„Острието на асасина“ от Сара Дж. Маас

Когато за първи път се докоснах до творчеството на Сара Дж. Маас не бях напълно наясно с това, какво да очаквам. С всяка една следваща страница от книгите ѝ обаче, аз се привързвах все повече не само към героите ѝ, но и към самата история, която бива предадена. 

Започвайки „Стъкленият трон“ през 2015 година не подозирах, че тази поредица с времето ще ми стане толкова близка и ще очаквам всеки един следващ роман с огромен интерес. За тези три години и цели шест книги, Сара Маас успя бързо да се превърне в един от любимите ми автори, пренасящ ме в един свят на епични битки, разнообразни и пълнокръвни герои и множество погубени животи, някои от които разбиваха сърцето ми. 

За тези запознати с историята, името Сам е повече от познато. И макар то да бива споменато в поредицата неколкократно, възможността да опознаем героят така и не ни бива предоставена. За сметка на това сборника „Острието на асасина“ е точно това – шанс да опознаем този персонаж, но и не само – срещаме се с някогашната Селена, запознаваме се отблизо с някои от събитията, познати ни само от предходните романи, а и е идеалното четиво за тези като мен, обикнали изграденият от Маас свят. 

1. „Асасинът и господарят на пиратите“ – 3.5/5 звезди
Като върл почитател на историята на Селена Сардотиен няма как да отрека, че това начало не бе добро. Изпълнен с така познатия ни хумор за главната героиня, кратки, но все така епични битки, първият разказ от сборника ни среща с по-младата версия на Селена, както и със Сам, който още с първите си думи успя да ме спечели, а знаейки каква е съдбата му – това ще я направи още по-трудна настъпи ли този момент от историята. 

2. „Асасинът и лечителката“ – 4/5 звезди
Вторият разказ е относно последиците от действията на Селена и Сам в предходната част от сборника. И макар този път мъжкият персонаж да не бе част от продължението, то се появява друг, познат за тези като главен герой от „Кулата на зората“ - Ирен Тауърс, която почти мигновено ми направи впечатление със своята сила, не толкова физическа, колкото психическа. И като човек, знаейки какво се случва занапред с нея, ще спомена едно – макар да изглежда беззащитна, Ирен е пълна с потенциал. Такъв, какъвто всъщност вижда в нея и Селена в тази част. 

3. „Асасинът и пустинята“ – 3.5/5 звезди
В третият разказ от сборника, Сара Маас ни отвежда в Червената пустиня – там, където наказанието на Аробин е отвело и самата Сардотиен. В тези страници, ни се предоставя възможността да проследим промяната, която настъпва в Селена, която бива най-вече в подхода ѝ по време на битки. А какъв би бил разказът ако в него не присъстваше именно този елемент, типичен за романите на Маас? 

4. „Асасинът и подземният свят“ – 4/5 звезди
Благодарение на тези разкази, ние опознаваме Селена преди Ендовиер, но и се срещаме със Сам; персонаж, който харесвах още от моментът, в който се спомена името му за първи път. А чрез „Острието на асасина“ той бързо си проправи път дълбоко към сърцето ми и заедно с всички споделени моменти помежду им със Селена, някак си епичните битки остават на заден план. 

5. „Асасинът и империята“ – 4.5/5 звезди
Това бе разказът, може би, който очаквах с най-много нетърпение. Но и разказът, който подозирах, че ще успее да ме разчуства най-много. Смъртта на Сам не е нещо, което е останало безизвестно на читателите на поредицата. Именно загубата му се оказва причина за действията на Селена, довели я до Ендовиер. А това дали ще оцелее и ако да, то как – въпроси, чиито отговори се спотайват зад страниците на „Стъкленият трон“ – първа книга от поредица, която от самото начало ще те прикове в своята хватка и няма да те освободи до края, който обещава да бъде също толкова добър, колкото и останалите заглавията на Маас от поредицата. 

„Острието на асасина“ е сборник с разкази, които ни запознават по-отблизо с живота на Селена като асасин на Адарлан, но и със Сам Кортланд – персонаж, който със своята усмивка и държание, няма как да не спечели сърцето на читателя. Сборникът е едно чудесно допълнение към колекцията от книги на Сара Маас, а чрез него ние още веднъж имаме възможността да се потопим в света, който сме обикнали и е оставил следа върху всеки читател, привързал се към обкръжението на Асасина на Адарлан и историята ѝ.

Четири причини да прочетете „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ от Каролине Бернард

Каролине Бернард бе един напълно непознат автор за мен допреди няколко месеца, когато все по-често започнах да попадам на мнения относно романа ѝ „Рандеву в "Кафе дьо Флор“. Положителните изказвания по отношение на романа успяха да вкоренят в мен желание да се запозная с историята му, макар и в началото, когато разбрах за него, да смятах, че книгата не е по вкуса ми. Оказа се, че тази ми първоначална преценка е била грешна, когато няколко месеца по-късно се докоснах до заглавието. Това е роман, който зад красивата си корица, крие много повече от колкото изглежда. А ето и моите топ четири причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.

4) Начинът, по който бива предадено действието

Въпреки фактът, че времевият период, който обхваща романа не е един от най-приятните в човешката история, то случващото се далеч не бива предадено по натоварващ и неразбираем, за читателя, начин. Дори напротив – действието се развива леко и успява изцяло да те потопи в атмосферата, в която се развива случващото се, а това само те подтиква да разлистваш страница след страница докато не стигнеш до последната глава, която е способна да те остави със сълзи в очите.

3) Добре изградени герои

Това как са изградени персонажите е важен фактор за всеки един роман. А тези в книгата на Бернард правят силно впечатление – две млади и смели жени, всяка от които трябва да се справя с проблеми съответстващи на епохата, от която са. И макар от различен времеви период, то Виан Ренар и Марлен имат много повече общо, отколкото може да предположим първоначално като читатели.

2) Идеята и обвързването ѝ с множество исторически факти

Рядко бих посегнала към заглавие, което не е определено като фентъзи или романтика. Не бих посочила и „Рандеву в "Кафе дьо Флор“ като роман, съответстващ на тези две категории. И въпреки това той ми хареса – доказателство, че интересен ли е самият сюжет, то жанрът е без значение. А в допълнение към интересната идея, в заглавието се срещат множество исторически факти, които правят романа по-достоверен.

1) Преплитане на минало и настояще в едно

Преди време се запознах с друг роман, където присъстваше този елемент – „Онова лято“ от Лорън Уилиг. Още тогава ми се стори интересен начинът, по който живота на двама напълно различни герои, от различни епохи, бе преплетен в едно. Това се случва и тук – от една страна е живота на Виан Ренар през 1928, а от друга – този на Марлен 85 години по-късно. По този начин Каролине Бернард ни помага да проследим по колко различен начин живеят двете героини и самото отношение към жените, на които е гледано с пренебрежение.

„Рандеву в "Кафе дьо Флор“ е роман, който определено се различава от останалите на пазара. Със своята интересна и добре развита идея, интересни персонажи и ненатоварващ начин на писане, Каролине Бернард ни позволява да се докоснем до живота на две жени, всяка тръгнала по пътя да открие себе си. Роман за тези, които искат нещо различно, но и едновременно с това с лека доза реалистичност.

„Девети ноември“ от Колийн Хувър

За нас като читатели е характерно едно – понякога връзка изграждаме не само с героите на даден роман, но и със самият му автор. Колийн Хувър е именно един от тези автори за мен към които почти мигновено се привързах. Може би това донякъде се дължи, че именно благодарение на нейна книга, започнах да пиша ревюта и следователно да водя този блог. Може би пък това далеч не е така, но цели три години по-късно аз продължавам да се докосвам до световете, които тя изгражда във всяко една следващо свое заглавие. И далеч не оставам разочарована от това. 

„Девети ноември“ бе следващото произведение на Хувър, което ми се искаше да прочета. Тръпнех от вълнение да се потопя в тази непозната, но изглеждаща с голям потенциал, история. Искаше ми се възможно най-скоро да опозная героите и искрено се надявах да не бъда разочарована. Защото макар и понякога даден автор да е един от тези, които харесваш, то страхът, дори и минимален, от това да не ти допадна следващата им книга, го има. 

И въпреки тези ми, почти несъществуващи, опасения, романът на Колийн Хувър не успя да понижи очакванията ми, а дори напротив. За пореден път ми показа какво толкова ми харесва във всяко едно заглавие, които досега съм прочела. 

„Девети ноември“ всъщност ни представя историята на Фалън и Бен – два напълно различни образа, всеки от които има своите белези, оставени им в даден момент от миналото. Засегнати са множество теми, част от които е и тази за самочувствието на всеки един от нас и това, колко лесно може то всъщност да се понижи. 

За всеки един читател, запознат с творчеството на Хувър, засягането на тежки проблеми, които са част от нашия живот, не е нищо непознато. Това всъщност е една от причините заглавията ѝ да бъдат толкова достоверни. Понеже дори и истината да се преплита с лека художествена измислица, то не тя преобладава. И въпреки че темите в книгите ѝ не са често едни от най-приятните и дори леки, то Хувър успява да предаде историята ненатоварващо и по един красив начин, специфичен за самото ѝ творчество. 

Може би в действителност историята не би се понравила на всеки един - за някои ще бъде прекалено драматична, за други пък прекалено сладникава. На мен самата някои моменти ми се видяха изпълнени с повече драма от необходимото, но въпреки това „Девети ноември“ успя да погълне цялото ми внимание и по този начин да преполовя страниците по-бързо отколкото предполагах, че ще съм способна. А фактът, че всеки един следващ девети ноември крие по някоя изненада, дали приятна или не, се оказа допълнителен фактор към това да прелиствам страница след страница, без да осъзнавам, че с всяка една аз се приближавам към финала и краят на историята.

За да бъде достоверен един роман, освен реалистичен сюжет е необходимо самите герои също да бъдат изградени по този начин. А тези тук определено са едни от тях. 

Фалън е преживяла нещо, белязало я до края на живот ѝ и постъпва така, както много от нас биха направили на нейно място. Едва на осемнадесет, тя вече е принудена да се изправи пред света такава, каквато никога не е очаквала, че някога ще бъде. Пожарът не само е отнел успешното ѝ бъдеще в света на киното, но е унищожил и без това влошените отношения с баща ѝ и е съсипал увереността, която някога героинята е имала. Въпреки това има нещо, което случилото се преди две години, не е успяло да достигне, а именно решителността, която проявява Фалън, борейки се за мечтите си. Макар и с понижено самочувствие, тя не се бе превърнала в слабохарактерна героиня, готова да се откаже при по-голяма трудност по пътя към целите ѝ. 

Бен, мъжкият персонаж, всъщност е типичния образец за герои, които често почти мигновено достигат до сърцето ти и обичаш дори и след края на романа. Мил и умен, добре изглеждащ, забавен, готов на всичко за тези, които обича – черти, което всяко момиче търси в едно момче. Бен е именно такъв, а дори и повече. Зад тази усмивка и привидно щастливият живот, който води обаче, се крие много болка и тъмнина. А причината за това тепърва ни бива разкрита. 

Самите отношения между Бен и Фалън са едно от нещата, които ми харесаха. Това, че се познаваха едва от ден не се оказа пречка да се сближат и да покажат на другия Света такъв, какъвто е. И въпреки малкото време, откакто са част от живота на другия, връзката им не бе ни най-малко пресилена и фалшива. Сладко-горчива – така бих описала любовната историята. И макар и някои моменти да бяха по-сладникави, няма как да отрека, че историята им не стопли душата ми.

source

В романа ключова роля играят и други персонажи, които не по-малко правят впечатление. Амбър и Глен – най-добрата приятелка на Фалън и нейният приятел, които винаги указваха нужната подкрепа на главната героиня; майката на Фалън, която макар и почти да не участваше в романа, успя да предаде на читателя колко много подкрепя дъщеря си във всяко едно нейно решение и разбира се бащата на женския персонаж – Донован, който макар и в началото да бе показан като груб и незаинтересован от живота на дъщеря си, успя с последните страници да покаже една друга своя страна, която не сме видели. Но освен тях участие взимат и Кайл и Иън – по-големите братя на Бен, които неимоверно бяха до него и готови да му помогнат в нужда. А за тези, прочели „Жестока любов“, Хувър е подготвила мъничка изненада, която би била като лъч светлина в даден етап от романа. 

„Девети ноември“ е роман, който те поглъща и те превръща в едно цяло с него; това е роман, който ще те натъжава и наранява, ще предизвика сълзите ти, но и усмивката ти. Роман за неподправена и силна любов, съжаление, болка и силата да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш в настоящето. Историята на „Девети ноември“ е повече от това, което може да видим. А за почитателите на романтика с нотка реалистичност, това би било повече от подходящо четиво, за което едва ли ще съжаляват, че са отделили време.

„Когато си готов да се откажеш от всичко, което има най-голямо значение за теб, само за да направиш друг човек щастлив, това е истинска любов.“

„Хартиени сърца“ от Али Новак

Ревю на „Сърца за разбиване“

Една от категориите в маратона, за който писах по-рано този месец, бе за книга, чийто прочит да бъде след залез. Първоначално не бях убедена дали именно „Хартиени сърца“ да бъде заглавието, на което да заложа. Също както не обмислях и някога да прочета романа, предвид факта, че преди две години се запознах със сюжета на „Сърца за разбиване“ и не очаквах нещо различно и тук. В последствие обаче направих избора си, за който не съжалявам. Понякога всеки се нуждае от глътка романтика, а Коледа за мен е повече от подходяща за това, независимо как ще я получи човек – чрез книга, филм или по коренно различен начин. Самите любовни тийн романи неотдавна се превърнаха в моя слабост и колкото и банален да е даден сюжет, това едва ли би ме спряло да се откъсна от другия си любим жанр – фентъзи. 

„Хартиени сърца“ от Али Новак ме изненада и то приятно. За разлика от „Сърца за разбиване“, където авторката ни запознава с историята на Оливър – фронтмена на групата „Хартбрейкърс“ и Стела, която с развитието на идеята стана важна част от обкръжението на момчетата, то тук бива разказана историята на Алек и Фелисити – герои, чиято съдба е някак позната, но същевременно и различна от тази на приятелите им. 

В тези 312 страници пред нас се открива възможността отново да се потопим в света на момчетата от групата, но и също така се срещаме с някои нови, далеч все така интересни герои, които тепърва опознаваме с всяка следваща отгърната страница. 

Романът на Али Новак може би не е нещо вече невиждано за никого от нас – на пазара се срещат купища заглавия с подобен сюжет, по който би могъл да отгатнеш какви събития ще се случат и как в действителност ще завърши книгата. И въпреки „Хартиени сърца“ да се причислява към тази купчинка, то произведението на Новак успява да те докосне, самото то носи усещане за топлина и уют; поглъща вниманието ти и изцяло те потапя в света на едни тинейджъри, чиито проблеми може би не са едни от най-сериозните, но въпреки това те откъсват от своите собствени и за миг ти си там, където те не могат да те достигнат. 

Преплитайки теми като любов, приятелство, музика и дори литература в едно, авторката изгражда една история, която дори и вече позната ни от някъде другаде, все пак може да се превърне в една от любимите ти. А какво по подходящо време би било от Коледа, за да се потопиш в любовната история на Алек и Фелисити, изпълнена с немалко препятствия и драма? 

Бързо се запознаваме с образа на Фелисити – герой, чийто живот не е бил никак лек. Но нима това е нещо необичайно? Проблемите ѝ се коренят именно с изчезването на по-голямата ѝ сестра – Роуз. Това се оказва и причината главната героиня да се старае към съвършенство, опитвайки се всячески да направи майка си щастлива, предполагайки че това е единствената възможност. В хода на действието единственото желание на Фел е да постигне това, за което се е стараела толкова дълго време, но понякога не всичко се случва така, както ние желаем, а това е способно да обърка всички планове, които сме кроили. 

Преминавайки от това, че знае коя е до това, че се е заблуждавала и достигайки до това коя всъщност е, Фелисити израства като персонаж и промяната ѝ е повече от забележима. 

Персонажът, който нямаше как да не обикна още в „Сърца за разбиване“ бе именно Алек – мълчалив, но искрен; умен и готов на всичко, за тези които обича. Зад привидно затворената му външност обаче, Алек се оказва забавен, човек, който винаги би ти станал опора в трудните моменти и винаги готов да те насочи, ако си изгубил пътя си. Макар и животът му също да не бе напълно лишен от проблеми, едно става ясно – винаги би поставил хората, които обича на първо място пред себе си. 

Любовната история е това, което е в самата основа на „Хартиени сърца“ – история, която бива предадена на читателя по един изключително ненатоварващ и приятен начин с лек сладко-горчив привкус.

Али Новак бързо въвежда и други двама, все още непознати за нас, образи. Това са тези на Аша и Бумър – най-добрите приятели на Фелисити, които неизменно са до нея и я подкрепят във всяко взето решение, дори и то да се окаже грешно. Силното приятелство, изградено през годините, понякога се оказваше именно онази подкрепа, от която понякога Фелисити се нуждаеше в трудните за нея моменти. 

Друг образ, който изиграва ключова роля за самият сюжет, но така и не опознаваме, е сестрата на Фелисити – Роуз. Тя бива представена като бунтарка, по-непокорната от двете момичета и съвсем различна за разлика от Фел – винаги спазваща правилата. 

Освен това, за тези, които копнеят да се срещнат отново с магнетичния Оливър, забавния Джей Джей и не по-малко очарователния Зандър, това е правилният роман. Защото макар и да взимаха участие в само една малка част, то Али Новак ни предоставя възможността да се срещнем отново с тези момчета и да си припомним защо сме ги харесали още от самото начало. 

„Хартиени сърца“ е именно от онези произведения, които отбягвайки, може да съжаляваш, че не си прочел. Определено това не е най-новият фентъзи роман с оригинална идея, но за сметка на това ти предоставя история, в която най-неочаквано може да се влюбиш и ти самият. Това е роман за преоткриването, музиката, която участва в голяма част от нашия живот, но и за онази чиста, неподправена любов, която всеки заслужава да изпита поне веднъж. 

„Сега той е наранен и ако щеш вярвай, това е хубаво. Ако не беше, значи не му пука за теб. Хората не се измъчват за човек, който не е докоснал сърцето им.“

„Двор от крила и разруха“ от Сара Дж. Маас

Ревю на първа, втора книга.

Не е тайна за никого, че Сара Дж. Маас е един от любимите ми автори. И двете ѝ поредици, до които съм се докосвала – тази, както и „Стъкленият трон“, ги чувствам изключително близки до сърцето ми. Авторката успява с всяка една следваща книга да надмине и без това високите ми очаквания, а заедно с краят на всеки един от романите – да тръпна в неистово желание за продължението. Това предизвика в мен „Двор от мъгла и ярост“, когато я прочетох преди две години. В този период от време обаче нетърпението ми да разбера как продължава историята на Фейра и Рисанд не намаля и за миг и вече 730 дни по-късно – „Двор от крила и разруха“ за пореден път ми показа защо толкова харесвам Маас като автор. 

Вълнуваща, изпълнена с множество изненади и битки, авторката ни въвежда в света на тази поредица – поредица, от която не знаех какво да очаквам първоначално, но и в която постепенно се влюбих и ми стана изключително близка. И макар в началото да не бях сигурна какво ще ме накарат да изпитам тези книги, то вече това ми е напълно ясно – често някоя от частите ме просълзяваше, а в други моменти – предизвикваше усмивка на лицето ми. И „Двор от крила и разруха“ не бе изключение. В тези над 800-тин страници се крият не само дългоочакваните битки за решаването съдбата на Притиан, но и се крият отговори на въпроси, възникнали в следствие на предшествениците на заглавието. 

Истината обаче е, че съжалявам – не за това, че съм прочела книгата, това не би било възможно; съжалявам за това, че не го сторих още щом тя бе издадена на българския книжен пазар. Защото макар и „Двор от мъгла и ярост“ да бе това, което исках от „Двор от рози и бодли“, то „Двор от крила и разруха“ бе всичко онова, от което съм се нуждаела. Първоначално дългоочаквано, а в последствие и дългоотлагано, продължението ме потопи отново в един мой любим и многообичан свят; свят на щастие и тъга, на битки, на победи и загуби, а заедно и с това – на неочаквани обрати в най-неподозираните моменти. Някои от които способни дори да те погубят. 

Тази трилогия бих казала, далеч не бе това, което очаквах преди две години, макар и вече сравнително да познавах стилът, с който си служи Сара. И може би именно поради тази причина, обикнах толкова книгите за Фейра, които ме запознаха с един свят, доизграждан с всеки един следващ роман, както и с герои, чийто живот е изпълнен непрестанно със събития, често застрашаващи онова, което обичат. Динамични и често оставящи те без дъх, книгите от тази серия, отнемат вниманието от ежедневието, което водим, като вместо това се пренасяш изцяло в света на героите и предизвикателствата, пред които са изправени те самите. 

За тези, наблюдавали творчеството на Маас още от „Двор от рози и бодли“, та дори и от „Стъкленият трон“, няма как да не забележат израстването, което самата авторка постигна през тези години. С всяка една следваща своя книга, тя не надграждаше само световете и героите си, а постигаше много повече от това. Всеки път предоставяше нещо ново и различно на своите читатели, но същевременно – нещо близко до познатото ни на нас, което всички обичаме. 

„Двор от крила и разруха“ ни дава доза именно от това, въпреки че всъщност представлява край на една ера. Ера изпълнена с много битки, немалко загуби и жертви, но и повече щастие и любов, отколкото може да очакваме от свят като този. 

Нещо, което съм забелязала при мен самата в последно време е какво внимание обръщам всъщност на самите персонажи и техния прогрес в заглавията – съществува ли то и ако да, то колко. Замисълът на самият роман остава на леко по-заден план, защото дори и авторът всъщност да е заложил изцяло на клишета, върху които да е базирана идеята, то има ли нещо открояващо се в героите, е като глътка свеж въздух на фона на случващото се. И макар точно в романите на Маас клишетата да са сведени до минимум, то героите все пак притежават черти и качества, които да ги оформят като образи, различни от онези, които вече толкова добре познаваме. Друг фактор е, че с всяко следващо заглавие, образите надграждат себе си и това, което са били в предходната книга. 

Фейра би бил идеалният пример за това. За всеки решил се да продължи с поредицата след първия роман, е ясно защо това е точно така. Сара ни запозна първоначално с едно човешко момиче, свикнало да бъде главната фигура в семейството. Бремето да пази двете си сестри и баща им, се пада на нея, а заедно с това – често ѝ се налага да взема тежки решения. Подтиквана от това, както и от даденото от нея обещание, тя е принудена да бъде по-смела от собствените си връстници. Тази ѝ смелост би могла да ѝ навлече неприятности – нещо, което в действителност се случва и се оказва повратна точка не само в живота на героинята, но и самата поредица. Немалко неща се променят след това и въпреки миговете на щастие, които преоткрива, злото, спотаено измежду страниците на „Двор от рози и бодли“ се оказва това, което изцяло преобръща всичко, което Фейра някога е познавала. И макар в началото да бе загатната като герой, готов да се бори и жертва за това, което обича, то с всяка една следваща книга я опознаваме все повече и ставаме свидетели на това как бива доизграждана като образ, докато не постигне целият си потенциал в „Двор от крила и разруха“. Заедно с изблиците ѝ на смелост, авторката ни предоставя и онези моменти именно когато Фейра се намира в свой собствен малък ад, измъчвана и изпитваща болка; онези моменти, когато тя е просто младо момиче, чийто живот не е никак лек. По този начин ние виждаме не само онези моменти, когато тя е изпълнена със смелост, нещо, което я прави далеч по пълнокръвен персонаж. 

Рисанд, който бързо се превърна в мой любимец, е друг герой, който постигна свое собствено израстване. В началото далеч не бе една от най-действащите фигури, за разлика от ролята, която започна да играе в хода на действието. Далеч не знаехме много за него самия, често тънехме в неведение за миналото му и кой е той всъщност. Докато не настъпи моментът, в който истината ни бе разкрита, а заедно с това и получихме отговорите на възникналите в нас въпроси. Цялата мистерия около героят, както и саможертвоготовността му, красотата му и чувството му за хумор пленяват читателя и той бързо си проправя път към сърцето му. Всъщност е от онези герои, които мигновено обикваш, дори и да не знаеш защо. 

Отношенията между Рисанд и Фейра са едно от любимите ми неща в заглавията от тази поредица. Още с първата книга, Сара Маас заплита нишката помежду им, а това, което ни остава на нас е да проследим как с хода на историята, се променят и техните взаимоотношения.

source: pinterest

В „Двор от мъгла и ярост“ се появиха и някои нови попълнения, които още тогава се превърнаха в мои любимци. Всеки един от тях успя да ме спечели по една или друга причина, а удоволствието, което изпитвах, когато тук отново четях за тях, беше незаменимо. Мор, Касиан, Азриел и Амрен бяха далеч не само приятели, но и семейството на Рисанд и Фейра. Неизменно до тях и винаги насреща – част от това, което всъщност веднага ме спечели отделно от качествата на всеки един от различните персонажи. 

Мориган и Амрен – две от най-силните женски образи в заглавието. Всяка една от тях би се пожертвала в името не само на каузата, но и на любимите си. Упорита и силна не само физически, но и психически, Мор е един от образите, за които бих чела с удоволствие дори още повече. Амрен – не по-слаба от нея, е герой, който не познавахме особено добре. В предшественицата на „Двор от крила и разруха“ ни бяха загатнати части от нейния живот, които повдигнаха немалко въпроси, чиито отговори тук ни биват дадени. Миналото ѝ ни бива разкрито, а то самото всъщност има важна роля в развръзката на историята. 

Другите двама герои от кръга на Рис, към които веднага се привързах, са именно Касиан и Азриел – все така готови да се жертват в името на останалите, но и притежаващи чувство за хумор, което помагаше в разведряването на случващото се в някои на едни, от най-изпълнените с напрежение, сцени. 

И макар всъщност Рисанд да бе един от Великите господари, то тези от неговият кръг далеч не се държаха с него като с такъв – нещо, което забелязах още в предишното заглавие, когато тепърва авторката ни запозна с това кой всъщност е той. 

Със заобикалящото ги зло, героите бяха изправени пред немалко трудности. Една от които се оказа именно срещата на Великите господари, състояща се в Двора на Зората. Въпреки че в „Двор от рози и бодли“ се срещнахме с тях, то тук ролята на всеки един Господар може да се окаже ключова за цялото действие. И въпреки неразбирателствата помежду им, всички те бяха обединени от една обща цел. 

Сестрите на Фейра – Неста и Илейн също започнаха да участват по-активно в историята като по този начин имаме възможността да проследим как се отразява случилото им се в „Двор от мъгла и ярост“, а колкото до връзките на двете сестри с Кас и Люсиен – това тепърва предстои да ни бъде разкрито в следващите книги. 

„Двор от крила и разруха“ е роман, преплитащ интриги и заблуди; роман, слагащ край на една епоха и даващ началото на друга. Сара Дж. Маас ни въвежда отново в този свят на нестихващи битки, чиито край може да е съвсем неочакван, а единственото, което може ние да направим е само да се надяваме, че любимите ни образи ще оцелеят и намерят своя щастлив завършек. 

„...онова, което смятаме за най-голямата ни слабост, може да се окаже най-голямата ни сила.“

„До всички момчета, които съм обичала“ от Джени Хан

Фентъзито от самото начало е любимият ми жанр. Но в последно време съм забелязала, че посягам доста по-често към любовните романи за разлика от преди. И макар често сюжетът на повечето да е напълно предвидим, то това не се оказва пречка към изпитването на удоволствие след прочита на някое заглавие спадащо към този жанр. Това, което наистина ми харесва в любовните романи е именно факта, че са изключително леки и приятни, може би без съществени и неочаквани обрати, но въпреки това успяват да погълнат читателя и го откъсват за миг от заобикалящия го свят и личните му проблеми. 

„До всички момчета, които съм обичала“ бе твърде дълго в списъка ми за книги, които трябва да прочета. Аз самата разбрах за романа едва тогава, когато бе обявен за издаване на българския книжен пазар, а запознах ли се с идеята на заглавието ми стана ясно, че си струва да му отделя време. Защото макар и да има нещо познато в сюжета, то има и нещо ново, различно от това, което сме виждали до този момент в останалите йънг-адълт романи – и точно това, което тогава ми се стори непознато, след тези близо 300-та страници, ме накара да го харесам повече, отколкото дори очаквах първоначално. 

Може би ако не бях отлагала толкова дълго всъщност прочита му, то тогава дори бих била способна да го обикна. А може би дори нямаше да харесам толкова романа, ако преди да го започна не бях попаднала на трейлъра за филмовата му адаптация – това, което всъщност пробуди в мен онзи интерес как ще се развие историята, когато тепърва прочетох анотацията на заглавието. 

След тези 300-та страници, по време на които се докоснах до непознатия за мен стил на Джени Хан и се срещнах с герои, някои от които бързо ме спечелиха на своя страна, а други – далеч не чак толкова, то истината е, че останах впечатлена от произведението на авторката. Това не бе просто любовен роман, засегнати бяха и други теми като тази за семейството например, а детайлните описания на места подпомагат в това да усетиш историята по-близо до теб самия. Историята сама по себе си бе изключително ненатоварващо и приятно предадена и въпреки че самите обрати, дори да ги имаше, да не бяха неочаквани, не правят романа безинтересен. „До всички момчета, които съм обичала“ е едно разтоварващо четиво, потапящо те в света на една тийнейжърка, чийто живот е изпълнен с не малко комични и забавни ситуации и проблеми, които на тази възраст ни се струват далеч по-сериозни от всички други, които ще ни сполетят занапред по време на съществуването ни. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е от онези книги, които се четат неусетно – те поглъщат цялото ти внимание, поддържат интереса ти до последната страница, а това, което искаш след нея е да разбереш как продължава историята. Изпълнен с драма, комични ситуации и много гарантиран смях, романът на Джени Хан е повече от подходящ за този сезон от годината. А отвореният му край само ще те остави с неистово желание да се докоснеш и до продължението, което звучи не по-малко интересно. 

Макар и романа на Хан да не се нареди сред най-любимите ми, то това не означава, че далеч не го харесах. Дори напротив. Част от причината всъщност се оказаха и самите герои, които постепенно обикнах и за които с удоволствие ще продължавам да чета. 

Главната героиня – Лара Джийн е именно персонажът, към който най-бързо се привързах. Тя бе тази, която заедно с по-голямата ѝ сестра – Марго, помагаха у дома и се стараеха всячески най-малката от сестрите Сонг да не усеща майчинската липса. Лара Джийн бе от онези образи, при които изпитваш удоволствие да наблюдаваш начинът по който израстват и във всички тези страници точно това се откроява много ясно – независимо дали се състои в шофирането или в полагането на повече грижи за семейството. 

Друг образ, който допринесе към топлите чувства, които изпитвам към книгата, е именно Питър, герой, за чийто качества съм чела неведнъж. И макар да подозирах, че той далеч не е този, за който се представя в началото, не очаквах, че ще го харесам толкова в последствие. Той е от онзи тип герои, които макар и с репутация на лошо момче, няма как да ти станат антипатични. Зад тази му маска обаче в развоя на събитията опознаваме кой е той и колко мил и забавен е всъщност. 

Връзката между двама им с Лара Джийн бе изградена някак внимателно и постепенно. В хода на действието се разраснаха самите им отношения като това между тях започна с една-единствена цел всеки от тях да получи желаното. Моментите помежду им често се оказваха онези от романа, който предизвикваха усмивката на лицето ми. 

source

Джош е другият мъжки образ, който получава едно от петте писма на главната героиня. Истината е, че го харесах в началото – сладък , някак невинен и изключително мил, са едни от качествата, които го описват най-точно. В последствие обаче това не бе достатъчно; в малкото сцени,които получавахме с него, на показ бе най-вече бе онази му ревнива страна, която далеч не ми допадна. Отношенията му със семейство Сонг бе нещо от друга страна, което наистина харесах; виждах го като по-големият брат на Кити и Лара Джийн, винаги готов да им помогне с нещо, да ги подкрепи в тежък момент и да бъде опората, от която се нуждаят в нужда. 

Катрин, или още позната ни като Кити, бе друг герой, който бързо обикнах. Това, което харесах толкова в нея всъщност бе именно това, колко зряла бе показвана в по-голямата част от романа. Макар и едва на девет, Кити изглеждаше далеч по-голяма за възрастта си не толкова заради действията си, колкото заради самите си думи. Това се оказа и причина понякога да забравям, че тя е деветгодишно дете, а не шестнадесетгодишен тийнейджър.

За разлика от нея обаче, така и не успях да харесам най-голямата сестра от сестрите Сонг. Марго, макар и да предизвикваше уважение в мен спрямо грижите, които толкова време е полагала за семейството си, ми се стори някак безинтересна. Може би това нямаше да е така ако я бяхме опознали малко повече. 

Имаше нещо в книгата, което нямаше как да игнорирам, а именно отношенията между трите момичета. Макар и да имаше моменти в които не се разбираха, типично за сестрите бих казала, то те винаги бяха плътно една зад друга и се подкрепяха взаимно. Джени Хан тук не представя само и единствено тийнейджърската любов; представя пред погледа и силната връзка, която е изградена между трите сестри. 

„До всички момчета, които съм обичала“ е един сладък и приятен роман, който не натоварва с тежки описания. Чете се бързо и те потапя в свят, откъсвайки те за миг от собствените ти проблеми. Това е роман, който те зарежда с положителни емоции и те оставя с трепетно вълнение да очакваш продължението; роман, който ще те върне в тинейджърските ти години или просто ще ти позволи да погледнеш за миг през очите на някого другиго на твоята възраст.

С интересни и разрастващи се герои, интересен сюжет, преплитащ познато и непознато, и сериозни теми, поднесени по един лек начин, романът на Джени Хан е това, от което всеки се нуждае понякога, а отделеното му време си струва изцяло. 

„Когато някой отсъства дълго време, в началото запомняш всички неща, които искаш да му кажеш. Опитваш се да съхраниш всичко в главата си. Но все едно да удържиш шепа пясък: малките зрънца се изплъзват от ръцете ти и накрая остават само едрите камъчета и въздух. Когато най-сетне се видите, си запазил единствено големите неща, защото е твърде трудно да разкажеш за всички дреболии. Но именно те съставляват живота.“

„Прокудената наследница“ от Ерин Уот

Ревю на първа, втора, трета книга.

Когато тепърва разбрах за поредицата не бях особено запозната с идеята ѝ. Това, което привлече вниманието ми бе корицата на „Парцалена принцеса“, а с това – романът се озова и в листа ми за предстоящи заглавия за прочит. 

Известно време след това, когато се запознах с изградените герои и случващото се в книгата, започнах да изпитвам съмнения дали в действителност романа ще ми допадне предвид познатата посока, в която можеше да поеме действието. И макар всяка една от книгите на двете авторки да имаше своите слабости – независимо било то в характерите на героите, техните постъпки или пък в самото изграждане на света около тях, то поредицата колкото позната и да ни се струваше на моменти, то бе и толкова различна. Съчетани бяха типичните за жанра елементи, но в последствие бяха вмъкнати и нотки на дори криминални такива, които макар и да не бяха толкова добре развити, спомогнаха за открояването на заглавието от останалите на пазара. 

Когато прочетох „Пясъчен замък“ преди няколко месеца не останах особено впечатлена предвид това колко високи всъщност бяха очакванията ми. Макар и да не ме очарова така, както се надявах, романът на Ерин Уот бе един добър завършек на историята на Ела и Рийд, която макар и да не приключва с предшественичката на „Прокудената наследница“, то тук остава на заден план. Вместо това се запознаваме с един непознат за нас герой – Хартли Райт, но и тепърва ни предстои да опознаем в дълбочина историята на Истън – друг от братята Роял, който макар и да присъстваше доста често в предходните три части, не ни бе разкрит напълно. 

Очакванията ми спрямо „Прокудената наследница“ не бяха високи; и може би точно поради това не останах никак разочарована от това, което беше заглавието. В началото се опасявах точно от това, но в действителност романа бе нещо съвсем друго, а краят му бе това, което ме остави впечатлена най-много. 

Нещо, което обичам, свързано с романтиката, е че книгите от този жанр често се леки и приятни за четене като не те натоварват с много описания и непознати термини. Понякога всеки се нуждае от нещо такова, особено ако често посяга към някое тежко фентъзи. И всъщност „Прокудената наследница“, също както предшественичките си, е изключително леко и ненатоварващо четиво, което поглъща вниманието ти и те откъсва за миг от реалния свят. Проблемите на героите те карат да забравиш своите собствени, а единственият свят, който съществува за теб, докато държиш заглавието в ръце, е този на самите персонажи. 

Това, което служи често като една от положителните черти на поредиците е именно в това, че читателят получава възможността да проследи израстването на самите образи. Такова, за тези прочели предишните книги, е видимо в лицето на Ела и Рийд. Макар и в началото отношенията им далеч да не потръгнаха по добър път, то в последствие това се промени, а заедно с това и самите те. 

Подобно надграждане, макар и не изцяло видимо все още, има и в лицето на Истън, върху когото загубата на родител оказва най-голяма тежест. Макар и в останалите три книги да разбрахме за малка част от неговите проблеми, то те тук биват разгърнати в по-голям мащаб. И макар понякога самият той да се чувстваше самотен и изолиран от останалите си братя, то той през цялото време имаше както тяхната подкрепа, то и тази на Ела, неизменно превърнала се в част от семейство Роял. 

Хартли, която тепърва бе въведена като герой, бе интересна личност, чието минало бе обгърнато в мъгла както за Истън, то така и за читателите. С хода на действието историята ѝ се разкрива, разбираме за проблемите ѝ свързани със собственото ѝ семейство, но заедно с това ставаме свидетели колко борбена и упорита е тя всъщност. Защото макар и без подкрепата на родителите си и далеч от тези, които обича, Хартли се доказва като човек, който трудно би се предал, но и готов да се жертва за щастието на обичните си хора. 

Макар и от самото начало да сме наясно в каква посока може да поемат отношенията на Истън и Хартли, то може да се изненадаме. Връзката между двамата далеч не е изпълнена с малко трудности, които трябва да преодолеят за да имат своя щастлив край, като те далеч не приключват с последните страници на „Прокудената наследница“ и тепърва предстои да проследим по кой път ще поемат героите и техните взаимоотношения. 

source

И колкото и да харесвам Истън обаче, истината е, че ми се искаше да има повече моменти, в които да е включено семейство Роял, защото макар и историята на Ела и Рийд да приключи добре в „Пясъчен замък“, то това далеч не бе краят за някои от действията, случили се в предшественичките на този роман.

„Прокудената наследница“ е заглавие, което би допаднало на онези, харесали поредицата до този момент; на онези, които искат още веднъж да се докоснат до семейство Роял и съпътстващите ги в живота трудности. 

Това е роман, който съчетава леки нотки на драма, любов, загуба на любим човек и жертва в името на обичния ти, но съдържа неподозирани обрати. Роман, след чийто край единственото, което ти остава е да очакваш продължението за да разбереш какво ще сполети братята Роял и дали този път те ще бъдат съсипани завинаги. 

„Имам чувството, че разтварям гръдния си кош и я оставям да погледне какво има вътре. Няма нищо хубаво, но не искам да я оставя да си тръгне от живота ми.“

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Ревю на първа книга.

Преди близо година се запознах с творчеството на В. Е. Шуаб чрез романа ѝ „Четирите цвята на магията“ и истината е, че останах крайно доволна от решението си да се докосна до тази книга. Идеята улови интереса ми още с прочитането на резюмето, а с всяка една следваща страница, романът погълваше мен и цялото ми внимание. До момента, в който не настъпи края, а заедно и с това се появи и неистовото ми желание да разбера какво ще се случи занапред с любимите ми герои. 

И макар „Четирите цвята на магията“ да бе наистина добро начало, въвеждащо ни в един интересен и завладяващ те свят, с много магия и приключения, но и съпътстващите ги опасности, то „Сборище на сенки“ е от онези продължения, които не биха те разочаровали и за миг. С обичани герои и не по-малко предизвикателства, второто заглавие от трилогията на Шуаб е това, което всеки харесал предшественицата му, би заобичал. 

Историята продължава да бъде предавана по същият начин както досега – леко и приятно, но и всепоглъщащо. Шуаб е от онези автори, които успяват да пренесат четящият в един различен от нашия свят; свят на битки и мистерии, на премеждия и вълшебства; свят, в който бързо биваш потопен, благодарение на красивият и нежен стил на авторката. 

Дори и действието тук да бе развито малко по-бавно в сравнение с „Четирите цвята на магията“, то това далеч не означава, че е способно да отегчи читателят. Дори напротив – Шуаб ни въвежда още повече в изграденият от нея свят, детайлно при това, но не прекалено; достатъчно за да го опознаем още малко и да се почувстваме като част от него самият. Нещо, което допълнително спомага в това да изградиш връзката с персонажите и да ги почувстваш близки до теб. 

Трудно е да изградиш един свят, какво ли е ако са цели четири? Това е едно от нещата, поради които харесах толкова първият роман от трилогията. Често като читатели може би не се замисляме колко време отнема на самият автор да изгради цялостното си произведение; това, което на нас ни отнема около три дни, на тях може да им отнема години. 

В. Е. Шуаб успешно обрисува картина на четири Лондона – всеки различен от останалите три, всеки с различни герои и слабости. Преплитайки четирите свята, авторката създава това произведение, което ни улавя в своя капан и не ни освобождава до края, а след това единственото от което се нуждаем е от това да разберем как продължава историята. Защото в творчеството на Шуаб не откриваме само безброй приключения и красив начин на писане; има и купища обрати, способни да те изненадат и да тръпнеш в очакване за продължението. Точно това получаваме и в „Сборище на сенки“ – край такъв, какъвто предизвиква желанието ти да посегнеш и към следващата част от трилогията; край, след който да се надяваш, че всичко ще завърши по най-добрият възможен начин, но все пак с искрица несигурност дали това ще бъде така. 

В първата книга бързо останах впечатлена, но и бързо се привързах, от изградените герои. Всеки един от тях притежаваше познати ни черти от останалите фентъзи романи на пазара, но имаше леки нотки към тях, които ги отличаваха. Мистериозни и забавни, твърдоглави и силни не физически, а по-скоро психически, персонажите, с които вече се запознахме, за пореден път доказват силата, която притежават, но и същевременно и това, че те също имат своите слаби моменти понякога. 

Кел, който бързо обикнах, отново се доказа като жертвоготовен и готов на всичко за щастието на близките си. Постъпките му обаче от миналото го настигат, а заедно с това и техните последици. Защото макар и изпълнен от желанието да спаси животът на своя принц, превърнал се през годините в негов брат, то резултата от заклинанието на обвързването му с Рай не е прието с възхищение от кралят и кралицата. А малкото неща, които правят Кел щастлив, постепенно изчезват също както и свободата му да прави това, което обича най-много. Постепенно виждаме как дворецът вече не домът, който героят познаваше; а миналото му все още тъне в мистерия, очаквайки скоро да ни бъде разкрито. 

Лайла, друг образ, който веднага прикова интереса ми още с появата си, продължаваше да се забърква в големи неприятности, но бързо намираше решение за измъкването ѝ от тях. Смела и готова на всичко да постигне целите си, но все още нямаща си пълна идея коя е всъщност и какво е в действителност. Въпреки това да се предадеш за нея не бе решение и именно това е една от чертите, които толкова харесвам в нея – не се предава дори и в този момент, когато решение няма. Живееща за момента и готова да се бори както за собственото си щастие, то така и за това на любимите си, Делайла Бард е не просто крадец преминал от Сивия Лондон в Червения чрез бариерата и оцеляла след това; тя е нещо много повече, а дали ще разбере коя е и на колко е способна престои да проследим в продължението. 

Друго нещо, което бързо обикнах е всъщност връзката между двамата герои. Изградена постепенно и с немалко пречки, тя тепърва ще продължава и да се развива. Но макар и различията между Антари и Лайла, то двамата се допълват по начин, който само предизвиква желанието ти да има повече общи сцени между тях.

source

Рай, който не опознах напълно в „Четирите цвята на магията“, тук има далеч по-голяма роля и участие в действието. Чрез главите от неговата гледна точка ни се позволява да проследим мислите му и как обвързващото заклинание се отразява не само върху живота на Кел, но и върху този на самия принц. 

С продължението се срещаме с няколко нови герои като екипажа на „Среднощно острие“ – кораб, плаващ под флага на кралството, но и с неговият капитан – Алукард, чиято роля е далеч по-значима отколкото първоначално може и да предполагаме. Той самият е човекът, помогнал на Лайла с магията; този, превърнал се в нейн учител и водач, но въпреки тази му роля – един от онези образи, чиято история не ни бива разкрита лесно. 

Злото в първата част се олицетворяваше в лицето на близнаците Дейн. И макар Астрид и Атос да не бяха част от заглавието, то злото не изчезна с тях, а дори напротив – все още се криеше в ъгъла, очаквайки своя момент за атака. И тепърва ще ни се разкрие тя, както и последиците от нея. 

Колкото и всъщност да бях впечатлена от книгата, запознала ме с творчеството на този автор, то продължението ѝ се оказа далеч по-добро и заедно с това – надмина очакванията ми. 

„Сборище на сенки“ е роман, който отново ни среща с наши любими герои; роман, чийто страници отлистваме с нетърпение; роман, чийто край те оставя със затаен дъх да очакваш продължението, обещаващо финал такъв, какъвто ще си струва цялото отделено му време. 

„Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!“

„Пясъчен замък“ от Ерин Уот

Ревю на първа, втора книга.

Когато започнах поредицата преди малко повече от година не знаех какво точно да очаквам от нея. Корицата бе това, което ми направи голямо впечатление от самото начало, а историята, с която се запознах на по-късен етап също ми допадна, бе някак леко и приятно предадена, същевременно бе нещо, от което тогава се нуждаех. 

„Парцалена принцеса“ бързо и неусетно ме потопи в един свят на лъжи, власт и пари. Свят, в който не е важно какви качества притежаваш, а колко богат си всъщност. Това бе книгата, която тепърва ни въведе в живота на Ела Харпър и семейство Роял; книга, чийто край, макар и предвидим, те изпълва с желание да разбереш как продължава историята на главните герои и през какви перипетии ще им се наложи да преминат, за да достигнат до евентуално щастливия си край. 

След случилото се в предшественичката на втория роман от поредицата за братята Роял – „Стъклен принц“ бе очаквано продължение и то такова, след което историята поема в една малко по-различна посока, от която връщане назад няма. Вторият роман, в който действието бе предадено също така добре, надмина очакванията ми и ми даде надежда за едно също така интересно продължение. Тук получихме отговор на някои от въпросите ни, възникнали в процеса на четене, ала след края, който е способен да те накара да тръпнеш в очакване на следващата част, възникват и други, все толкова важни въпроси 

„Пясъчен замък“ бе този роман от поредицата, към който очакванията ми бяха най-високи. Това бе и заглавието, което ме разочарова най-много. Действието на места бе прекалено забавено, като всичко, което се случва в последните няколко страници, можеше да бъде разгледано малко по-рано, а някои от действията на героите пък бяха лишени от смисъл. И докато в „Стъклен принц“ се случиха някои напълно неочаквани обрати, то тук те почти и изцяло липсваха, а малкото такива бяха повече от очевидни. 

Макар и да залагах повече на историята на Ела и Рийд, то далеч не очаквах нещо невиждано предвид жанра, в който попадат романите на двете авторки. И въпреки че не останах очарована от това продължение, то няма как да отрека, че историята е все така ненатоварващо предадена, изпълнена с много повече романтика, но и драма; история, която не пленява със своята оригиналност, колкото да послужи като нещо леко и приятно за четене между някой фентъзи роман. 

С всяка една следваща книга от тази поредица едно нещо е напълно и ясно забележимо – израстването, което всеки един от изградени от Уот, герои, постига. В „Парцалена принцеса“ се запознаваме с демоните в съзнанието на почти всеки един от семейство Роял и това продължава и за в бъдеще, като не всеки намира правилния начин да се справи с тяхното съществуване. 

Ела Харпър – момичето, изгубило всичко заедно със смъртта на майка си; момичето, принудено да предприема тежки решения само за да оцелее до утрешния ден. Персонаж, който притежава сила и упоритост; такъв, който не се интересува от мнението на околните и не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Това бяха част от качествата ѝ, които ме впечатлиха, когато се запознах с образа ѝ в „Парцалена принцеса“ и което продължи да се случва в „Стъклен принц“. И въпреки немалкото предизвикателства, появили се на пътя ѝ, Ела бе тази, която те не я спираха и тя намираше начин, по който да се справи с тях и да продължи напред. 

Това, което се случваше в тази част, оказа влияние върху психиката ѝ, но заедно с подкрепата не само на Рийд, но и с тази на цялото му семейство, комбинирани с борбения ѝ дух, Ела успя да се пребори със своите проблеми и тежките моменти, които съпътстваха връзката ѝ с един от братята Роял. 

Рийд бе този, при който се забелязва може би най-ясно настъпилата промяна. От начало студен и мрачен, той се превърна в някого, открил истинското щастие, но най-вече откри онази част от себе си, изгубил заедно със смъртта на майка си. Животът му далеч не е сред един от най-лесните, бива изпълнен с немалко трудности и мъка, нещо, което започва да се променя след появата на Ела. За пореден път ставаме свидетели на това, колко жесток може да бъде света във висшето общество, а Рийд се оказва просто поредната му жертва. 

Макар и в началото да намирах връзката между Ела и Рийд за изтощителна, дори бих казала токсична, то в последствие това се променя. Те са причината за щастието на другия, а подкрепата, която си оказват взаимно, само им помага да оцелеят в онези мъчителни моменти, на които живота решава да ги подложи. 

Макар и момчетата от семейство Роял да имаха ключова роля и тук, то мой любимец още от първата книга си остава Истън, който също като братята си има собствени проблеми. И макар да участваше активно до сега, то тепърва предстои да проследим неговата история в „Прокудената наследница“. 

Образ, който бе част от романите до този момент, но участваше само като спомен, бе този на Стив – бащата на Ела. Герой, който често биваше представян в добра светлина, като любящ човек и близък на Роял. С появата си обаче, читателят става свидетел на това кой всъщност е Стив О’Халоран и на какво е способен той. 

source

„Пясъчен замък“ е продължение, което или ще удовлетвори напълно очакванията ти или не. Това е роман, който преплита познатите ни романтика, драма и дори леки криминални елементи в едно. Книга, която не натоварва четящият със своя лек сюжет и го пренася отвъд собствените му проблеми за кратко.

Това е краят на една драматична любовна история; история за момиче, което се бори да оцелее не само до утрешния ден, но и в суровия свят на висшето общество и за момче, изгубило себе си, но открил щастието в лицето на първоначално един от най-омразните му хора. История за оцеляването и силата на духа.

„ – Аз съм Роял, скъпа. Аз не бягам, аз се боря“

„Розата и камата“ от Рене Ахдие

Ревю на първа книга.

Когато преди малко повече от година се запознах с романа „Гневът и зората“ на Рене Ахдие, останах искрено впечатлена от начина по който бе разказана историята, също както и от изграждането на героите, които тогава обикнах. Запознах се с една различна, но същевременно интересна култура, както и с живота на персонажи, вдъхновени от приказките за 1001 нощ. 

В тези 416 страници, Рене Ахдие представя пред погледа на читателя една история, съчетаваща куп приключения, джинове, магии, но и опасности. 

Заедно с краят на романа освен наранена, останах и тръпнеща в очакване за продължението. Продължение, което успя да оправдае очакванията ми и което не съжалявам, че прочетох. Защото „Розата и камата“ е не само отговор на всичките ни неотговорени въпроси, но е и един повече от добър завършек на историята на Шахризад и Халид. История, до която докоснеш ли се, трудно не би се влюбил. Защото макар и тя сама по себе си да е вълшебна, стилът на Ахдие и начинът, по който предава случващото се на читателя, също са магични до толкова, че четящият се потапя в действието и забравя за случващото се около него. 

Макар и да бях забравила за някои събития, случили се в предходната книга, то далеч не бе толкова трудно да навържа нишката. Именно защото „Розата и камата“ започва от момента, в който приключи нейната предшественица. Единственото нещо, което ми се искаше бе някои сцени да бяха описани по по-подробен начин, така че да усетя действието по-близко до мен. Въпреки това далеч не останах разочарована от заглавието и посоката, в която пое самото действие. И ако действието в първата книга бе започнала плавно и постепенно се засили, то тук от самото начало то е неспирно и на всяка една следваща страница те очаква някоя нова изненада. Нещо, което спомага за бързия прочит на романа. 

Рене Ахдие бързо ни потапя обратно в света на халифа на Хорасан и Шахризад, Герои, които понякога забравях колко млади са всъщност, но през какви премеждия им се налага да преминат. Още от самото начало изградих силна връзка с повечето образи, които в „Розата и камата“ само постигат своето израстване, а други, които не ми се понравиха преди година, то тук коренно промениха мнението ми за тях. 

Шахризад е все същото упорито и смело момиче, с което се запознахме в първата част от дуологията. Типичният за нея сарказъм присъстваше и тук, като той често бе една от причините за усмивките ми, докато бях потънала в изграденият от автора, свят. Но докато в „Гневът и зората“ Шази да бе водена наполовина от това да получи отмъщение за смъртта на най-добрата си приятелка, а по-късно и от любовта си към Халифа, то тук тя бе изцяло напътствана от обичта си към Халид, а отмъщението вече далеч не съществуваше като цел в нейните очи. 

Израстването на Халид е едно от нещата, които няма как да не направят впечатление на читателя. В първата книга ни бе представен като студенокръвен и мрачен, изглеждащ като чудовище в очите на останалите. След случилото се в дебютния роман на Ахдие обаче, то виждаме една негова по различна страна – тази на младото момче, върху чийто рамене тежи съдбата на цял Хорасан, момче, което постепенно опознава любовта и открива щастието в лицето на Шази – една от многото момичета, чиито животи му се налага да погуби, но по-късно – единствената оцеляла и достигнала до сърцето му. 

Макар и предвидима, любовната история между Халид и Шахризад е едно от любимите ми неща от дуологията. Тя далеч не започна по най-добрия начин, дори напротив; и двамата трябваше да оставят настрани първоначалните си цели, да игнорират разума си, за да последват сърцето си. 

Образите, които се превърнаха в неизменна част от света на Ахдие – като Деспина, чието минало се разкрива, и Джалал, който познаваме като дързък и саркастичен, също имат ключова роля тук. Други добре познати образи ни са Тарик и Рахим, които постепенно също обикнах; Ирса, сестрата на Шази, на която тук е отделено по важно значение, както и бащата на двете момичета – Джахандар, чийто действия са част от причината за случилите се събития.

source

„Розата и камата“ е продължение, което заслужава цялото внимание на читателят. Продължението на „Гневът и зората“ ни дава това, от което всеки един от докосналите се до този свят, има нужда. Още повече магия и приключения очакват тези, решили да дадат шанс и на вторият роман от дуологията, а краят е това, което ще ви преизпълни с щастие, но и тъга по вече приключилата история на Шахризад и халифа на Хорасан. История, сътворена и предадена по един невероятен начин, към която няма да останете безучастни. 

„Отговорът беше, че те двамата са част от едно цяло. Той не ѝ принадлежеше, нито пък тя на него. Въпросът не беше кой на кого принадлежи. Те бяха един за друг.“

„Звезден полет“ от Мелиса Ландърс

Често когато взема решение да се докосна до роман на нов и непознат за мен автор, изпитвам известни съмнения. Особено когато се случи така, че почти да не съм попадала на негативни мнения за четивото. Така се получи и с дебютният роман на Мелиса Ландърс – „Звезден полет“. Когато заглавието излезе на българският книжен пазар, той предизвика истински фурор в повечето от читателите, всеки от които посочваше колко добра е всъщност книгата. Така, макар и след две години от издаването ѝ, я започнах с особено високи очаквания, които не успяха да се оправдаят напълно, за мое съжаление. 

Макар и „Звезден полет“ да не се оказа напълно това, на което се надявах, произведението на Мелиса Ландърс далеч не е загуба на време. Това е един роман, пренасящ ни в Космоса и отвъд него, роман, който ти позволява да се откъснеш за миг от сивото ежедневие и да се потопиш в света на героите, чиито животи са изпълнени с далеч по-голяма доза напрежение и опасности, но и роман, който те кара да забравиш за собствените си проблеми и да се изправиш пред тези на самите персонажи. 

Заглавието съчетава всичко необходимо му, за да предизвика непрестанен интерес у читателя – от интересна и добре развита идея, преминем през героите, претърпяващи своето израстване и дори до екшън, примесен с нотки на романтика. Заедно със своето непрестанно действие, романът не позволява да бъде оставен и за миг преди да бъде довършен. А лекият и приятен начин, по който Ландърс предава историята, улеснява четящият и преминаването му през страниците, като във всяка от 400-тте от тях се долавя от магията, която авторката е вложила. 

Вълшебството на „Звезден полет“ не се крие само и единствено в идеята и начинът, по който е предадена тя. Пренасяйки ни в Космоса, авторката ни потапя в една по-различна обстановка, от която бързо бях погълната, макар и научно-фантастичната литература да не е сред любимата ми. И въпреки това Мелиса Ландърс ми показа отново, че макар и някой жанр да не е сред предпочитаните ти, то има вероятност все пак книга, обхващаща го, да ти хареса. А защо не и да се превърне в една от любимите ти. 

Това обаче не е просто произведение, чието действие се развива извън нашата планета, но е и роман, който повдига въпроса за това кой си всъщност и какво е призванието ти. Нещо, което далеч не очаквах да бъде повдигнато като тема в подобна творба. 

Героите са едно от нещата, които много ценя при прочита на някое произведение, както и изграждането на връзка с тях. Това тук не се случи, което обаче не ме спря да харесам изградените от Ландърс персонажи. 

В основата на сюжетна линия тук стоят Солара Брукс и Доран Сполдинг – образи, не по – различни от онези, които вече сме виждали, но въпреки това – постигащи своето израстване. Друго, което се оказва важен фактор за дадено заглавие за мен. 

Солара е типичен пример за силен женски образ. С уменията си, бързият си ум и силната си воля, тя бързо ме спечели на своя страна. Макар и преминала през немалко трудности в своя кратък живот, Солара успяваше винаги да се изправи на крака и да премине през поредното препятствие, което се изпречеше на пътя ѝ към постигането на целите ѝ. Жертвоготовна, смела и остроумна – това са само една малка част от думите, които биха описали Солара Брукс като образ. 

Доран Сполдинг е другият типичен пример за герой, който доста често виждаме в любовите романи и не само. Първоначално представен като самоуверен наследник на семейното богатство, позволява на читателя да проследи постепенната му промяна от разглезен син до мъж, който започва да оценява това, което притежава. Зад тази му надменност обаче се крие нещо повече и в хода на действието Мелиса Ландърс разкрива миналото му, което е направило настоящето му такова, каквото го виждаме. Всъщност Доран е далеч повече от едно капризно момче, момче, което с времето показва повече сила и смелост, отколкото първоначално може и да сме очаквали. 

И макар и двамата да притежават черти като решителност и храброст, то отношенията помежду им далеч не започват по най-добрият начин – с нанесените му върху нея обиди и шеги в училище, заедно и с раните, нанесени му от нея. Това се оказва пречка и за взаимоотношенията им за напред, като въпреки това от самото начало е ясно какво ще се случи между тези двама герои. Разговорите им често биват изпълнени откъм хапливи коментари, които обаче само добавяха щипка хумор и забавление към изпълнена с непрестанно действие картина. 

Също както и добре изградените първостепенни герои, виждаме и така внимателно създадените второстепенни, които не само допълват празнините в романа, но и спомагат за неговото изграждане. 

Касия и Кейн, капитан Роси и Рени са персонажите, които от непознати се превръщат в нещо повече за нашите главни герои и винаги са насреща за да им помогнат, макар и отношенията между екипажа не винаги да бяха така гладки. Предоставяйки на показ миналото им, читателят успява да опознае не само тях, но и причината, поради която всеки един от тези герои се е оказал на „Банши“ – кораб, който обединява хора с различно минало и характери, но въпреки това хора, успели за кратък период от време да се превърнат в семейството, което нямат. 

„Звезден полет“ е роман, грабващ вниманието на читателя от самото начало. Това е роман, който бързо успява да те погълне в своя свят от разнообразни герои и непрестанно действие, роман, който макар и да не съдържа големи и дори неочаквани обрати, би се харесал на онези, които желаят познатото да бъде пречупено по един малко по различен и дори леко непознат начин. 

Произведението на Мелиса Ландърс обещава няколко часа изпълнени откъм доза екшън и щипка романтика; време, в което ще се срещнете с интересни герои, ще ви се наложи да преминете през няколко изпитания за да оцелеете, но и време, което напълно ще си струва. Защото „Звезден полет“ е заглавие, което ще ви отведе на едно вълнуващо пътешествие извън познатите ви граници. А след краят ще желаете да прочетете и следващата част, която изглежда все така обещаващо.

„Нямаше представа какво ще донесе бъдещето на всеки един от тях, защото възможностите бяха толкова безбройни, колкото и звездите. И всъщност това беше достатъчно.“

„Думи в тъмносиньо“ от Кат Кроули

Това бе втората ми среща с творчеството на авторката, от което отново не останах разочарована. Когато преди година взех решението да прочета „Graffiti Moon“ наистина не знаех какво да очаквам. Само едно ми беше ясно и то бе, че имам нужда от нещо леко и приятно за четене; нещо, различно от любимия ми фентъзи жанр. „Graffiti Moon“ се оказа достатъчно добро попадение, отговарящо на това изискване. Предостави ми една лека и приятна история, която ме откъсна за момент от фентъзи романите, та дори и за миг от обкръжаващият ме свят. 

Разбирайки за другият роман на Кат Кроули, решението той да бъде прочетен бързо бе взето от моя страна. И макар очакванията ми за заглавието да не бяха високи, то една част в мен се надяваше „Думи в тъмносиньо“ да ми хареса една идея повече от другото произведение на Кроули. Нещо, което в действителност и се случи. Защото макар и „Graffiti Moon“ да ми допадна с ненатоварващия си и очарователен сюжет, то този в „Думи в тъмносиньо“ бе различен; това бе една история за загубата и последствията от нея; за преодоляването на болката, която я съпътства. Но освен това бе история и за приятелство и любов; история за преоткриването на онова ти „Аз“, което си изгубил някъде по пътя. 

Това, което Кат Кроули представя пред читателя този път далеч не бива толкова леко и приятно. Книгата показва какво влияние оказва смъртта на близък върху някого и как това е възможно да разруши нечий свят за няколко секунди. И въпреки това, авторката успява да предаде случващото се по един достъпен начин, който да не затрудни четенето. В тези 340 страници се крият много болка и страдание, но и любов. Любов, която може би ще се окаже ключът към нечие изцеление. 

„Думи в тъмносиньо“ не е просто роман, в която любовта е важен елемент, независимо дали ще бъде към някого или нещо. Това е роман, който те кара да чувстваш – от болка и тъга до щастие и обратно. Зад тази красива корица се крие история, заслужаваща всяка отделена ѝ минута. История, която е далеч по-специална, отколкото изглежда първоначално. Това е книга, притежаваща сладко-горчив вкус, недалеч големи и неочаквани обрати, но с действие, което успява да докосне четящият. 

Образите, които биват изградени са различни, може би някои леко нереалистични, но въпреки това – добре изградени. Позволявайки си да разкаже историята от две гледни точки, авторката на романа ни предоставя възможността да проследим мислите както на Рейчъл, то така и тези на Хенри; да опознаем тях и света им през собствените им очи, а не през тези на другия. 

Рейчъл е онзи персонаж, чрез който се засяга темата за смъртта и болката, породена от загубата на любим човек. Кат Кроули предава съвсем ясно през какво преминава главната героиня и непосилната болка, която тя изпитва от смъртта на брат си. Тази липса на Кал променя коренно живота ѝ и връщайки се в родният си град, Рейчъл се оказва не онова момиче, което всички познават и обичат. От щастието и усмивките ѝ няма и следа. Вместо това е студена и отдръпната от близките си, които дори и не подозират какво може да е това, оказало влияние върху промяната на някогашната им приятелка. 

Макар и отдръпната в началото, в хода на действието се забелязва онази промяна в образа ѝ, която само показва колко силна може да бъде тя, изправяйки се срещу реалността и осъзнавайки, че някои неща няма как да бъдат предотвратени. От момиче, чийто живот бързо е изгубил смисъла си и онези малки радости в него, тя се превръща в герой, който отново преоткрива топлината и положителните неща в съществуването. 

Друг главен персонаж, през чиито очи може да погледнем, е Хенри Джоунс – образ, към който често изпитвах смесени чувства и към който така не и успях да се привържа особено. Сляп за случващото се и наивен, той бе готов на всичко за едно – да се събере с приятелката си, с която се разделят твърде често. С развитието на действието Хенри също израстна – вече не бе така заслепен и започна да осъзнава решенията, които е взел, било то грешни или не. 

Приятелството градено помежду им с Рейчъл през годините, макар и изправено пред някои трудности, се забелязваше колко силно и в действителност неразрушимо е. Защото макар и с липса на контакт, двамата далеч не са забравили за другия и какво той означава за тях. 

source

Второстепенните герои, изградени от Кроули, далеч не оставаха на заден план. Сестрата на Хенри – Джордж и приятелят ѝ от училище – Мартин, често повдигаха настроението ми. Влияние върху случващото се оказваше и Ейми – момичето, което постоянно се събираше и разделяше с Хенри и често се оказваше причината за неговите постъпки и глупаво държание. 

„Думи в тъмносиньо“ е един красиво сътворен роман, който би предложил на всеки по нещо. Това е книга, която си проправя път към сърцето на читателят и трудно може да го напусне. Роман, който макар и да засяга тежки теми, бива предаден по един лек и ясен начин. 

Заглавието за дълго време остава в паметта на читателят, макар и да бива лишен от онези напрегнати моменти и големи обрати; това не е произведение, в което се корени спасението на света. Това е роман, който позволява да преоткриеш себе си, показва ти, че макар миналото да не може да се промени, то това не се отнася и за бъдещето. Роман, в чиято основа се корени само и единствено твоето спасение. 

„Миналото е с мен; настоящето е тук. Бъдещето не е предначертано и може да бъде променяно. То е на разположение на въображението ни и се е ширнало пред нас. Огряно от слънчева светлина, с тъмносини дълбини и с мрак.“

„Споделени тайни“ от Колийн Хувър

„Споделени тайни“ е роман, който не за първи път приковава погледа ми в Колийн Хувър като автор. Запознах се с нейното творчество преди три години, благодарение на „Без Хоуп“, книга, която ме плени от самото начало не само поради сюжета и начинът, по който се разви действието, но и поради лекият и ненатоварващ начин, по който бе предадена историята на Скай, макар и в самият роман да бяха засегнати тежки теми. 

За тези три години съм се докоснала до някои от най-известните произведения на Хувър и не съжалявам за това, понеже всяко едно от тях отразява важни проблеми, предадени по такъв начин обаче, че читателят се откъсва от своя собствен свят и потъва в този, изграден от авторката. Всяка една от историите, които тя представя пред погледа на читателите, е нещо различно, красиво, но и изпълнено често с болезнени спомени, породени в миналото. „Споделени тайни“ не е изключение, но освен интересния сюжет, романът съдържа и изключително красиви произведения на изкуството, които допълват действието и спомагат към това книгата да бъде усетена от четящият дори повече от възможното. А признанията, принадлежащи реално на някого, спомагат за реалистичността на „Споделени тайни“. Обединявайки ги с невероятните картини и интересната идея, както и начинът по който е развита тя самата, книгата на Хувър става част от онези, които напълно заслужават прочита си. И макар през тези 272 страници да има лъчи на надежда, то в краят нищо не е сигурно, защото Колийн Хувър е от онези автори, успяващи напълно да изненадат читателите си, а обратите винаги биват неочаквани. 

Вдъхнала живот на това си произведение, Хувър представя пред погледа на читателя една история за силната любов и на какво е способна тя. Но освен това е и история за оцеляване и борба. И макар „Споделени тайни“ да спада към категорията на съвременните любовни романи, то той успява да се открои на фона на останалите в жанра. 

Заедно с лекия и красив стил на писане на авторката, както и с всички онези малки детайли, които се съдържат в романа, „Споделени тайни“ успява да докосне четящият, с което той да изпита това, през което преминават и самите герои. Колийн Хувър по вещ начин преплита животът на героите още в тяхното минало, което спомага за изграждането на силната връзка в последствие в настоящето. Обвързвайки минало с настояще, историята на Обърн Рийд и Оуен Джентри не е това, което очакваме и има далеч какво да покаже на всеки един, решил да се откъсне за миг от ежедневието си и да се потопи в света на героите, които трябва да преоткрият кои са всъщност и да вземат решението какъв желаят да бъде животът им занапред. 

Романът не е само с интересен сюжет и добре развито действие. Колийн Хувър е създала различни, но и реалистични образи, всеки от които има собствени проблеми. 

Обърн Рийд, двадесет и една годишна жена, изгубила повече от друг на нейните години, в началото бе представена като наранена и самотна душа, нямаща почти никаква опора до себе си в трудните моменти. Чрез пролога се разкрива това събитие, оказало влияние върху живота ѝ занапред. Трудностите пред които ѝ се налагаше да се изправя по време на действието далеч не бяха малко, често в дадени моменти си проличаваше слабохарактерността ѝ, която обаче постепенно изчезна с израстването на Обърн като образ и тя се превърна в една смела и борбена жена, готова на всичко за любимите си хора. 

Оуен Джентри и прeживеният от него инцидент в миналото му, бе оказало влияние върху живота му, макар и това да не бе показано толкова детайлно и единственият признак да бе във отношенията между него и баща му. Оуен бе самият образец за типът герои, които обикваш от първия миг – талантлив, забавен и харизматичен, той успяваше да разведри и най-напрегнатите моменти в романа. Готов на всичко за тези, които обича, би направил и невъзможното за тях. 

Връзката помежду им с Обърн бе изградена сравнително бързо, но въпреки това внимателно. Като благодарение на съдбата, преплела животите им далеч не толкова скоро, отколкото те очакват, тя бе така силна. Истинска и сладко-горчива – така бих описала любовта между Обърн и Оуен – двама герои, всеки от които борещ се с миналото, чиито събития са оставили дълготрайна следа върху живота им. 

source

Заедно с внимателно изградените главни герои, то Хувър бе изградила така и второстепенните, които по един много добър начин допълваха цялостната картина в романа. Емъри - първоначално странната съквартирантка, която въпреки това бе единственият човек, бъдещ до Обърн в трудните за нея моменти; Трей – друг мъжки персонаж, заслепен от чувствата си и готов на всичко, за да постигне целите си; и разбира се Адам – момчето, откраднало сърцето на Обърн и белязал го за вбъдеще, но оказал се и причината за едно от малките неща в живота ѝ, които няколко години по-късно я правят истински щастлива. Други образи, които заемаха ключова роля бяха Лидия – майката на Адам и Трей, също както и Калахан – бащата на Оуен; персонажи, които спомагаха в развитието на действието. 

„Споделени тайни“ е от онези заглавия, чийто сюжет дълго остава в ума на читателят. Заедно със увлекателният стил на писане на авторката, който успява да докосне и най-съкровените късчта на сърцето, и добре изградените герои, романът няма как да не се хареса поне малко на читателя.

Това е роман, който освен една красиво създадена любовна история, съдържа и нещо повече; това е роман, който проследява човешкото израстване, тайните и влиянието, което оказват върху нечий живот. И макар чрез „Споделени тайни“ да се докосваме до една първоначално обикновена история, пропита от любовта на героите, то в последствие в романа се засягат далеч по-важни теми и проблеми, отколкото първоначално е очаквано. 

История за любов, болка, загуба, тайни и разочарования. „Споделени тайни“ поглъща вниманието на четящият още с първите няколко страници, задържайки го до последната. Това е роман, който си струва всяка една отделена му минута; роман, който те кара да чувстваш и който едва ли би бил лесно забравен. 

„Някои тайни никога няма да се превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.“