открил щастието в лицето на първоначално един от най-омразните му хора. История за оцеляването и силата на духа.
„ – Аз съм Роял, скъпа. Аз не бягам, аз се боря“

23 юни 2018 г.

„Розата и камата“ от Рене Ахдие

Резултат с изображение за розата и камата
Ревю на първа книга.
Когато преди малко повече от година се запознах с романа „Гневът и зората“ на Рене Ахдие, останах искрено впечатлена от начина по който бе разказана историята, също както и от изграждането на героите, които тогава обикнах. Запознах се с една различна, но същевременно интересна култура, както и с живота на персонажи, вдъхновени от приказките за 1001 нощ. 
В тези 416 страници, Рене Ахдие представя пред погледа на читателя една история, съчетаваща куп приключения, джинове, магии, но и опасности. 
Заедно с краят на романа освен наранена, останах и тръпнеща в очакване за продължението. Продължение, което успя да оправдае очакванията ми и което не съжалявам, че прочетох. Защото „Розата и камата“ е не само отговор на всичките ни неотговорени въпроси, но е и един повече от добър завършек на историята на Шахризад и Халид. История, до която докоснеш ли се, трудно не би се влюбил. Защото макар и тя сама по себе си да е вълшебна, стилът на Ахдие и начинът, по който предава случващото се на читателя, също са магични до толкова, че четящият се потапя в действието и забравя за случващото се около него. 

Макар и да бях забравила за някои събития, случили се в предходната книга, то далеч не бе толкова трудно да навържа нишката. Именно защото „Розата и камата“ започва от момента, в който приключи нейната предшественица. Единственото нещо, което ми се искаше бе някои сцени да бяха описани по по-подробен начин, така че да усетя действието по-близко до мен. Въпреки това далеч не останах разочарована от заглавието и посоката, в която пое самото действие. И ако действието в първата книга бе започнала плавно и постепенно се засили, то тук от самото начало то е неспирно и на всяка една следваща страница те очаква някоя нова изненада. Нещо, което спомага за бързия прочит на романа. 

Рене Ахдие бързо ни потапя обратно в света на халифа на Хорасан и Шахризад, Герои, които понякога забравях колко млади са всъщност, но през какви премеждия им се налага да преминат. Още от самото начало изградих силна връзка с повечето образи, които в „Розата и камата“ само постигат своето израстване, а други, които не ми се понравиха преди година, то тук коренно промениха мнението ми за тях. 
Шахризад е все същото упорито и смело момиче, с което се запознахме в първата част от дуологията. Типичният за нея сарказъм присъстваше и тук, като той често бе една от причините за усмивките ми, докато бях потънала в изграденият от автора, свят. Но докато в „Гневът и зората“ Шази да бе водена наполовина от това да получи отмъщение за смъртта на най-добрата си приятелка, а по-късно и от любовта си към Халифа, то тук тя бе изцяло напътствана от обичта си към Халид, а отмъщението вече далеч не съществуваше като цел в нейните очи. 
Израстването на Халид е едно от нещата, които няма как да не направят впечатление на читателя. В първата книга ни бе представен като студенокръвен и мрачен, изглеждащ като чудовище в очите на останалите. След случилото се в дебютния роман на Ахдие обаче, то виждаме една негова по различна страна – тази на младото момче, върху чийто рамене тежи съдбата на цял Хорасан, момче, което постепенно опознава любовта и открива щастието в лицето на Шази – една от многото момичета, чиито животи му се налага да погуби, но по-късно – единствената оцеляла и достигнала до сърцето му. 
Макар и предвидима, любовната история между Халид и Шахризад е едно от любимите ми неща от дуологията. Тя далеч не започна по най-добрия начин, дори напротив; и двамата трябваше да оставят настрани първоначалните си цели, да игнорират разума си, за да последват сърцето си. 
Образите, които се превърнаха в неизменна част от света на Ахдие – като Деспина, чието минало се разкрива, и Джалал, който познаваме като дързък и саркастичен, също имат ключова роля тук. Други добре познати образи ни са Тарик и Рахим, които постепенно също обикнах; Ирса, сестрата на Шази, на която тук е отделено по важно значение, както и бащата на двете момичета – Джахандар, чийто действия са част от причината за случилите се събития.
source
„Розата и камата“ е продължение, което заслужава цялото внимание на читателят. Продължението на „Гневът и зората“ ни дава това, от което всеки един от докосналите се до този свят, има нужда. Още повече магия и приключения очакват тези, решили да дадат шанс и на вторият роман от дуологията, а краят е това, което ще ви преизпълни с щастие, но и тъга по вече приключилата история на Шахризад и халифа на Хорасан. История, сътворена и предадена по един невероятен начин, към която няма да останете безучастни. 
„Отговорът беше, че те двамата са част от едно цяло. Той не ѝ принадлежеше, нито пък тя на него. Въпросът не беше кой на кого принадлежи. Те бяха един за друг.“

7 април 2018 г.

„Звезден полет“ от Мелиса Ландърс

Резултат с изображение за звезден полетЧесто когато взема решение да се докосна до роман на нов и непознат за мен автор, изпитвам известни съмнения. Особено когато се случи така, че почти да не съм попадала на негативни мнения за четивото. Така се получи и с дебютният роман на Мелиса Ландърс – „Звезден полет“. Когато заглавието излезе на българският книжен пазар, той предизвика истински фурор в повечето от читателите, всеки от които посочваше колко добра е всъщност книгата. Така, макар и след две години от издаването ѝ, я започнах с особено високи очаквания, които не успяха да се оправдаят напълно, за мое съжаление. 
Макар и „Звезден полет“ да не се оказа напълно това, на което се надявах, произведението на Мелиса Ландърс далеч не е загуба на време. Това е един роман, пренасящ ни в Космоса и отвъд него, роман, който ти позволява да се откъснеш за миг от сивото ежедневие и да се потопиш в света на героите, чиито животи са изпълнени с далеч по-голяма доза напрежение и опасности, но и роман, който те кара да забравиш за собствените си проблеми и да се изправиш пред тези на самите персонажи. 
Заглавието съчетава всичко необходимо му, за да предизвика непрестанен интерес у читателя – от интересна и добре развита идея, преминем през героите, претърпяващи своето израстване и дори до екшън, примесен с нотки на романтика. Заедно със своето непрестанно действие, романът не позволява да бъде оставен и за миг преди да бъде довършен. А лекият и приятен начин, по който Ландърс предава историята, улеснява четящият и преминаването му през страниците, като във всяка от 400-тте от тях се долавя от магията, която авторката е вложила. 

Вълшебството на „Звезден полет“ не се крие само и единствено в идеята и начинът, по който е предадена тя. Пренасяйки ни в Космоса, авторката ни потапя в една по-различна обстановка, от която бързо бях погълната, макар и научно-фантастичната литература да не е сред любимата ми. И въпреки това Мелиса Ландърс ми показа отново, че макар и някой жанр да не е сред предпочитаните ти, то има вероятност все пак книга, обхващаща го, да ти хареса. А защо не и да се превърне в една от любимите ти. 
Това обаче не е просто произведение, чието действие се развива извън нашата планета, но е и роман, който повдига въпроса за това кой си всъщност и какво е призванието ти. Нещо, което далеч не очаквах да бъде повдигнато като тема в подобна творба. 

Героите са едно от нещата, които много ценя при прочита на някое произведение, както и изграждането на връзка с тях. Това тук не се случи, което обаче не ме спря да харесам изградените от Ландърс персонажи. 
В основата на сюжетна линия тук стоят Солара Брукс и Доран Сполдинг – образи, не по – различни от онези, които вече сме виждали, но въпреки това – постигащи своето израстване. Друго, което се оказва важен фактор за дадено заглавие за мен. 
Солара е типичен пример за силен женски образ. С уменията си, бързият си ум и силната си воля, тя бързо ме спечели на своя страна. Макар и преминала през немалко трудности в своя кратък живот, Солара успяваше винаги да се изправи на крака и да премине през поредното препятствие, което се изпречеше на пътя ѝ към постигането на целите ѝ. Жертвоготовна, смела и остроумна – това са само една малка част от думите, които биха описали Солара Брукс като образ. 
Доран Сполдинг е другият типичен пример за герой, който доста често виждаме в любовите романи и не само. Първоначално представен като самоуверен наследник на семейното богатство, позволява на читателя да проследи постепенната му промяна от разглезен син до мъж, който започва да оценява това, което притежава. Зад тази му надменност обаче се крие нещо повече и в хода на действието Мелиса Ландърс разкрива миналото му, което е направило настоящето му такова, каквото го виждаме. Всъщност Доран е далеч повече от едно капризно момче, момче, което с времето показва повече сила и смелост, отколкото първоначално може и да сме очаквали. 
И макар и двамата да притежават черти като решителност и храброст, то отношенията помежду им далеч не започват по най-добрият начин – с нанесените му върху нея обиди и шеги в училище, заедно и с раните, нанесени му от нея. Това се оказва пречка и за взаимоотношенията им за напред, като въпреки това от самото начало е ясно какво ще се случи между тези двама герои. Разговорите им често биват изпълнени откъм хапливи коментари, които обаче само добавяха щипка хумор и забавление към изпълнена с непрестанно действие картина. 
Също както и добре изградените първостепенни герои, виждаме и така внимателно създадените второстепенни, които не само допълват празнините в романа, но и спомагат за неговото изграждане. 
Касия и Кейн, капитан Роси и Рени са персонажите, които от непознати се превръщат в нещо повече за нашите главни герои и винаги са насреща за да им помогнат, макар и отношенията между екипажа не винаги да бяха така гладки. Предоставяйки на показ миналото им, читателят успява да опознае не само тях, но и причината, поради която всеки един от тези герои се е оказал на „Банши“ – кораб, който обединява хора с различно минало и характери, но въпреки това хора, успели за кратък период от време да се превърнат в семейството, което нямат. 

„Звезден полет“ е роман, грабващ вниманието на читателя от самото начало. Това е роман, който бързо успява да те погълне в своя свят от разнообразни герои и непрестанно действие, роман, който макар и да не съдържа големи и дори неочаквани обрати, би се харесал на онези, които желаят познатото да бъде пречупено по един малко по различен и дори леко непознат начин. 
Произведението на Мелиса Ландърс обещава няколко часа изпълнени откъм доза екшън и щипка романтика; време, в което ще се срещнете с интересни герои, ще ви се наложи да преминете през няколко изпитания за да оцелеете, но и време, което напълно ще си струва. Защото „Звезден полет“ е заглавие, което ще ви отведе на едно вълнуващо пътешествие извън познатите ви граници. А след краят ще желаете да прочетете и следващата част, която изглежда все така обещаващо.
„Нямаше представа какво ще донесе бъдещето на всеки един от тях, защото възможностите бяха толкова безбройни, колкото и звездите. И всъщност това беше достатъчно.“

25 март 2018 г.

„Думи в тъмносиньо“ от Кат Кроули

Резултат с изображение за думи в тъмносиньоТова бе втората ми среща с творчеството на авторката, от което отново не останах разочарована. Когато преди година взех решението да прочета „Graffiti Moon“ наистина не знаех какво да очаквам. Само едно ми беше ясно и то бе, че имам нужда от нещо леко и приятно за четене; нещо, различно от любимия ми фентъзи жанр. „Graffiti Moon“ се оказа достатъчно добро попадение, отговарящо на това изискване. Предостави ми една лека и приятна история, която ме откъсна за момент от фентъзи романите, та дори и за миг от обкръжаващият ме свят. 
Разбирайки за другият роман на Кат Кроули, решението той да бъде прочетен бързо бе взето от моя страна. И макар очакванията ми за заглавието да не бяха високи, то една част в мен се надяваше „Думи в тъмносиньо“ да ми хареса една идея повече от другото произведение на Кроули. Нещо, което в действителност и се случи. Защото макар и „Graffiti Moon“ да ми допадна с ненатоварващия си и очарователен сюжет, то този в „Думи в тъмносиньо“ бе различен; това бе една история за загубата и последствията от нея; за преодоляването на болката, която я съпътства. Но освен това бе история и за приятелство и любов; история за преоткриването на онова ти „Аз“, което си изгубил някъде по пътя. 
Това, което Кат Кроули представя пред читателя този път далеч не бива толкова леко и приятно. Книгата показва какво влияние оказва смъртта на близък върху някого и как това е възможно да разруши нечий свят за няколко секунди. И въпреки това, авторката успява да предаде случващото се по един достъпен начин, който да не затрудни четенето. В тези 340 страници се крият много болка и страдание, но и любов. Любов, която може би ще се окаже ключът към нечие изцеление. 

„Думи в тъмносиньо“ не е просто роман, в която любовта е важен елемент, независимо дали ще бъде към някого или нещо. Това е роман, който те кара да чувстваш – от болка и тъга до щастие и обратно. Зад тази красива корица се крие история, заслужаваща всяка отделена ѝ минута. История, която е далеч по-специална, отколкото изглежда първоначално. Това е книга, притежаваща сладко-горчив вкус, недалеч големи и неочаквани обрати, но с действие, което успява да докосне четящият. 

Образите, които биват изградени са различни, може би някои леко нереалистични, но въпреки това – добре изградени. Позволявайки си да разкаже историята от две гледни точки, авторката на романа ни предоставя възможността да проследим мислите както на Рейчъл, то така и тези на Хенри; да опознаем тях и света им през собствените им очи, а не през тези на другия. 
Рейчъл е онзи персонаж, чрез който се засяга темата за смъртта и болката, породена от загубата на любим човек. Кат Кроули предава съвсем ясно през какво преминава главната героиня и непосилната болка, която тя изпитва от смъртта на брат си. Тази липса на Кал променя коренно живота ѝ и връщайки се в родният си град, Рейчъл се оказва не онова момиче, което всички познават и обичат. От щастието и усмивките ѝ няма и следа. Вместо това е студена и отдръпната от близките си, които дори и не подозират какво може да е това, оказало влияние върху промяната на някогашната им приятелка. 
Макар и отдръпната в началото, в хода на действието се забелязва онази промяна в образа ѝ, която само показва колко силна може да бъде тя, изправяйки се срещу реалността и осъзнавайки, че някои неща няма как да бъдат предотвратени. От момиче, чийто живот бързо е изгубил смисъла си и онези малки радости в него, тя се превръща в герой, който отново преоткрива топлината и положителните неща в съществуването. 
Друг главен персонаж, през чиито очи може да погледнем, е Хенри Джоунс – образ, към който често изпитвах смесени чувства и към който така не и успях да се привържа особено. Сляп за случващото се и наивен, той бе готов на всичко за едно – да се събере с приятелката си, с която се разделят твърде често. С развитието на действието Хенри също израстна – вече не бе така заслепен и започна да осъзнава решенията, които е взел, било то грешни или не. 
Приятелството градено помежду им с Рейчъл през годините, макар и изправено пред някои трудности, се забелязваше колко силно и в действителност неразрушимо е. Защото макар и с липса на контакт, двамата далеч не са забравили за другия и какво той означава за тях. 
source
Второстепенните герои, изградени от Кроули, далеч не оставаха на заден план. Сестрата на Хенри – Джордж и приятелят ѝ от училище – Мартин, често повдигаха настроението ми. Влияние върху случващото се оказваше и Ейми – момичето, което постоянно се събираше и разделяше с Хенри и често се оказваше причината за неговите постъпки и глупаво държание. 

„Думи в тъмносиньо“ е един красиво сътворен роман, който би предложил на всеки по нещо. Това е книга, която си проправя път към сърцето на читателят и трудно може да го напусне. Роман, който макар и да засяга тежки теми, бива предаден по един лек и ясен начин. 
Заглавието за дълго време остава в паметта на читателят, макар и да бива лишен от онези напрегнати моменти и големи обрати; това не е произведение, в което се корени спасението на света. Това е роман, който позволява да преоткриеш себе си, показва ти, че макар миналото да не може да се промени, то това не се отнася и за бъдещето. Роман, в чиято основа се корени само и единствено твоето спасение. 
„Миналото е с мен; настоящето е тук. Бъдещето не е предначертано и може да бъде променяно. То е на разположение на въображението ни и се е ширнало пред нас. Огряно от слънчева светлина, с тъмносини дълбини и с мрак.“

28 февруари 2018 г.

„Споделени тайни“ от Колийн Хувър

Резултат с изображение за споделени тайни„Споделени тайни“ е роман, който не за първи път приковава погледа ми в Колийн Хувър като автор. Запознах се с нейното творчество преди три години, благодарение на „Без Хоуп“, книга, която ме плени от самото начало не само поради сюжета и начинът, по който се разви действието, но и поради лекият и ненатоварващ начин, по който бе предадена историята на Скай, макар и в самият роман да бяха засегнати тежки теми. 
За тези три години съм се докоснала до някои от най-известните произведения на Хувър и не съжалявам за това, понеже всяко едно от тях отразява важни проблеми, предадени по такъв начин обаче, че читателят се откъсва от своя собствен свят и потъва в този, изграден от авторката. Всяка една от историите, които тя представя пред погледа на читателите, е нещо различно, красиво, но и изпълнено често с болезнени спомени, породени в миналото. „Споделени тайни“ не е изключение, но освен интересния сюжет, романът съдържа и изключително красиви произведения на изкуството, които допълват действието и спомагат към това книгата да бъде усетена от четящият дори повече от възможното. А признанията, принадлежащи реално на някого, спомагат за реалистичността на „Споделени тайни“. Обединявайки ги с невероятните картини и интересната идея, както и начинът по който е развита тя самата, книгата на Хувър става част от онези, които напълно заслужават прочита си. И макар през тези 272 страници да има лъчи на надежда, то в краят нищо не е сигурно, защото Колийн Хувър е от онези автори, успяващи напълно да изненадат читателите си, а обратите винаги биват неочаквани. 
Вдъхнала живот на това си произведение, Хувър представя пред погледа на читателя една история за силната любов и на какво е способна тя. Но освен това е и история за оцеляване и борба. И макар „Споделени тайни“ да спада към категорията на съвременните любовни романи, то той успява да се открои на фона на останалите в жанра. 

Заедно с лекия и красив стил на писане на авторката, както и с всички онези малки детайли, които се съдържат в романа, „Споделени тайни“ успява да докосне четящият, с което той да изпита това, през което преминават и самите герои. Колийн Хувър по вещ начин преплита животът на героите още в тяхното минало, което спомага за изграждането на силната връзка в последствие в настоящето. Обвързвайки минало с настояще, историята на Обърн Рийд и Оуен Джентри не е това, което очакваме и има далеч какво да покаже на всеки един, решил да се откъсне за миг от ежедневието си и да се потопи в света на героите, които трябва да преоткрият кои са всъщност и да вземат решението какъв желаят да бъде животът им занапред. 

Романът не е само с интересен сюжет и добре развито действие. Колийн Хувър е създала различни, но и реалистични образи, всеки от които има собствени проблеми. 
Обърн Рийд, двадесет и една годишна жена, изгубила повече от друг на нейните години, в началото бе представена като наранена и самотна душа, нямаща почти никаква опора до себе си в трудните моменти. Чрез пролога се разкрива това събитие, оказало влияние върху живота ѝ занапред. Трудностите пред които ѝ се налагаше да се изправя по време на действието далеч не бяха малко, често в дадени моменти си проличаваше слабохарактерността ѝ, която обаче постепенно изчезна с израстването на Обърн като образ и тя се превърна в една смела и борбена жена, готова на всичко за любимите си хора. 
Оуен Джентри и прeживеният от него инцидент в миналото му, бе оказало влияние върху живота му, макар и това да не бе показано толкова детайлно и единственият признак да бе във отношенията между него и баща му. Оуен бе самият образец за типът герои, които обикваш от първия миг – талантлив, забавен и харизматичен, той успяваше да разведри и най-напрегнатите моменти в романа. Готов на всичко за тези, които обича, би направил и невъзможното за тях. 
Връзката помежду им с Обърн бе изградена сравнително бързо, но въпреки това внимателно. Като благодарение на съдбата, преплела животите им далеч не толкова скоро, отколкото те очакват, тя бе така силна. Истинска и сладко-горчива – така бих описала любовта между Обърн и Оуен – двама герои, всеки от които борещ се с миналото, чиито събития са оставили дълготрайна следа върху живота им. 
source
Заедно с внимателно изградените главни герои, то Хувър бе изградила така и второстепенните, които по един много добър начин допълваха цялостната картина в романа. Емъри - първоначално странната съквартирантка, която въпреки това бе единственият човек, бъдещ до Обърн в трудните за нея моменти; Трей – друг мъжки персонаж, заслепен от чувствата си и готов на всичко, за да постигне целите си; и разбира се Адам – момчето, откраднало сърцето на Обърн и белязал го за вбъдеще, но оказал се и причината за едно от малките неща в живота ѝ, които няколко години по-късно я правят истински щастлива. Други образи, които заемаха ключова роля бяха Лидия – майката на Адам и Трей, също както и Калахан – бащата на Оуен; персонажи, които спомагаха в развитието на действието. 

„Споделени тайни“ е от онези заглавия, чийто сюжет дълго остава в ума на читателят. Заедно със увлекателният стил на писане на авторката, който успява да докосне и най-съкровените късчта на сърцето, и добре изградените герои, романът няма как да не се хареса поне малко на читателя.
Това е роман, който освен една красиво създадена любовна история, съдържа и нещо повече; това е роман, който проследява човешкото израстване, тайните и влиянието, което оказват върху нечий живот. И макар чрез „Споделени тайни“ да се докосваме до една първоначално обикновена история, пропита от любовта на героите, то в последствие в романа се засягат далеч по-важни теми и проблеми, отколкото първоначално е очаквано. 
История за любов, болка, загуба, тайни и разочарования. „Споделени тайни“ поглъща вниманието на четящият още с първите няколко страници, задържайки го до последната. Това е роман, който си струва всяка една отделена му минута; роман, който те кара да чувстваш и който едва ли би бил лесно забравен. 
„Някои тайни никога няма да се превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.“