„Къде беше?“ от Гейл Форман.

След прочита на първата книга, "Да остана ли?", задължително си казах, че "Къде беше?" трябва да я последва. И не съжалявам.
Тази книга ни показва какъв е живота на Адам след раздялата му с Миа, какво е преживял през тези три години, когато не са поддържали връзка и чувствата, които изпитва. Всичко е от гледната точка на Адам, което всъщност докарва и по-голяма достоверност на нещата.
Въпреки че катастрофата е причината за всичко и трябва да оказва по-голяма роля в живота на Миа, Адам също страда от случилото се. Освен в живота на главната героиня, случилото се играе важна роля и в неговият.  На моменти имах усещането, че всъщност те са неговите родители, а не тези на "училищната" (да, ама нещата показват друго) им любов; в тази книга се наблягаше върху чувствата му, а до срещата им с Миа така и не знаехме какво се е случило с нейният живот през тези три години и как са потръгнали нещата за нея в Ню Йорк.

 „Ти беше толкова зает да ме спасяваш, че ме остави съвсем сама.“

Нощта, която прекарват заедно играе важна роля относно края, за който бях безкрайно щастлива и че нещата се наредиха по този начин.

Животът на Адам Уайлд в "Къде беше?" е доста по-различен от този в първата книга, когато едва знаехме и се запознавахме с персонажите; тук той вече е известен, има почитатели къде ли не, приятелка (която така и не харесах и искрено се надявах, че ще се разделят), но Миа я няма в живота му; поне не и до онази нощ, когато вижда плакат в Ню Йорк, нощта, която преобръща живота и на двама им през тези три години и изяснява случващото се, неща, които трябваше да си обяснят един на друг по-рано, но едва ли обратът щеше да е точно такъв, какъвто беше сега.

  „Тогава разбрах, че има разлика между това да знаеш, че нещо се е случило, макар и да си бил свидетел, и това да вярваш, че то се е случило.“

"Къде беше?", за разлика от "Да остана ли?", хвърля поглед върху бъдещето, а не върху миналото и това какво се е случило в Орегон.

От части подкрепям решението на Миа, макар Адам да не заслужаваше чак след три години да разбере защо тя се е отказала по този начин от него.
Песните, които пишеше Адам след раздялата им, бяха прекрасни. Чувствата му се изразяваха благодарение на тях, служеха му като разтуха. И всъщност, заслужаваше да се отдръпне от целият свят за поне глътка въздух.

„Ненавиждай ме. Опустоши ме. Унищожи ме. Но ме създай отново. Нали ще ме създадеш отново?“