22 август 2015 г.

„Можеш ли да пазиш тайна?“ от Софи Кинсела

Забавна и изпълнена с драми, книгата не те оставя намира дори и да знаеш какъв е краят на историята.

Всичко се завърта около Ема, най-обикновено момиче имащо страх относно летенето със самолет, и Джак. Попаднала във въздушни ями, жената започва да разкрива най-съкровените си тайни на мъжа до нея и не осъзнава, че всъщност вече са се приземили и всеки един от пътниците е оживял. Съдбата обаче бе приготвила нещо различно и за двама им и на следващият ден разбира, че собственикът на сградата ще ги посещава. 
И тогава - бум, двамата се срещат и остават напълно изненадани от това. Макар и да ни се разкрива още в резюмето, на мен ми бе интересно как по-точно ще се развият нещата помежду им предвид това, че Джак знаеше неща за нея, който никой друг не подозира.

Начинът по който Софи Кинсела бе предоставила в тази книга бе достатъчно добър за да разсее читателя със драмите, които се създадоха постепенно между главните герои.
Идеята честно казано не е нещо ново и супер оригинално, но пък е издадена преди близо 12 години, което би трябвало да значи, че е нещо добро за онова време, нали?

Ема беше по-свободна от колегите си пред Джак, което ми харесва. И макар да ме дразнеше с отношението си към Конър в началото, то това се промени след раздялата им, беше безценно как бившият й отказва да реагира на това, което тя му казваше.
Джак беше онова горещо парче по който всички си падат. Това обаче бе далеч от представа ми за него, по-добрата му версия е онази, която го е страх от тъмното и си държи бейзболна бухалка под леглото. просто така.

Това беше книга, която ме държа до пет часа сутринта хилеща се от смях и в пълен контраст с времето навън.  Краят е удовлетворяващ, макар и предсказуем.
Книгата е лека и приятна за четене особено за през този сезон на годината.

“The truth is, some relationships are supposed to last forever, and some are only supposed to last a few days. That’s the way life is.” 

19 август 2015 г.

„Теория за любовта от пръв поглед“ от Дженифър Смит

Само четири минути и животът на Хадли поема в по-различна посока; всичко започва на едно летище по доста забавен начин. След прочита й, книгата те оставя с приятни чувства и усмивка на лице. 
Седемнадесет годишната Хадли трябва да хване самолета за Лондон заради сватбата на баща си, като малко преди полета си среща Оливър. Случайно обаче двамата биват настанени един до друг в самолета. Тази нощ за тях преминава по-бързо от когато и да е било.

Начинът по който Дженифър Смит разви действието беше доста приятен; за миг не ме подразни това, че двамата се познават от едва двадесет и четири часа близо казано и вече изпитват по-силни чувства един към друг. Напротив - стори ми се супер сладко и наистина ми се искаше да има още моменти с тях.
При втората им среща, след като Хадли разбра какво се е случило със семейството му, нещата се развиват в малко по-нещастна посока за тези, които са обикнали двата персонажа заедно още от първата им среща; хубавото обаче е това, че накрая нещата се подреждат и краят е напълно удовлетворяващ читателят.

Хадли ми харесва повече отколкото предполагах. Начинът по който е изграден персонажът и е повече от добър, хареса ми това, че накрая нещата между нея и баща й също се наредиха.

Оливър, обикнах това бебче още при първата му поява. Забавен, но и романтичен. Секси, но не типичния разбивач на сърца. И въпреки това, което го очаква в британската столица, той успява да разсмее в някои моменти Хадли и не ни дава никакви признаци за това, което предстои при пристигането му в Лондон.

Тези чувства между двамата главни герои радват читателя, като дори част от тях искат да попаднат на момче, което ще се държи по същият начин с тях и ще ги карат да се усмихват във всяка една секунда.

 “What are you really studying?"
He leans back to look at her. "The statistical probability of love at first sight."
"Very funny," she says. "What is it really?"
"I'm serious."
"I don't believe you."
He laughs, then lowers his mouth so that it's close to her ear. "People who meet in airports are seventy-two percent more likely too fall for each other than people who meet anywhere else.”

13 август 2015 г.

„Възраждането на Атлантида“ от Алиса Дей

Действието се развива около Конлан, принцът на Атлантида, прекарал няколко години в плен при кралицата на вампирите. Появява се и друго действащо лице в тази история - Райли, обикновено момиче, като в последствие разбира, че е емпат. 
В книгата присъстват и самите войни на Конлан, както и шейпфшифтъри. Действително мисията на войните и принцът е да си върнат откраднатия тризъбец.

Идеята не е нещо кой знае какво, но пък действието е развито в по-добра посока отколкото си представях.
Единственото, което не ми хареса чак толкова е начина по който Конлан и Райли веднага едва ли не, си паднаха един по друг, нищо, че той я смяташе за заплаха заради това, че е емпат.

Конлан, нищо, че ми се стори като мъжът по който всички си падат, ми хареса. Връзката му с главната героиня също.
Райли. Имах усещането, че е готова да погуби своят живот само и само за да спаси нечий друг. И е истина, не веднъж Алиса Дей я представи като жертвоготовна дама.

Куин е сестрата на Райли с която се запознаваме по-към средата на книгата, края. Макар да криеше това която е всъщност, Куин ми спечели доверието, а да не забравяме и това, че макар да изглежда по-слаба, то тя е далеч от това понятие.

Аларик, в началото ми се стори като задник, но пък това далеч не означава, че не го харесвам; с продължаването на появата му, започна да ми се струва все по-симпатичен от самото начало. 

“Пази я вместо мен Конлан - Аларик”

Вен, Джъстис, Бастиян, Денал, - всеки един от тях, както и гореспоменатите персонажи, е себе си по свой собствен начин и притежава своя характерна черта.

Начинът на писане не е труден за четене, а относително лек и приятен. Краят е удовлетворяващ предвид събитията, които бяха на път да случат още от първите страници, а интересът се поддържа на добро ниво.

“Един дъх и една догма на единадесет хиляди години”

3 август 2015 г.

„Саможертвата“ от Ейми Плъм

Ревенант, втора книга: Саможертвата - Ейми ПлъмМакар книгата да не започва с някакво по-раздвижено действие, то последните десет страници ми харесаха и съжалявам за това, че няма как да се сдобия с третата книга и с това, че все още я няма на българският пазар.

Във втората част връзката на Кейт и Венсан отново не е никак лесна, но се убеждаваме в това, че чувствата им са по-силни от харесване. Обичах ги в "Обречени на безсмъртие", обичам ги и в "Саможертвата". И двамата преодоляват известни

предизвикателства само и само за да се опитат да предпазят любовта си, като са готови да се жертват един за друг и това бе едно от нещата, които ми харесаха.
 Животът на главната ни героиня претърпява известни промени, известни ни още дори от първата част, но в "Саможертвата", те са реално изложени.

Има два нови персонажа - Артур и Виолет, които се споменават в тази част. На пръв поглед Артур изглежда леко отдръпнат и подозрителен, но пък в един момент читателят се изненадва малко или много, защото самата аз повярвах на Кейт в последните страници.
Виолет изглежда симпатична и приятелски настроена, но още с това, че дойде на мястото на Шарлот и Шарл не ми хареса; това продължи до краят, въпреки че след сприятеляването й с Кейт ми се стори малко по-добра от светлината в която я виждах.
Джорджия остана симпатичната сестра, която приема всичко по-спокойно отколкото всеки друг би го приел на нейно място и продължаваше да бъде рамо до рамо със сестра си, независимо дали това можеше да я нарани по някакъв начин. Хареса ми и начинът по който се отнасяше с Виолет и това, че също не й беше приятна колкото на останалите.
“Those are pretty," She commented, leaning down to smell the flowers.
"They're from Violette," I said, watching for her reaction.
"They look like weeds," she replied, straightening.”
Любовта между главните герои ми беше приятна, а начинът по който се отнасяха останалите ревенанти с Кейт бе сладък и това, че всеки един от тях се опитваше да я предпази ми свиваше сърцето всеки път и не го пускаше.
“Before I saw you, I hadn’t cared for anyone for . . . well, for the good part of a century, and it felt like my heart had been permanently disconnected. I wasn’t even looking anymore. And without expecting anything . . . without any hope at all, suddenly you were here.”
п.с. спойлер /?/ само аз мисля, че точно Кейт ще се окаже Героят?