„Истории от Академията за ловци на сенки“ от Касандра Клеър

Касандра Клеър е един от онези автори, които с всяка своя следваща книга, надграждат световете, до които се докосваме. Заедно с приятният ѝ и лековат начин по който предава историята – книгите ѝ се четат бързо, като поглъщат цялото внимание на четящият от началото до края, а историите за нефилими и долноземци, колкото и познати да ни се струват, винаги има нещо ново, което да ни предложат. Така е и с „Истории от Академията за ловци на сенки“ – сборник с разкази, благодарение на който имаме възможността да се срещнем с герои от далечното минало като Теса, Джем и Уил, но и с герои като Ема, Джулиан и Марк. Преплитат се неразказани, до този момент, истории, които биха се харесали на почитателите на Клеър, искащи отново да се докоснат до нейното творчество.

1. „Добре дошли в Академията за ловци на сенки“

Сборника започва по един добър начин, като така гарантира още по-заинтригуващо вниманието, развитие. Саймън е един доста добре познат образ за всички – мундан, превърнат във вампир, но жертвайки се за близките си – отново бе човек, но с отнети спомени.

В този първи разказ той не е представен в ролята на героя, в която го възприемат всички. Вместо това е обикновен 18-годишен, решил да влезе в Академията и да се обучи за ловец на сенки и така да достигне Извисяването – шансът му да възвърне спомените за човека, който всички твърдят, че е бил. Макар и с основно лице Саймън, появяват се още и Изабел, Клеъри, Джейс и Магнус, но и друг магьосник, който опознаваме по-добре в последствие – Катарина Лос.

2. „Изгубеният Херондейл“

Това е разказ, който макар и малко, би задоволил любопитството на всеки, искащ да научи повече за рода Херондейл и един от роднините на Джейс – Тобаяс. История, която не всеки истински познава.

3. „Демонът от Уайтчапъл“

Това, което наистина обикнах в този разказ, бе появата на обичното трио – Теса, Уил и Джем. Освен тях се срещаме и с Гейбриъл и Сесили, други познати образи от „Адски устройства“. Тук всички те са изправени пред ново приключение, а в допълнение към това – в разказа има предостатъчно забавни моменти между Джейс и Саймън, които да разведрят обстановката.

4. „Нищо освен сенки“

Това е разказ, който бързо се превърна в един от любимите ми. В него срещаме образи като Джеймс Херондейл и Матю Феърчайлд и проследяваме зараждащото се приятелство между тях. Показват ни се приликите и разликите между двете момчета с техните родители и по този начин проследяваме колко различни, но и еднакви могат да бъдат сина на Теса и Уил и този на Шарлот и Хенри в сравнение с родителите си.

5. „Злото, което обичаме“

И докато третият разказ бе от гледната точка на Теса, то този тук е от тази на Робърт Лайтууд – бащата на Изабел и Алек. Робърт е един от онези герои, които дори и да искаш да харесаш, не можеш. В „Злото, което обичаме“, той разказва за един определен период от своя живот – този, когато е бил член на Кръга и неотлъчно е бил до Валънтайн, подкрепяйки го. В разказа Робърт не е единственият Лайтууд, с когото се срещаме. 

6. „На рицари, царе душите“

Клейва е известен с жестокостта си към нефилимите и долноземците, не веднъж сме ставали свидетели на решенията, които взимат и как тези решения са способни да унищожат нечий живот. В този разказ се убеждаваме още повече в това, виждайки как са постъпили с Хелън Блекторн, полуфея, чиято задача е да покаже пред учениците на Академията, че феите са същества, на които не трябва да им се има доверие. Това е урока, който всички ученици трябва да си извадят като поука след разказаната от Хелън история за баща ѝ и времето прекарано от него в царството на феите. Освен това, чрез този разказ, се обяснява и причината относно поведението на чичото на Джулс в „Лейди полунощ“.

7. „Горчив език“

Разказа освен, че ни среща с Хелън на сватбеният ѝ ден, където получаваме възможността да видим и останалите от рода Блекторн, то той ни среща и с техният по-голям брат – Марк, преди да бъде освободен и да се завърне при братята и сестрите си. Освен тях поява има и Изи, а срещите между нея и Саймън ме направиха дори още по-щастлива. 

8. „Огнено изпитание“

Тук проследяваме едно събитие, особено важно за ловците на сенки. Парабатайската церемония е добре позната на всеки читател на творчеството на Клеър, но е събитие, което не знаем как в действителност протича и такова, на което не сме присъствали досега в романите на авторката. Благодарение на сборника това се случва и проследяваме не коя да е церемония, а тази на Ема и Джулиан от „Лейди полунощ“. В тази история изиграват важна роля както Саймън, то така и Клеъри, на които им се налага да преминат през изпитание, определящо живота им занапред.

9. „За безкрайна нощ“

В сборника имаше няколко разказа, които ми харесаха и този беше един от тях. Тук участие взимат семейство Лайтууд, Джейс, Клеъри и Магнус, като освен тях се запознаваме и с малкият Макс, осиновеното дете на Алек и Магнус, който е познат на тези, прочели първата книга от „Тъмни съзаклятия“. Макар и в „Лейди полунощ“ вече да знаехме за съществуването на малкия Макс, то не знаехме как в действителност са решили двойката да предприемат тази стъпка в живота си, като в тази история всичко това се разяснява пред читателя. Не малко бяха и забавните моменти, породени от появата на детето на магьосника и ловеца на сенки.

10. „На два пъти слизаха ангели“

Това бе един прекрасен, изпълнен с чувства, завършек на сборника. В него виждаме отново познатите ни герои от „Реликвите на смъртните“, ставаме свидетели на сбогуването на син с майка, която си няма и на идея, че тази среща им е последна, но освен това отново се убеждаваме колко силни са чувствата на Саймън и Изабел един към друг. Това е история, пропита от спомените на Саймън от времето, прекарано в Академията – мястото, където в началото учениците се деляха на „елит“ и „утайка“, но достигайки до деня на Извисяването се превърнаха в приятели, дори в нещо повече – едно цяло.

Разказите до които се докоснахме бяха едно страхотно допълнение към останалите романи на Касандра. Благодарение на нея, но и на останали, помогнали „Истории от Академията за ловци на сенки“ да достигне до нас, ние имахме възможността още веднъж да се потопим в този свят, по един малко по-различен начин, който въпреки това ще достави удоволствие на всеки, привързан по един или друг начин, читател към хрониките, свързани с нефилимите, където всяка една история е истина.

„Златният мост“ от Ева Фьолер

Ревю на първа книга.

Преди година се запознах с творчеството на Ева Фьолер и не останах никак разочарована от този факт. Тя ме спечели бързо с първата книга от трилогията за Ана и Себастиано и техните приключения в миналото, а сега, 12 месеца по-късно, отново се докоснах до света, изграден от Фьолер, който изглежда, че става все по-всепоглъщаш вниманието на читателя с всяка следваща част. Идеята за пътуване във времето може да бъде наистина интересна, стига да бъде развита добре. В трилогията на Ева е точно така, всичко бива предадено по един вълнуващ и оригинален начин, позволявайки ти напълно да се потопиш в миналото и да го опознаеш по начин, който не бихме срещнали никъде другаде освен тук.

Често пъти първата книга е ударната при един автор, поради което следващите се оказват далеч на не толкова високо ниво. И докато „Гондолата на времето“ бе едно добро начало, то „Златният мост“ е нещо повече, надмина очакванията ми и ме остави с желанието по-бързо да прочета следващата, и последна, книга от тази трилогия.. Продължението ни гарантира още повече приключения, този път изпращайки ни в Париж по време на Ренесанса, където много неща са способни да ни изненадат. Това е продължението на историята на Ана и Себастиано, чиято задача е по-сложна от тази в първата част. Тук освен бъдещето, на карта е заложен и техният живот.

Това е втората трилогия, в чиято основа е положен елемента за пътуване във времето, с която се запознах и почти веднага обикнах. Към това допринесе и стилът на авторката, който продължава да бъде все така приятен и ненатоварващ, притежаващ способността да ни пренесе години назад и да преживеем приключенията заедно с героите. Едно от нещата, които обичам в тази трилогия, е начинът, по който Фьолер описва обстановката, позволявайки ни на нас, тези живеещи в 21 век, да се върнем назад в миналото и да усетим цялата атмосфера, типична за векове назад. И докато в „Гондолата на времето“ в едно се преплитаха Венеция от миналото и Венеция от настоящето, то тук по-наблегнато бе върху Париж – такъв, какъвто е бил през 17 век. Периодът, в който се развива „Златният мост“ пленява четящият с вълнуващата история, съчетана с познатата ни такава за Тримата мускетари, с пищните балове и красивите рокли, характерни за миналото.

Сюжетната линия бива развита повече от добре, а заедно с това, благодарение на бързо развиващото се действие, читателят не бива оставен да скучае и за миг. Самият роман започва с една от мисиите на младите герои, позволявайки ни да видим колко добър екип са всъщност освен като пътуващи във времето, то така и един за друг.

Ева Фьолер предизвика изненада у мен не само откъм сюжета, но и от страна на героите. Ана претърпя своята промяна още в предходната книга, показвайки ни колко смела и жертвоготвна за близките си може да бъде. Младото момиче притежаваше онази лека наивност и несигурност в себе си, които обаче оставаха на заден план, когато знаеше, че обичните ѝ хора са в опасност. И докато в „Гондолата на времето“ тепърва ѝ предстоеше да опознава пътуването във времето, то тук тя бе показана в една по-различна светлина, светлина, в която знаеше какво прави и как да го направи. През по-голямата част от романа ѝ се налагаше да се бори сама, без Себастиано, което само я направи по-силна за това, което тепърва ѝ предстои.

Мъжкият образ бе от тези, които веднага допадат на читателя още при първата им среща. Той, макар и загубил паметта си, дълбокото в себе си беше запазил типичните за характера му черти заедно с любовта му към Ана. Въпреки че това му Аз не е изчезнало заедно със спомените му, ние го виждаме по един различен от първата книга, начин. Тук Себастиано е отдаден спрямо работата си като мускетар и не се колебае във взимане на решения, стига да не опре до Ана. Немалко пъти виждаме искреността в чувствата му и на какво е готов за нея.

Любовната история ми се стори дори още по-затрогваща отколкото очаквах да бъде. В „Гондолата на времето“ чувствата им един към друг тепърва бяха обрисувани, докато тук ясно си проличава колко силни са те и как биха направили всичко за другия.

Второстепенните герои не бяха по-малко интересни. Мари и Филип бяха едни от хората, с които Ана се сближи и които бяха до нея. От друга страна е злодеят, който така и не бива разкрит до краят. Той самият не е само един и това единствено затруднява задачата, която Ана и Себастиано трябва да изпълнят, за да се върнат в своето време.

„Златният мост“ е книга, гарантираща приключения, опасности и смях; книга, която съчетава в едно любов, кралските заговори и един особено интересен период от историята на Франция. Подсилени откъм мотива за пътуване във времето, романа би допаднал на този, желаещ нещо леко, приятно и същевременно вълнуващо за четене, което ще го отведе в различни епохи. 

Дори по-добра от предшественицата си, „Златният мост“ ни разказва за едно приключения в миналото, което би се сторило интересно дори и на тези, които не са почитатели на историята. Романа предизвиква топли чувства у четящият, а единственото, което му остава на него е да се гмурне в следващото приключение с Ана и Себастиано, макар и да знае,че това е последният път, в който има шанс да пропътува години назад и да прекара време с така любимите си герои. Това е една история за любов, пътуване във времето и опасни приключения, която би допаднала на всеки, искащ нещо необичайно, предадено по един очарователен начин.

„Само свободният дух взема правилните решения.“

„Жестока любов“ от Колийн Хувър

За първи път се докоснах до творчеството на Колийн Хувър преди три години чрез романа ѝ „Без Хоуп“, от който останах достатъчно удовлетворена, че да имам желание да прочета още нещо от авторката. За разлика от дуологията ѝ, която проследява живота на Дийн и Хоуп, двама тинейджъри с по-силна връзка отколкото предполагат, в „Жестока любов“ се обхваща живота на Майлс, пилот с мрачно и болезнено минало, което все така го измъчва в настоящето, както и живота на Тейт, медицинска сестра, чието съществуване е изпълнено с далеч повече щастие в сравнение с мъжкия образ. Двамата – на пръв поглед различни, се оказват това, от което другия се нуждае.

Колийн Хувър представя историята по един лек начин, дори приятен, въпреки обстоятелствата. Това е черта откъм стила ѝ, която ми направи впечатление още при запознанството ми с творчеството ѝ, черта, която ми хареса, понеже колкото и мрачни теми да засяга в романите си, авторката успява да предаде случващото се под една ненатоварваща за читателя, форма, което спомага за бързото навлизане в историята, но и в по-бързото прелистване на самият роман. Лекотата с която си служи Хувър, заедно с красивият ѝ стил, комбинирани със сюжета на „Жестока любов“, която има да ни предложи повече отколкото изглежда, ни отнасят в един свят, където любовта е нанесла трайни поражения върху някого, свят, където раните изглеждат нелечими и свят, където, колкото и да мислим, че е невъзможно, може да възникнат такива чувства, способни дори да ни унищожат и то завинаги.

„Жестока любов“, която на пръв поглед може да изглежда позната като идея, е нещо съвсем различно от това, което някога сме чели. Това е роман, който показва и красивата, и грозната страна на любовта, както и какви щети е способна да нанесе тя върху един човешки живот.

В книгата попадаме на герои, на един от които миналото се оказва пречка за бъдещето му развитие, романа бива пропит откъм чувства, а това, което улеснява читателя в сближаването му с главните персонажи е това, че Хувър разказва историята и на Майлс, и на Тейт, редувайки главите им. По този начин опозаваме и двамата, виждаме нещата през техния поглед и колко тежко може да бъде не само на единия от тях. Редувайки историята на Майлс и тази на Тейт, авторката преплита минало и настояще и това продължава така до момента, когато е вече невъзможно да продължиш, знаейки, че не си опростил грешките си, допуснати преди.

Героите са това, което изиграва една от най-важните роли в този роман. Тейт бе представена като един силен образ, който въпреки изтощителната връзка развита в последствие между нея и Майлс, успяваше да се изправи. Това, което ми направи впечатление е, че знаеше какво иска и не се отказваше. Въпреки това обаче, я видяхме и като леко наивна героиня, което донесе предимно болка в иначе нормалния ѝ и щастлив живот. За разлика от Майлс, на чието минало бе обърнато по-голямо внимание, това на Тейт бе едва загатнато, а ми се искаше да разбера малко повече за живота ѝ преди да се нанесе при брат си.

Майлс е този, който печели сърцата на феновете с красивият си външен вид и тежкото минало, което се крие зад това, иначе, студено изражение. С всяка една следваща глава от негова гледна точка, ние разбираме все повече за това какъв е бил той преди няколко години и какво го е направило такъв, какъвто го виждаме в настоящето. Изпитал болка, а същевременно толкова млад, той се отказва от любовта, виждайки какви разрушения носи тя след себе си. Държанието му в днешни дни така и не може да бъде оправдано напълно, но разбирайки все повече тъмни моменти от живота му, толкова по-голямо съжаление започва да изпитва към него читателя и да разбира част от решенията, които той взима, макар и грешни. С времето обаче образът му претърпява промяна – и докато в началото нямаше сили да си прости за постъпките, почернили не само неговия живот, в краят той успява да заживее в настоящето, знаейки, че болката винаги ще е там и никога няма да си отиде.

source

Второстепенните герои тук също изиграват особено важна роля. Рейчъл е героинята, която завинаги ще бъде част от миналото на Майлс, но е и този персонаж, който му показва, че трябва да си позволи да открие щастието и да го изживее. Кеп пък е осемдесетгодишният старец, който помага с мъдрите си съвети на нашите герои. От другата страна са Корбин – брат на Тейт и близък приятел на Майлс, който макар и да не е напълно наясно с миналото на приятеля си, бе до него и Иън, най-добрият приятел на главния мъжки образ, който го подкрепяше, знаейки най-дълбоките му тайни, но и човекът, който насочи Майлс в правилната посока.

Пълнокръвни герои, интересен и леко заплетен сюжет, ненатоварващ и красив стил на писане от страна на авторката – това са само част от нещата, които читателят среща в „Жестока любов“. Това е един роман, в който привличането между двама души може да се превърне в една изпепеляваща любов, оставяйки след себе си само разрушения и много болка, роман, който ни разкрива и двете страни на това чувство.

„Жестока любов“ е книга за обичта, но най-вече ни показва, че трябва да намерим пътя към себе си и да заживеем в настоящето, а не в миналото, колкото и дълбоки рани да са ни били нанесени тогава. Чрез романа разбираме, че не винаги може да бъде хубава, понякога тя също може да бъде грозна, но е нещо, което си струва да изживеем.

„Любовта невинаги е красива, Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя..“

„За да си спомня“ от Лара Ейвъри

„За да си спомня“ от Лара Ейвъри проследява историята на Саманта Маккой, момиче, чийто живот се променя след откритието, че е болна от рядка болест наречена Нимън-Пик. Въпреки че в основната на романа стои болестта, той съдържа важни житейски уроци и ни показва, че живота е само един и си заслужава да го изживеем пълноценно. Това на което Ейвъри е заложила не е съсредоточено толкова върху самото заболяване, колкото върху отношенията между героите. Темите за любовта, приятелството и семейството са пряко засегнати, като на всяка една от тях ѝ бе внимателно отделено внимание. По този начин се доказва каква голяма роля играят близките ни в нашият живот и каква голяма подкрепа може да получим именно от тях в такъв труден момент, в който губим всичко останало, което сме имали и за което сме мечтали през целия си живот.

Едно от нещата, които открояват „За да си спомня“ от останалите романи, където се срещаме с дадена болест, е начинът, по който Лара Ейвъри предава на читателя случващото се. Под формата на дневник, четящият не само се доближава още повече до Саманта, но по този начин и самата история звучи по-леко, в което участие взима и приятния и не натоварващ стил на писане на авторката. Това е роман, наситен откъм различни чувства, който поглъща вниманието и продължава така до самият край, когато осъзнаваме в малка част какво действително означава да живееш, а не просто да съществуваш.

Героите, които срещаме в този роман, са тези, които го правят толкова добър. Всеки бе различен от останалите, но успяваше да допринесе с нещо към историята и да я направи открояваща се.

Саманта Маккой е този образ, който предизвиква възхищение в голяма част от прочелите „За да си спомня“. Макар живота ѝ да се преобръща след откритието на Нимън-Пик, тя не сломява глава, а продължава да се бори за това, което винаги е искала. Израстването ѝ се състоя в това, че видя живота в една друга светлина и осъзна истинската му стойност, забеляза неща, които преди не са влизали в обкръжението ѝ. И това, с което Сам остана запомняща се в много читатели, докоснали се до този роман, е смелостта, която тя прояви и желанието ѝ за живот, което не изгуби дори и тогава, когато нямаше надежда. 

Един от героите, който неизменно бе до Сам, е Купър. Връзката помежду им е започнала много преди героинята да разбере за болестта, а това, което тя донесе със себе си бе сближаването на двама приятели от детинство, изгубили пътя един към друг в гимназията. Куп бе първият човек, на когото Сам призна за заболяването си, а подкрепата, която последва от негова страна след това, се оказа онова, което помогна на героинята да не се предаде, колкото и упорита да беше. Приятелството им, което постепенно се укрепи отново, бе онова, което винаги ме караше да се усмихвам. Тази нишка, която за кратко се бе прекъснала, бе съединена отново, а заедно с това връзката между тях единствено стана по-силна от преди.

Стюарт Шах е онова момче, за което всяка тинейджърка не би отказала да мечтае. Мил, готов на всичко за тези, които обича и талантлив, той също оказа нужната подкрепа на Сам и бе до нея в трудните моменти. Мади бе най-добрата приятелка на Сам и човекът, участващ с Маккой в дебатите. Мади бе тази, която бе до Саманта въпреки всичко, а приятелството между двете момичета ставаше все по-силно с напредването в романа, въпреки малкото неразбирателства, които възникнаха помежду им. Единствено ми се искаше тази връзка между двете момичета да бе показвана по-често.

Героите, които Лара Ейвъри е създала, както и взаимоотношенията им с главният женски образ, са това, което не позволява на романа да се слее с останалите. Всеки един от тях прояви сила – Сам, борейки се болестта и последствията от нея, а приятелите и семейството ѝ я проявиха, въпреки че знаеха как може да приключи историята на един от най-близките им.

Лара Ейвъри показва пред читателя как светът ти може да се преобърне за един кратък миг и всичко градено с годините да се разпадне. „За да си спомня“ е роман, от който лъха надежда, любов, силно приятелство, но е и роман, който ни показва, че живота не винаги има щастлив завършек. Това е една прочувствена история, която, колкото и позната да изглежда, има какво да предложи на всеки един от нас, история, която ще предизвика възхита от упоритостта на Саманта, която има желание за живот и не се предава пред заболяването, отнело ѝ всичко, което някога е искала. Това е четиво, което би допаднало на всеки, искащ да се потопи в една реалистична, но красива история, пропита с много чувства и най-вече, показваща ни, че колкото и трудности да срещаме, трябва да се борим до самия край.

„Понякога животът е наистина ужасен. Понякога те сюрпризира със странна болест. Понякога животът наистина си го бива, но никога не е прост. И когато обърна поглед назад, ще знам, че съм опитала.“

„Пасажер“ от Александра Бракен

Запознах се с творчеството на Александра Бракен чрез трилогията ѝ „Тъмна дарба“, която бързо набра популярност не само при нас, но и по целият свят, още дори преди да бъде издадена. Историята на Руби и приятелите ѝ бързо прикова вниманието ми и все така задържа интереса ми до самия край и поради това имах по-високи очаквания спрямо „Пасажер“, които напълно се оправдаха и не останах никак разочарована от това, което видях като читател от новият роман на авторката.

Тук ни се разкрива един нов, изпълнен с приключения и опасности свят, където бъдеще и минало се преплитат в едно цяло, свят с пълнокръвни герои и един изключително лек начин на препредаване на историята от страна на Алекс Бракен. Макар дуологията ѝ да се различава от вече познатата ни ѝ трилогия, „Пасажер“ отново ни среща с познатият ни приятен стил на авторката, който пленява читателя и не му позволява да се откъсне и за миг от пленителната история, която бива разкрита пред очите му. Точно поради това, ние биваме погълнати от обстановката, в която се намират героите и по този начин се пренасяме заедно с тях през различните проходи в различните епохи, всяка притежаваща своята красота, въпреки болестите и войните, имаща всяка една от тях.

Основният елемент, който играе роля в този роман, е този, за пътуването във времето. Винаги съм намирала тази възможност за уникална. Това е шанс да погледнем в миналото и да преживеем всичко онова, за което може само да четем. В последните няколко години тази идея започна да става все по-популярна, но никога еднаква. Всеки един автор успява да пречупи този елемент през погледа си, показвайки ни нещо по-различно чрез произведението си. Бракен е от тези автори, които успяват да създадат своя собствена версия на този познат елемент и същевременно да заинтригуват аудиторията с това, което откроява творбата им от тези на останалите. 

„Пасажер“ освен с интересен сюжет, е роман, който също така преплита важни теми за обществото ни като половите различия и расовата дискриминация. Тези проблеми са засягали голяма част от миналото ни и продължават малко или много да оказват известно влияние върху бъдещето ни.

Героите, с които се срещаме, са Хенриета Спенсър и Николас Картър – цигуларка, на път да дебютира и моряк, с болезнено минало. Двамата водят различен начин на живот от този на другия, докато пътищата им не се преплитат и всичко се променя.

Ета е представена пред читателя като обичащо цигулката момиче, чийто най-близки хора са майка ѝ и учителката ѝ по музика. Те са единствените, които младата Спенсър има за семейство и са тези, за които Ета би направила всичко. Тя не е от тези герои, които спасяват света, а вместо това е обикновено момиче, искащо да постигне мечтата си. Чрез решението си да я опише по този начин, Бракен позволява на читателя да се доближи до образа на главната героиня.

Макар и животът на Хенриета да изглежда простичък – тя така и не подозира за дарбата, която притежава. И това е грешката, която води до всички събития, на които ставаме свидетели в „Пасажер“. Главната героиня, водеща първоначално нормален живот, изведнъж се озовава насред лъжи и опасности, незнаеща нищо за мястото, където е попаднала и макар в началото да не виждаме онзи буен дух, то с озоваването ѝ на това непознато място, той започва все по-често да се проявява, позволявайки ни да видим една нова страна на женският образ. Постепенно от обикновено момиче от 21 век, тя се превръща в пътешественик, чийто живот е по-застрашен отколкото някога си е представяла. 

Николас Картър е този тип герой, който още с първата си поява успява да се хареса на четящият. Моряк, с дарба да пътува във времето, звучи особено интересно. Животът, който е водил преди не е бил особено лесен, но всичко се усложнява още повече след инцидент, който слага край на пътуванията му. Героят му е срещал много препятствия по пътя си, но това не успява да заличи добротата, която притежава. Той е този, който застава до Ета докато тя си няма никого, той е този, който ѝ помага в общото им начинание.

Двамата, на пръв поглед различни, се оказват липсващата половина на другия. От различни векове, но допълващи се, винаги бяха готови да се предпазят взаимно. Това, което прави впечатление е постепенното развитие на отношенията, които двамата изграждат помежду си. Любовната история далеч не се развива толкова бързо, което дава шанс на читателя да проследи чувствата и на Ета, и на Николас, зараждащи се още в самото начало.

source

Освен главните герои, попадаме и на няколко второстепенни, които имат важно въздействие върху сюжета. Алис, учителката на Ета, която главната героиня възприема като особено важен за нея човек. Роуз, майката на Хенриета, зад чието поведение се крият причините за отношението ѝ. София, пренебрегната поради това, че е жена и Сайръс – готов на всичко да постигне целите си, дори и да съсипе живота на околните.

Александра Бракен съчетава приключенията и любовната история по начин, по който да получим и от двете достатъчно. „Пасажер“ има пълнокръвни герои, интересен сюжет и много премеждия, през които да ни поведе, а в комбинация с красивият стил на писане, това се оказва роман, който, макар и да не започва особено динамично, нито пък да има големи обрати, заслужава цялото му отделено внимание.

Това е книга, която ни въвежда в свят на борба за власт и лъжи, но и свят, който е изпълнен с красота, която срещаме на всяко едно място, където героите попадат. „Пасажер“ е роман, който би се харесал на всеки търсещ малко приключение с приятна любовна история.

„Искам да запомниш това - в крайна сметка важни са решенията ни. Не желанията, не думите, нито обещанията“