14 юли, 2018

„Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Резултат с изображение за сборище на сенки
Ревю на първа книга.
Преди близо година се запознах с творчеството на В. Е. Шуаб чрез романа ѝ „Четирите цвята на магията“ и истината е, че останах крайно доволна от решението си да се докосна до тази книга. Идеята улови интереса ми още с прочитането на резюмето, а с всяка една следваща страница, романът погълваше мен и цялото ми внимание. До момента, в който не настъпи края, а заедно и с това се появи и неистовото ми желание да разбера какво ще се случи занапред с любимите ми герои. 
И макар „Четирите цвята на магията“ да бе наистина добро начало, въвеждащо ни в един интересен и завладяващ те свят, с много магия и приключения, но и съпътстващите ги опасности, то „Сборище на сенки“ е от онези продължения, които не биха те разочаровали и за миг. С обичани герои и не по-малко предизвикателства, второто заглавие от трилогията на Шуаб е това, което всеки харесал предшественицата му, би заобичал. 
Историята продължава да бъде предавана по същият начин както досега – леко и приятно, но и всепоглъщащо. Шуаб е от онези автори, които успяват да пренесат четящият в един различен от нашия свят; свят на битки и мистерии, на премеждия и вълшебства; свят, в който бързо биваш потопен, благодарение на красивият и нежен стил на авторката. 
Дори и действието тук да бе развито малко по-бавно в сравнение с „Четирите цвята на магията“, то това далеч не означава, че е способно да отегчи читателят. Дори напротив – Шуаб ни въвежда още повече в изграденият от нея свят, детайлно при това, но не прекалено; достатъчно за да го опознаем още малко и да се почувстваме като част от него самият. Нещо, което допълнително спомага в това да изградиш връзката с персонажите и да ги почувстваш близки до теб. 

Трудно е да изградиш един свят, какво ли е ако са цели четири? Това е едно от нещата, поради които харесах толкова първият роман от трилогията. Често като читатели може би не се замисляме колко време отнема на самият автор да изгради цялостното си произведение; това, което на нас ни отнема около три дни, на тях може да им отнема години. 
В. Е. Шуаб успешно обрисува картина на четири Лондона – всеки различен от останалите три, всеки с различни герои и слабости. Преплитайки четирите свята, авторката създава това произведение, което ни улавя в своя капан и не ни освобождава до края, а след това единственото от което се нуждаем е от това да разберем как продължава историята. Защото в творчеството на Шуаб не откриваме само безброй приключения и красив начин на писане; има и купища обрати, способни да те изненадат и да тръпнеш в очакване за продължението. Точно това получаваме и в „Сборище на сенки“ – край такъв, какъвто предизвиква желанието ти да посегнеш и към следващата част от трилогията; край, след който да се надяваш, че всичко ще завърши по най-добрият възможен начин, но все пак с искрица несигурност дали това ще бъде така. 

В първата книга бързо останах впечатлена, но и бързо се привързах, от изградените герои. Всеки един от тях притежаваше познати ни черти от останалите фентъзи романи на пазара, но имаше леки нотки към тях, които ги отличаваха. Мистериозни и забавни, твърдоглави и силни не физически, а по-скоро психически, персонажите, с които вече се запознахме, за пореден път доказват силата, която притежават, но и същевременно и това, че те също имат своите слаби моменти понякога. 
Кел, който бързо обикнах, отново се доказа като жертвоготовен и готов на всичко за щастието на близките си. Постъпките му обаче от миналото го настигат, а заедно с това и техните последици. Защото макар и изпълнен от желанието да спаси животът на своя принц, превърнал се през годините в негов брат, то резултата от заклинанието на обвързването му с Рай не е прието с възхищение от кралят и кралицата. А малкото неща, които правят Кел щастлив, постепенно изчезват също както и свободата му да прави това, което обича най-много. Постепенно виждаме как дворецът вече не домът, който героят познаваше; а миналото му все още тъне в мистерия, очаквайки скоро да ни бъде разкрито. 
Лайла, друг образ, който веднага прикова интереса ми още с появата си, продължаваше да се забърква в големи неприятности, но бързо намираше решение за измъкването ѝ от тях. Смела и готова на всичко да постигне целите си, но все още нямаща си пълна идея коя е всъщност и какво е в действителност. Въпреки това да се предадеш за нея не бе решение и именно това е една от чертите, които толкова харесвам в нея – не се предава дори и в този момент, когато решение няма. Живееща за момента и готова да се бори както за собственото си щастие, то така и за това на любимите си, Делайла Бард е не просто крадец преминал от Сивия Лондон в Червения чрез бариерата и оцеляла след това; тя е нещо много повече, а дали ще разбере коя е и на колко е способна престои да проследим в продължението. 
Друго нещо, което бързо обикнах е всъщност връзката между двамата герои. Изградена постепенно и с немалко пречки, тя тепърва ще продължава и да се развива. Но макар и различията между Антари и Лайла, то двамата се допълват по начин, който само предизвиква желанието ти да има повече общи сцени между тях.
source

Рай, който не опознах напълно в „Четирите цвята на магията“, тук има далеч по-голяма роля и участие в действието. Чрез главите от неговата гледна точка ни се позволява да проследим мислите му и как обвързващото заклинание се отразява не само върху живота на Кел, но и върху този на самия принц. 

С продължението се срещаме с няколко нови герои като екипажа на „Среднощно острие“ – кораб, плаващ под флага на кралството, но и с неговият капитан – Алукард, чиято роля е далеч по-значима отколкото първоначално може и да предполагаме. Той самият е човекът, помогнал на Лайла с магията; този, превърнал се в нейн учител и водач, но въпреки тази му роля – един от онези образи, чиято история не ни бива разкрита лесно. 
Злото в първата част се олицетворяваше в лицето на близнаците Дейн. И макар Астрид и Атос да не бяха част от заглавието, то злото не изчезна с тях, а дори напротив – все още се криеше в ъгъла, очаквайки своя момент за атака. И тепърва ще ни се разкрие тя, както и последиците от нея. 

Колкото и всъщност да бях впечатлена от книгата, запознала ме с творчеството на този автор, то продължението ѝ се оказа далеч по-добро и заедно с това – надмина очакванията ми. 
„Сборище на сенки“ е роман, който отново ни среща с наши любими герои; роман, чийто страници отлистваме с нетърпение; роман, чийто край те оставя със затаен дъх да очакваш продължението, обещаващо финал такъв, какъвто ще си струва цялото отделено му време. 
„Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!“

Няма коментари:

Публикуване на коментар