„Ние, Лъжците“ от Емили Локхарт

Представям ви Каденс Истман - дъщеря на Пени Синклер, както и първородната внучка в семейството. Родена е три седмици преди братовчед си - Джони; но не това е важното. Инцидентът, който преживява през лято петнадесет преобръща живота й.
Родителите й се развеждат, а майка й, заедно с другите си две сестри желаят да получат по-голямото богатство на родителите си, дори това да означава да съсипят връзката между Джони, Мирън и Кади. Освен тях обаче, появява се и друг герой - Гат, като между него и главната ни героиня процъфтяват чувства. Разбира се, дядото въобще не е доволен от този факт. (или по-скоро заради това, че Гат е с индийски корени)

В началото не разбрах защо се наричат лъжци; може би очаквах повече драма в първите няколко страници, но всичко се изяснява.

Когато изминават две години от инцидентът обаче, Каденс се завръща на остров "Бийчууд" и не подозира за това, което се крие зад случилото се през лято петнадесет. Всичко в началото изглежда нормално, докато не разбира какво се е случило тогава и какъв е бил наистина инцидента. Имах предположение, които обаче бяха далеч от истината.

Отношението на тримата герои с Кади беше сравнително странно; но в края на книгата разбира каква е реалността.
При положение че приятелите й бяха загинали, бях объркана как ги е виждала; единствената възможност за това е подсъзнанието й. Преживяла е нещо тежко, а след като разбира, че  пожарът е отнел братовчедите й и момчето в което е влюбена, то се чувства виновна.

Всичко разбира се идва от това, че те искат да се отърват от бремето на семейство Синклер; желаят родителите им да спрат с кавгите помежду си и съревнованието кой да получи по-голям дял от наследството. И в край на сметка - това се случва; след загубата на децата си, трите жени се сплотяват и реално погледнато - подкрепят една друга. Две от тях са загубили децата си, крепейки се една на друга, а третата от тях е като упора помежду им.

Краят ме разчуства, малко или много; главната вина за това беше, че не очаквах реалността да е такава; а именно защото през цялото време след пристигането на Каденс на острова, виждахме образите на Мирън, Гат и Джони. Не се и усъмних в това, че родителите им така и не ги виждат или защо дядо им нарича главната ни героиня Мирън.

Любовта между Гат и Кади понякога ме дразнеше; може би точно заради това, че си изградих мнение за нея още с първите няколко страници и ми се стори леко дразнещ персонаж. Но въобще не ми се искаше нещата помежду им да приключат по този начин, колкото и антипатични (мъничко, главно тя) да ми бяха тези двамата.  

“Here is something I love about Gat: he is so enthusiastic, so relentlessly interested in the world, that he has trouble imagining the possibility that other people will be bored by what he’s saying. Even when they tell him outright. But also, he doesn’t like to let us off easy. He wants to make us think—even when we don’t feel like thinking.”

 

Всичко изглежда като приказка в началото заради охолният живот, зад който обаче се крият маски; нищо обаче не е каквото изглежда, защото всички малко или много сме Лъжци в този свят и не можем да избягаме от това.