„Всички наши места“ от Дженифър Нивън

Бях чувала доста позитивни мнения относно „Всички наши места“ от Дженифър Нивън и сметнах, че е крайно време да се докосна и до този роман. С прекъсване от три месеца, книгата бе прочета за два дни. Историята ме погълна изцяло, и въпреки че е сравнявана с  „Вината в нашите звезди“, тази на Вайълет и Финч ми допадна далеч повече от тази на Хейзъл и Огъстъс, към което допринесе, може би, не чак толкова голямата и бурна популярност на романът на Нивън.
Друг елемент, който нямаше как да не ми напомни на творчеството на Грийн, е относно пътуването, а понякога пред очите ми дори изникваха образите на Марго и Кю. Въпреки това, ми беше интересно да откривам заедно с героите тук местата в Индиана, да преживявам всеки един момент от пътуването им.
Макар и в превод, във „Всички наши места“ се долавя част от стилът на авторката. Красотата се усеща дори и в този момент, когато нейните думи се препредадени чрез някой друг, а самият факт, че не се чета в оригинал, не се оказва препятствие да се докоснеш до толкова до романът, че да не те разстрои на предвидените за това места.
Аз лично се бях спойлнала жестоко относно важно събитие, което допринесе и към не чак толкова голямата изненада, но това не се оказа пречка за сълзите в настъпилия за тях момент.
„Всички наши места“ е роман, който ни показва, че животът е само един и той трябва да бъде изживяван. Всеки един човек от населението има своите проблеми и различен начин за справянето им с тях – някои избират лесният, според някои, начин, докато други продължават да се борят със зъби и нокти. Има и трета група от лица, които просто съществуват, но в действителност за загубили всичко онова, което ги прави живи.
Романът съчетава в себе си проблемите не само на тинейджърите, но и тези, способни да възникнат в едно семейство по всяко едно време. Заедно с това, Дженифър засяга и моментът, в който всеки човек е определян по даден му, от някого другиго, етикет и по какъв начин това се отразява върху различните тип хора.

Признавам си, „Всички наши места“ е по-тежка книга, караща ни да се замислим върху живота си и дори този на околните, отнема повече време за размисъл, но въпреки това е нещо, до което всеки трябва да се докосне поне веднъж. И въпреки това, тя се чете по-леко от възможното, защото авторката успява по такъв начин да преплете историята със стила си на писане, че единственото, което Дженифър постига е да ни въвлече още повече в добре-изградения свят тук.

Вайълет Мърки, изгубила сестра си в автомобилна катастрофа, първоначално е слаба, обвиняваща себе си за инцидента и загубата на Елинор. Постепенно обаче, при нея се наблюдава едно развитие, което настъпва след появата на другият главен герой - Теодор Финч. Вайълет е един от героите, които научават важен урок през цялата книга, а заедно с нея, го изживява и самият читател. По-малката дъщеря носи в себе си вина и нещастие, но в краят на романа може да я видим най-накрая като нея самата, а не превъплътила се в своята по-голяма сестра.
Теодор Финч е различен от останалите. Именно за това ми хареса като персонаж. Писателката ни показва недостатъците му, вътрешните му демони и това, от което се страхува. Неговите надежди.
Запознанството помежду им протича по по-необикновен начин, а самото то поставя основата, върху която тепърва отношенията им щяха да се развиват. Четейки от гледните точки на главните герои, Дженифър ни дава възможността да проследим обърканите мисли на всеки един от тях и да разберем повече за същността им. Какви са техните проблеми и как работи мозъкът им относно справянето им с тях.
И двамата претърпяват известно развитие в тези 368 страници; тя възвръща силите си за живот, докато той открива любовта в лицето на момичето, намиращо се на покрива на училищната камбанария.
Историята на Тео и Вал е открояваща се, дължащо се най-вече на различните им характери. Този факт я прави далеч от понятието блудкава, а всъщност приковава цялото внимание и макар да усещаш какъв ще бъде края, използваш всяка една секунда за да се насладиш на това, през което всеки един от тях минава.

source
Във „Всички наши места“ родителите на Теодор са разведени и това е ключовият момент в детството му. За разлика от него, Вайълет е част от едно щастливо семейство, докато не настъпва катастрофата. Всеки претърпява различен инцидент, който го превръща в това, което е. Книгата е смесица от цветове, а до последната страница тя продължава да бъде неговото бяло, а той нейното черно.
Краят, макар и със сълзи на очите, напълно удовлетвори желанията ми. Завладяваща, книгата си заслужава всеки един отделен ѝ момент. Повдигащ важни въпроси относно животът и смъртта, че зад най-перфектното лице също се срещат проблеми, романът успява да се издигне високо, защото понякога се нуждаем от една такава книга, която да ни покаже, че животът си струва да се изживее.
„Тя е кислород, въглерод, водород, натрий, калций и фосфор, всички жизненоважни за всеки от нас елементи, но мога да се закълна, че в нейната сплав има и други елементи, за които никой дори не е чувал, и те я правят различна от всички други.“

Коментари

Популярни публикации от този блог

The Ultimate Game of Thrones Book TAG

Top books of 2016

„Прикачен“ от Рейнбоу Роуъл