28 януари 2018 г.

„Каравал“ от Стефани Гарбър

Резултат с изображение за karavalДебютният роман на Стефани Гарбър далеч не бе това, което очаквах. Макар и в началото да бях изпълнена с предразсъдъци относно заглавието, то още след първите няколко страници те изчезнаха. Не за първи път се докосвам до творчеството на автор, за който не знам почти нищо. И не за първи път оставам впечатлена от това колко повече ми е харесала книгата, след като съм ѝ дала шанс, оставяйки настрана за миг опасенията ми. „Каравал“ е с нова и изключително оригинална идея, която привлече интереса ми още в момента, когато дуогията бе обявена за издаване на българският книжен пазар. Романът бързо прикова вниманието ми още с първите няколко страници и успя да го задържи до самият край, след който ми се иска да продължа с историята на сестрите Драгна, чиято втора част обещава да бъде все така пленяваща и изпълнена с приключения като своята предшественичка.
„Каравал“ ме въведе в един нов и непознат свят, където магията се оказа важен елемент, накара ме да се потопя изцяло в обстановката, която Каравалът пресъздава и след краят да искам още и още. Това е една история, преплитаща магия, любов и измама в едно, история, която е способна бързо да погълне цялото ти внимание, дори и след настъпването на нейният край. От самото начало Гарбър ме потопи в един свят на магия и премеждия, съпътстващи неизменно живота на главните герои, но не само това – „Каравал“ бе пропит и от множествено тайни, част, от които пълно разкритие получихме едва в краят на романа, а на други – това тепърва им предстои. Изпълнена откъм обрати, книгата на Гарбър ни показва, че по време на Каравалът нищо не е такова, каквото изглежда и че всичко бива възможно в този открояващ се от останалите светове, свят.

Макар и идеята да бе това, което първоначално прикова интереса ми, далеч не останах разочарована от начина, по който бе предадена самата история. Стилът на Стефани Гарбър бе вълшебен, някак лек и приятен, пленяващ те изцяло и каращ те да се потопиш в това, което Каравалът представлява - място, след чието излизане може да не си този, който си бил преди; място, способно да те подлуди и изцяло обгърнато от мистерия. Гарбър успява да съживи историята на сестрите Драгна пред очите на читателя, успява да го накара да се почувства като един от участниците в Каравалът и да преживее това, което изпитват останалите.
Освен с интересният начин, по който авторката е устроила света в романа, благодарение на красивият и ненатоварващ начин, по който тя си е служила с думите, позволява „Каравал“ да бъде прочетен за изключително кратко време, а насладата от заглавието да се усеща още по-дълго време след неговото завършване.

Героите в един роман са нещо, което много ценя. А Стефани Гарбър бе създала едни различни и пълнокръвни персонажи, които допълваха действието и направиха книгата дори по-добра, отколкото очаквах.
Скарлет Драгна – момичето, което претърпя явно израстване от началото до края. С решението си да се омъжи за непознат, тя отчаяно вярваше, че това ще позволи на нея и сестра ѝ да се измъкнат от ръцете на баща им, готов да ги наказва за всяка една тяхна грешна стъпка. И докато в началото бе заблудена от факта, че това ще ги накара да се почувстват в безопасност, то в краят възгледите ѝ бяха далеч по-различни. Макар и първоначално да притежаваше онази наивност, то в последствие Скарлет се превърна в отговорна, целеустремана и изпълнена с непоколебимост. Действията ѝ спрямо сестра ѝ неведнъж показваха жертвоготовността ѝ, както и силната любов към Тела, която единствено сестрите познават. Скар бе готова на всичко за да постигне целта си – дори и това да означаваше да се откаже от някогашните си планове да се омъжи за графа.
Донатела, за разлика от Скарлет, далеч не опознахме толкова. И макар да бе отвлечена от Легендата, Тела бе представена като пълната противоположност на сестра си – тя действаше импулсивно и не се замисляше за бъдещето, а дори напротив – важно за нея бе само и единствено настоящето. И макар да не участваше като пряк герой в голяма част от романа – то все пак авторката бе успяла да предаде онази пламенност, която Донатела притежава като образ.
Връзката между двете момичета бе изключително силна и не веднъж това бива доказано чрез постъпките им. Готови на всичко, дори и да се откажат от собственото си щастие, важно за тях бе другата да е в безопасност.
Джулиан бе онзи мистериозен, но и привлекателен герой, който често сме свикнали да виждаме в останалите заглавия на пазара. И макар в началото да бе представен по този начин, то в последствие се оказва, че той не е само това, а тайните около него са далеч повече, отколкото сме предполагали. Харизматичен и знаещ далеч повече за Каравалът от всички останали, той постепенно се разкрива пред погледа на читателят, а с това и все повече тайни относно едногодишното събитие излизат наяве.
source
Скарлет и Джулиан бяха особено интригуващи образи, като и двамата постигнаха личностно израстване. И макар в началото отношенията им да бяха напрегнати, то това не е така и в краят. Именно Джулиан бе до Скарлет, когато тя си нямаше никого и той бе този, който я напътстваше по време на изпитанията. А самата тя му се довери, макар и да не знаеше много за миналото му и него самият.
Легендата бе онзи персонаж, който често пробуждаше най-голямото ми любопитство - кой бе той, каква бе целта му. И докато тук станахме свидетели на една малка част от възможностите му, тепърва предстои да разберем кой стои зад Каравалът и маската на неговия собственик.

„Каравал“ от Стефани Гарбър е роман, чието съдържание се откроява от това на останалите на пазара. И макар да не успях да изградя силна връзка с героите, както ми се искаше или че далеч не останах особено впечатлена от начина, по който се развиха част от събитията в последните няколко страници, това не ме спря да изпитам вълнение относно следващата част от историята на сестрите Драгна.
„Каравал“ предлага на всеки един, решил да се докосне до изграденият свят на романа, възможността да се потопи в една различна обстановка и да преживее приключенията, които съпътстват всеки участник, включил се в това събитие, провеждащо се веднъж годишно. И докато дебютният роман на авторката тепърва ни въведе в този свят на магия и мистерии, то продължението обещава дълбокопазените тайни да бъдат разкрити, но може би и с това – далеч по-големи опасности.
„Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание“

31 декември 2017 г.

Top books of 2017

За трета поредна година публикувам пост от този тип, чрез който обобщавам онези заглавия, които пред последните дванадесет месеца са превзели както ума, то така и сърцето ми. 2017 бе по-добра от 2016 освен в личен план, то така и откъм книги. За трети път изпълних, та дори и надминах, успешно годишното си предизвикателство в goodreads относно прочит на 36 книги; нещо, което ме изпълва с чисто блаженство. Далеч не очаквах да достигна целта си и така и не се стремях към това, което всъщност в крайна сметка успях да направя, без дори и да се опитвам. 
За пореден път се докоснах до обичани от мен светове, израснах с героите и преминах през препятствията заедно с тях; но освен за познати заглавия, отделих време и на нови такива, които макар и не много, успяха да ме изненадат, част от които по-приятно, отколкото очаквах. Това бе година на нови запознанства, но и година на сбогувания. 2017, която мина още по-неусетно, внесе магия в живота ми и ме накара да обичам повече и по-силно от преди. Защото макар и четенето да служи като развлечение – то те кара да израснеш като личност, благодарение на героите и е напълно възможно да ти помогне да прогледнеш извън наложените стереотипи. 2017 бе запомняща се и определено осъзнавам, че всяко нещо се е случило с причина. А сега ще ви представя и онази част от романите, прочетени през изминалите месеци, които поради някаква причина са успели да достигнат до сърцето ми и да оставят трайна следа върху мен самата. 

„Пенрин и Краят на дните“ от Сюзън Ий
Започвайки тази трилогия в началото на 2017, изпитвах съмнения относно това дали ще ми хареса толкова, колкото и на останалите. Още с първата книга обаче, Сюзън Ий успя да ме спечели и да задържи вниманието ми до краят на историята на Пенрин и Рафи, а с това и да преживявам отделните приключения на героите заедно с тях. 
Ревю тук, тук и тук

„Гневът и зората“ от Рене Ахдие 
След многото положителни ревюта, преди няколко месеца най-накрая взех решението да отметна и това заглавие като прочетено. И не съжалявам за това. Защото „Гневът и зората“ ми представи нещо различно на фона на останалото, откъсна ме от реалния свят и ми предостави възможността да се срещна с герои, с които постепенно създадох силна връзка. Този роман на Ахдие ме въведе в света на Шази и Халид и искрено се надявам, че през следващата година ще отделя време и на продължението – „Розата и камата“, което ще даде отговори на няколко възникнали въпроса, но най-вече ще ми позволи да се срещна с една част от обичаните от мен герои. 
Ревю тук

„Полуизгубен“ от Сали Грийн 
Открих трилогията, благодарение на книжното обществото. И още от самото начало харесах света и героите, при които надграждането се забелязва съвсем ясно във всяка следваща книга. Сали Грийн бе представила идеята по един интересен начин и с всяко продължение читателят получаваше още повече от света на Натан Бърн, а „Полуизгубен“ е финалът, който може едновременно да те кара да се усмихваш, но и да плачеш. Финал, който ме накара да чувствам, нещо, за което съм наистина благодарна. 
Ревю тук, тук и тук

„Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб 
Първата ми среща с творчеството на Шуаб бе напълно успешна – авторката ме накара да се влюбя в изградения свят и благодарение на това – да очаквам продължението на романа с нетърпение. „Четирите цвята на магията“ предизвика голям шум на българския пазар, като всяка отделена минута за прочит си заслужават. Света, героите, идеята – всички те са нови, оригинални и представени по един завладяващ начин. Изпълнен с вълшебство и купища приключения, романът на В. Е. Шуаб гарантира няколко часа на четящият, в които той да се откъсне от скучното ежедневие и да се потопи в един изцяло различен свят, където го очакват много премеждия за преодоляване. 
Ревю тук

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц 
Тази година на българският книжен пазар бяха издадени някои от книгите, за които голяма част буктюбърите имат високо мнение – част от тези заглавия е и „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“. Романът на Бенджамин Алире Саенц ни потапя в миналото, в света на две момчета, опитващи се да разберат кои са и нещата, през които трябва да преминат за да открият себе си. Това далеч не е от онези книги, в които героите са на приключение с цел да спасят Света; тук Аристотел и Данте са на приключение, чиято цел е съвсем различна. И това е част от причините да харесвам толкова романът на Саенц. И макар действието да се развива през 1987, то 30 по-късно, живота далеч не е по-различен и е все така изпълнен с предразсъдъци. 
Романът успява да предаде, въпреки трудностите, пред които се изправят Ари и Данте, една история по един изключително красив и магичен начин, която да докосне всеки един читател по различен начин. 
Ревю тук

„Империя на бури“ от Сара Дж. Маас 
Сара Дж. Маас бързо се превърна в един от онези автори, към които бих посегнала, без значение на каква основа бъде създаден следващият им роман. За първи път попаднах на творчеството ѝ преди две години и не съжалявам за това. През този период освен до света на Селена, се докоснах и до този на Фейра в друга обичана от мен поредица на Маас и макар вече да съм наясно с това колко добра е тя, винаги успява да ме изненада и то приятно. „Империя на бури“ бе точно онова, от което се нуждаех около периода ѝ на четене, а това което получих със затварянето на книгата бе разбито сърце и нетърпение за прочита на продължението. Напрежение, сълзи, но и мигове на щастие – „Империя на бури“ бе повече от добро продължение на една невероятна поредица, готова да предложи на всекиго по него. 
Ревю тук, тук, тук, тук и тук

„Сол при солта“ от Рута Сепетис
Е книгата от всички прочетени през годината, към която имах най-високи очаквания. И Рута Сепетис оправда всички тях. Корицата, идеята, начина по който е предадена тя, героите, това, че романът засяга реални събития – всичко бе само част от това „Сол при солта“ да се превърне в едно от най-обичаните от мен произведения. Предизвика в мен онова, което не бях изпитвала от завършването на „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак – чувства, които не всяка книга може да предаде. Романът на Сепетис ни връща назад във миналото, представя история, позната не на всеки, като тя далеч не е предадена по най-лекият начин, но въпреки това, „Сол при солта“ заслужава всяка една отделена ѝ минута. 
Ревю тук

Това бяха само една малка част от книгите, до които се докоснах през изминалите месеци. Срещнах се с много други образи и проследих израстването на всеки един от тях, попадах в най-различни светове и ги опознавах, очакванията ми не малко пъти бяха надминавани и с усмивка на лице мога да заявя, че 2017 бе далеч по-успешна отколкото някога съм предполагала. Време е да кажем сбогом на почти отминалата година и да посрещнем 2018 с пожелания за много здраве, щастие и още повече необятни светове за опознаване. Пожелавам ви една година изпълнена с незабравими мигове и много любов!

23 декември 2017 г.

„Кралска клетка“ от Виктория Айвярд

Резултат с изображение за кралска клетка
Ревю на първа, втора книга.
Запознах се със изграденият от Айвярд свят преди почти две години – започнах „Алена кралица“ с наистина високи очаквания, най-вече породени от това, че по-голямата част от книжното общество говореше предимно за този роман. Малко след това захванах и продължението – „Стъкленият меч“, от което не знаех какво да очаквам поради факта, че мненията, на които попадах далеч вече не бяха толкова положителни. В крайна сметка и двете книги успяха да уловят вниманието ми до толкова, че да продължа с прочита на поредицата. „Алена кралица“ ни запозна както със света, то така и със стила на авторката, въведе ни неусетно в историята, а „Стъкленият меч“, макар и да не бе най-доброто, успя да задържи желанието ми, което леко се бе изпарило относно творчеството на Виктория Айвярд.
Далеч не се вълнувах обаче толкова относно продължението на „Алена кралица“, колкото от това на „Стъкленият меч“. „Кралска клетка“ е третата и предпоследна част от тази поредица, която отново ни разкрива още малко за героите и това, което преживяват, както и как им се отразява то. Очакванията ми спрямо този роман на Айвярд далеч не бяха толкова високи, поради което не изпитах и онова разочарование, за разлика от други читатели. Истината обаче е, че дори и очакванията ми да се бяха завишили и с малко, то щях да остана напълно доволна от това, което е „Кралска клетка“ – динамична, имаща все пак и онези моменти, когато действието не е от най-бързо развиващите се, но и с присъстващи места с напрежение и вълнение. Това е роман, който постепенно ни подготвя за последното приключение на Мер и приятелите ѝ и това, което ще се случи.

След обратът в последните страници на „Стъкленият меч“ желанието ми да започна продължението наистина бе голямо – искаше ми се да разбера какво ще сполети Мер и екипа ѝ, как ще се справи тя без тях и те без нея, през какви трудности ще премине всеки един и как ще се изправят в лице със страховете си. „Кралска клетка“ ни предоставя точно тази възможност. Благодарение на гледните точки на Камерън успяваме да проследим действието извън вратите на двореца, извън обхвата на Мейвън. Друга изненада бе това, че Кам не бе единственият персонаж с отделена гледна точка. Еванджелин бе един от онези образи, които още в самото начало не ми се понравиха, но благодарение на отделеното ѝ време, виждаме една друга, малко по-различна от обичайното, нейна страна.
Обратът в предшественицата на „Кралска клетка“ наистина бе такъв, но Айвярд тук също ни бе приготвила няколко изненади, някои от които дълго не можех да осмисля, а това, което ще последва от тук нататък тепърва предстои да бъде разгърнато пред очите ни, благодарение на финалната книга.

В тези два романа станахме свидетели на неочакваното за нас от самото начало, като последваха събития, за които никой не предполагаше, но точно чрез тях обаче голяма част от героите израснаха.
Мер Бароу е олицетворение на млада, борбена и жетвоготовна личност. Смела и проницателна, но и готова на всичко за тези, които обича, животът на Мълниеносното момиче далеч не се промени в мига на срещата ѝ с неподозирания от нея принц – Кал. И ако в началото Бароу бе поставена в светлината на младото, наивно и крехко момиче, то това, което тя преживя в този период прекаран в двореца и последвалите го събития, я направи по-умна, по-уверена и далеч по-силна от това, което бе в началото.
Кал, все така прогонен от своите и наранен от предателството на Мейвън, беше един от героите, за които винаги ми се искаше да бе отделено повече време. Все още вярващ, че може да спаси брат си, Кал винаги предизвикваше усмивка от моя страна с добротата, която притежава, но и със несломимия си дух.
За разлика от втората книга, където Мейвън не се появяваше често лично в картината, то тук това далеч не е така и моментите с него заемат по-голямата част от „Кралска клетка“. Той, макар и представен от край време в светлината на злодея, е от онези герои, които обичаш да мразиш. Още в „Алена кралица“ той прикова вниманието ми и макар в краят на романа да бе показано истинското му лице, то това така и не промени особено чувствата, които Мейвън Калоре, някогашен принц, а сега крал, ме кара да изпитвам. Благодарение на това, че заема по-голяма част от „Кралска клетка“, читателят получава шанса да прозре зад действията му и да види малки частички от онова, което Калоре е бил някога.
source: tumblr
Еванджелин Самос далеч не спечели симпатиите на читателите първоначално. Но в поредицата на Айвярд понякога не всичко е това, което очакваме. Чрез гледната точка на Еванджелин, получаваме възможността да прозрем и зад нейната маска, да я опознаем и да разберем какви са истинските ѝ намерения. Един интересен образ, който има далеч какво повече да покаже занапред. 
Камерън бе още един герой, за който разбираме повече в последствие. Една от новокръвните, но не с цел да въстане срещу Мейвън, а с тази да спаси брат си. Отново се срещаме с други познати ни герои като Джулиан, Фарли и Килорн, които макар и да не присъстват в по-голямата част книгата, успяват да разнообразят картината от онези образи, които участват пряко в действието.

„Кралска клетка“ не е сред най-добрите продължения, които съм чела. Но определено не е и сред най-лошите. Изпълнена откъм няколко епични битки, книгата на Айвярд ни подготвя за онази, която тепърва предстои и от която зависи как ще приключи всичко. Гарантирани дози на оживление и приключения, „Кралска клетка“ ме накара да се завърна в света на Мълниеносното момиче, нещо, за което не съжалявам.
„Ти си само сянка, а кой гледа сенки, когато има пламък? Кой би избрал чудовище пред бог?“

16 декември 2017 г.

„Тайният портал“ от Ева Фьолер

Резултат с изображение за тайния портал
Ревю на първа, втора книга.
Запознах се с творчеството на Ева Фьолер преди година, макар и преди това да имах известни съмнения относно трилогията ѝ. Оказа се обаче, че далеч не си е заслужавало да ги има – авторката ме спечели още с „Гондолата на времето“, а следващите две книги само ме накараха да заобичам още повече историята на Ана и Себастиано. Фьолер бързо успя да си проправи път както към сърцето ми, то така и към класацията с автори, към които винаги бих посегнала, ако ми се чете нещо леко, приятно и изпълнено откъм приключения. Това бе една трилогия, която ме потопи изцяло в света си, накара ме да се отпусна и да изключа за всичко заобикалящо ме. А това е едно от нещата, благодарение на които знаеш, че една книга наистина си заслужава.
Също както и предшественицата си, „Тайният портал“ не ме разочарова и за миг. Този роман ни позволява за последен път да се докоснем до магията на Фьолер и света на Ана и Себастиано, за последен път да преживеем заедно с тях приключенията им и да им се насладим както подобава.
За втори пореден път се докосвам, макар и непряко, до немската Young Adult литература и не оставам никак безучастна. Ева Фьолер и Керстин Гир ме въведоха в своите светове, и двата от които свързани с идеята за пътуване във времето, всяка от които обаче – представена по различен начин. Трилогията на Фьолер ме накара да изпитам това, което преживях и преди известно време, когато се запознах и с творчеството на Гир – вълнение, напрежение и всичко това с голяма доза пробуден интерес.

Като за последно, читателят бива пренесен в далечната 1813 година в Лондон, където нашите герои трябва да се представят за брат и сестра. Поемайки по това приключения обаче тяхната задача е далеч по-сложна, отколкото изглежда и крие далеч повече опасности, отколкото нашите герои предполагат. Определяна като най-важна, но и опасна, тяхната мисия далеч не държи единствено животите на Ана и Себастиано в своите ръце, държи в ръцете си и живота на всички останали, а задачата на героите е да не позволяват света, който познаваме да бъде променен. Макар и отново да ги има онези познати ни пищни балове и красиви рокли, заплахата е по-силна от всякога, а най-важното е тя да бъде унищожена възможно най-скоро.
Ева Фьолер се е постарала освен действието да бъде динамично, то и да получим отговори на всички възникнали у нас въпроси, които са ни държали дълго време в напрежение. Това е „Тайният портал“ - отговор на всички тях, отговори, за които сме жадували от самото начало.

През тези три книги всяко приключение бе по-различно от предходното и всяко едно от тях надграждаше както самата история, то така и героите, които макар и в началото да изглеждаха недостатъчно силни, за да се преборят със злодеите, то в краят всеки образ притежаваше достатъчно придобита смелост и опит, за да го направи.
Израстването се забелязва във всеки един, като въпреки това Ана е героят, при който промяната е най-забележима. От момиче, водещо обикновен живот на тинейджър, отишло на почивка с родителите си и единствено интересуващо се от телефона си, тя се превърна в една смела млада дама, готова на всичко за да помогне на останалите, макар и това да означава да рискува живота си. Овладяла част от премеждията свързани с пътуването във времето, тя се изправяше лице в лице с опасността и проявяваше далеч повече сила за разлика от останалите, които далеч не бихме проявили такава смелост. Поне не и толкова скоро, след като биваме въведени в един нов и непознат за нас свят, изглеждащ като поредният ни сън.
Себастиано пък бе онзи герой, който опознавахме постепенно, с всяка една следваща книга от трилогията. В началото далеч не знаехме много неща за него и бе като обвит в мъгла – нещо, което в „Тайният портал“ вече не съществуваше и поради което успяхме да видим останалото от него – това колко смел, забавен и жертвоготовен е, но също така и решителен и с бърз ум.
Отношенията, които се изградиха между Ана и Себастиано бе едно от любимите ми неща относно трилогията, за които да чета. Връзката им далеч не бе развита по най-бързият начин и с всяка следваща книга биваше надграждана, което ни позволи да проследим истинността на чувствата им един към друг и да им се насладим изцяло.
Второстепенните герои за пореден път бяха изградени на ниво, опонахме всеки един от тях малко или много, като това помогна в предположенията относно кой може да се окаже злодеят в това приключение.

„Тайният портал“ е динамична, изпъстрена откъм силни чувства и напрежение книга, която те улавя в капана си и не те освобождава до краят. А Ева Фьолер чрез магията, криеща се в лекият ѝ и приятен стил на писане, се погрижва за това. Това е финалът на една трилогия, която заслужава цялото отделено ѝ внимание; трилогията, която те кара да потъваш в размисли относно злодеят и справянето с него; трилогията, която ни предоставя една история, разказа по един увлекателен начин, изобилстваща от обрати и действия; трилогия, която те поглъща изцяло – от началото та дори и след краят си.
„Светът се състоеше от безброй много възможности, а ние току-що бяхме започнали да ги разучаваме.“

4 ноември 2017 г.

„Сол при солта“ от Рута Сепетис

Резултат с изображение за сол при солтаРута Сепетис бе един нов и непознат за мен автор, докато наскоро не се докоснах до един неин роман, събрал голяма доза популярност в последните няколко месеца. А именно „Сол при солта“. Заглавие, което първоначално ме спечели с корицата и сюжета си, а по-късно и със самият начин, по който Сепетис е предала историята на героите.
Истината е, че имах наистина високи очаквания спрямо „Сол при солта“, които освен, че бяха оправдани, то бяха и надминати. Засягащ реални събития, романът успя да предизвика отдавна неизпитвани в мен чувства. Такива, които изпитах преди няколко години, когато се докоснах до романът на Маркъс Зюсак „Крадецът на книги“. Произведенията и на Зюсак, и на Сепетис не са от най-леките и изпълнени откъм бързо развиващо се действие, но са от онези, които въпреки това, заслужават да се прочетат. Защото и двата романа ни показват света такъв, какъвто е бил преди – изпълнен с жестокост и борба за оцеляване. „Сол при солта“ е роман, пропит от ужаса на войната и страха, породен от нея. Това е роман, който представя реални събития и това е, което го прави толкова ужасяващ, защото четейки за тези герои, знаеш, че в действителност това е сполетяло всички онези хора, станали жертва на миналото. Въпреки обаче бавното развитие на действието, авторката успява по един пленителен начин да въведе четящият в романа си така, че „Сол при солта“ да не напусне мислите ни дълго време, след като сме затворили и последната страница.
Това, което отличава заглавието от останалите на пазара не е само идеята, а и начинът, по който Рута избира да предаде историята на всеки един от нас. Макар и с риск това да не допадне на много от читателите, историята предадена в първо лице, от четирима различни герои, успя да ме докосне по начин, който може би нямаше да ме накара да изпитам същите чувства, ако случващото се бе предадено в различен от избрания от авторката стил.

Книгата ни пренася в далечната 1945 година, когато много съдби биват променени, а жестокостта не намалява дори и за миг. Всеки, искащ да се спаси от войната, се отправя към пристанището в Готенхафен. Не всеки обаче достига до него, а някои дори губят живота си, макар и успели да бъдат едни от тези, качили се на корабите. „Вилхелм Густлоф“ е корабът, който първоначално служи като спасение на много от хората, но в последствие се превръща в причината за смъртта на по-голямата част от пасажерите. Макар и да не бях добре запозната с този период от историята, то всички знаем, макар не и от първа ръка, че животът по време на война е труден и изпълнен с постоянни препятствия и място за щастлив завършек трудно би се намерило. „Сол при солта“ визуализира точно това и успява да предаде целият страх и мъка, цялата болка по един детайлен начин така, че дори ние, които сме далеч от този период, бихме могли да усетим.
Рута Сепетис представя пред очите ни роман, който разкрива една ужасяваща част от миналото, неизвестна за повечето от нас. Поне до този момент. Защото макар и „Сол при солта“ да разкрива разрушението настъпило заедно с Втората световна война, то погледнато през очите на осиротелите деца положението може да ни се стори дори още по-страховито отколкто предполагаме.

Ключова роля в един роман винаги играят и неговите герои. Тук те са едни от най-добре изградените и колоритни, на които съм попадала. Различни по националност, всеки един от тях крие миналото си, но и се бори да оцелее, без значение какво ще им коства това. С развитието на действието получаваме възможността да научим повече за всеки един от тях, за миналото им и това, което ги е довело до „Вилхелм Густлоф“.
Йоана е първият герой, с който се срещаме. Също като всички останали, тя желае да се измъкне от лапите на войната и да открие близките си, като всъщност е представена като един силен женски образ, готов да помага на ранените, но в последствие пред нас се открива и нейната друга, по-ранима, страна.
Флориан бе представен като мистериозен, като постепенно неговото минало също излизаше наяве. Макар и в начало да се държеше настрана от останалите, то с времето това също се променя.
Емилия бе също една от жертвите на войната. Като полякиня нейният живот бе в постоянна опасност, а съдбата ѝ никога не бе сигурна. Твърде млада, на нея ѝ се е наложило да порасне твърде рано също както на всички останали. Но животът ѝ бе далеч една идея по-сложен.
Поета на обувките и малкото безпризорно момченце винаги стопляха душата ми на фона на студената война, а Алфед бе образът в „Сол при солта“, който до самият край така и не успях да харесам. 

Колоритни герои, тежки съдби и много разрушения са част от това, което е романа на Сепетис. Пропит от белезите на войната, „Сол при солта“ би се харесал на всеки, желаещ нещо различно. Защото това е роман, който разказва една не толкова позната част от историята; част, която трябва да бъде чута от всеки.
Това е роман, който остава в паметта на читателя дълго време след като и последната страница бива затворена; роман, до който всеки един трябва да се докосне. Поне веднъж.
„Вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.“

28 октомври 2017 г.

„Краят на дните“ от Сюзън Ий


Ревю на първа, втора книга.
В началото на годината прочетох „Ангелско нашествие“ и продължението ѝ - „Ангелски свят“, които ме оставиха с наистина добро впечатление, макар и да изпитвах известни колебания при самото започване на трилогията, дължащо се на многото позитивни ревюта и високи оценки, спрямо книгите на Ий. Оказа се обаче, че „Пенрин и краят на дните“ е една от трилогиите, които заслужават тези позитивни коментари, защото вече цели три книги по-късно, Сюзън Ий продължава да ме държи в тази клопка, в която ме уловиха романите ѝ няколко месеца по-рано.
„Краят на дните“ е от онези заглавия, които чакаш с нетърпение поради две причини – освен за да разбереш как продължава историята на героите към които вече си се привързал неимоверно, то така и за да разбереш през какви чувства ще те накара да преминеш този път авторът. Финалната книга от трилогията е това, което очаквахме читателите от самото начало – изпълнена откъм още повече загуби и битки за оцеляване, „Краят на дните“ изправя лице в лице две раси, от които зависи бъдещето на планетата такова, каквото дори ние днес го познаваме.
Сюзън Ий освен, че от самото начало успя да пречупи през своя поглед познатият ни стереотип за ангелите, то тя успя да съчетае тази своя версия с реалният свят, нещо, което ни позволи да се потопим максимално в историята и да се поставим на мястото на героите. Друг фактор, който ни позволява в детайли да проследим събитията, е начинът, по който авторката продължава случващото се от момента, в който е приключил предходният роман. „Краят на дните“ ни представя онази финална битка, от която зависи всичко, а заедно с това, романът на Ий е пропит от напрежение, любов, сълзи и смърт. Авторката успява по един увлекателен начин да разкаже една история, да те потопи до толкова в нея, че да прелистваш неусетно страница след страница, искащ още и още.
Романът, заедно и с предшестващите го останали два, ме накара да чувствам – от любов до забавление и тъга. Макар и да започнах с известни предразсъдъци „Ангелско нашествие“, сега никак не съжалявам за това си решение. Защото това е една трилогия, която ни представя нещо различно, открояващо се от останалите четива и творба, която макар и да изглежда сякаш няма какво да предложи – то това не е така. Предоставено по един доста ненатоварващ и достъпен начин, „Краят на дните“ от Сюзън Ий е като глътка свеж въздух на фона на тежките фентъзи романи.

Авторката успя да спечели вниманието ми не само с идеята си и начинът, по който е развита тя, но и с изградените персонажи, които макар и да имат черти, характерни за други познати ни герои от жанра, то притежават и нещо, което да ги отличава от останалите.
Пенрин Йънг е един от онези женски образи, които сме свикнали да виждаме и в останалите фентъзи заглавия – жертвоготовна и готова на всичко за тези, които обича. Но за разлика от останалите, Йънг далеч не поема по този опасен път с цел да спаси всички, а единствено и само семейството си. Постепенно обаче проследяваме как това се променя и тя продължава да бъде все така смела и борбена, но и готова да се жертва не само за Пейдж и майка им, а и за всички останали, попаднали в този жесток свят, където всеки се бори за оцеляването си. За тези три книги Пенрин израстна, допускаше грешки, но и се учеше от тях, а заедно с нестихващият ѝ сарказъм, Йънг винаги успяваше да разведри ситуацията, колкото и напечена да бе тя.
Рафи е другият герой, който изиграваше ключова роля в сюжета. Макар и да не присъстваше особено в „Ангелски свят“, то тук неговата роля е от съществена важност за развитието на историята. Като представител на своята раса, той бе красив и дързък, но също както останалите претърпя своята промяна и израстна като образ.
Отношенията между Пенрин и Рафаил са един от елементите в трилогията, които обичам – макар всичко да започна от една неочаквана и неприятна среща, то през тези три книги и двамата промениха освен част от себе си, то и отношенията помежду си. 
source: pinterest
Макар Йънг и Рафи да играят важна роля в хода на действието, не само тях срещаме в продължението на „Ангелски свят“. Близнаците Ди-Дум обикнах още повече ако това е възможно, като и двамата са готови на всичко за общата кауза, но и са винаги насреща, когато нямаш настроение, което и двамата са способни да оправят, благодарение на закачливите си коментари и номера. Освен тях Пейдж заедно със своите скакалци, майката на двете момичета и всички останали от Съпротивата са от значимост за развитието на историята. Макар трилогията първоначално да ни представи хората като разединени, то тук вече всички те са обединени с една обща цел – да преживеят този Ангелски апокалипсис.

„Краят на дните“ ни показва за пореден път жестокостта настъпила с Ангелското нашествие, но зад всички тези разрушения и смърт, има и доза хумор и дори романтика, макар и представена по един малко по-нестандартен начин. Изпълнена откъм напрежение, финалната книга успява да даде на всеки един от нас онова, за което се надяваме от „Ангелско нашествие“. 
„Пенрин и краят на дните“ е една трилогия, която улови ли вниманието ти в самото начало – то няма как да не го задържи и до последният момент и макар и с преобладаващите фентъзи елементи, книгите успяват по един реалистичен начин да разкажат своята история, а това, което ни остава от тук нататък на всички нас, докоснали се и харесали света, изграден от авторката, е да си припомняме с усмивка за приключения на Пенрин и Рафи и как света бе нападнат от ангели, където не всички успяха да оцелеят.
„В Ангелския свят нито един избор не е лесен.“