„Къщата на езерното дъно“ от Джош Малерман

„Къщата на езерното дъно“ от Джош Малерман бе нещо ново и открояващо се за мен четиво, което успя да пробуди интереса ми от самото начало и да го задържи до самия край.Чрез тази новела на автора, успях да се запозная с част от творчеството му, като това ми вдъхна желанието да се докосна и до друго негово известно произведение, а именно – дебютният му роман „Кутия за птици“.

Посегнах към този автор и съответното произведение на сляпо – единственото, което знаех е, че спада към хорър и всъщност нямах големи надежди да ми хареса, понеже не съм почитателка на този жанр. В действителност новелата се оказа по-добра отколкото очаквах и разбрах защо няма толкова отрицателни мнения колкото позитивни спрямо творчеството на Малерман. Нуждаех се от капка разнообразие след фентъзи романите и романтичните такива, като точно това получих в замяна.

Сюжетът се развива около двете главнодействащи лица – седемнадесет годишните Амелия и Джеймс, които излизат на първа среща, която макар и да започва добре, в един момент се превръща в нещо незабравимо и за двамата. Това е една история за двама тинейджъри, които водени от чувството си да разберат повече, откриват нещо, за което останалия свят не подозира, нещо, което постепенно се превръща в само тяхно. Не бе важно как и защо, това бяха въпросите, които нито тя, нито той си задаваха. Обяснения не им бяха нужни, единственото, което имаше значение е наслаждението им на тази специална къща, озовала се на езерното дъно – как е без значение. „Къщата на езерното дъно“ е една магична новела, с нотки на хорър, която с всяка следваща страница задълбочава в историята. Новела, която предизвиква вълнение относно разбулването на истината.

Джош Малерман е автор, чийто стил на писане се е харесал на много читатели по света. Той е интригуващ, красив по свой собствен начин и лек, въпреки че произведенията на автора спадат към един жанр на ужаси, където красивото и лекото не се срещат често. Самата новела бе по-кратка отколкото очаквах, главите също, което допринасяше към бързото прелистване, но от една страна ми се искаше „Къщата на езерното дъно“ да бъде малко по-обемна.

Колкото и да харесах обаче начина по който Малерман е предал атмосферата и цялостната история, то имаше нещо, което ме спираше да харесам героите напълно. Амелия и Джеймс са само тинейджъри, които далеч не предполагат, че лятото им ще протече по този начин, започвайки с, на пръв поглед, една обикновена среща в кану и разговори, изпълнени със спомени как са протичали предишните им срещи. И двамата са изпълнени с любопитство за къщата, и двамата се преструват, че не изпитват страх от това да се гмурнат и да прекрачат прага ѝ, но и двамата постепенно обикват това място, макар да не знаят нищо за него. Любопитни и млади, те не влагат важно значение в това как и защо къщата се е озовала на дъното на езерото, нито пък в това, което се случва след прекрачването на прага ѝ и на това, на което стават свидетели всеки следващ път. Това е нещо нетипично, което пробужда техният интерес, черта, характера за голяма част от тинейджърите по света. Чрез тези качества, характерни за нас самите, Джош Малерман изгражда героите си като образи, които бързо и лесно бихме обвързали със себе си и приятелите си. Да прикриваме страха си и да постъпваме глуповато на моменти е част от нашето съществуване, независимо дали сме тинейджъри или не.

Това, което не очаквах е подобен край, какъвто автора всъщност предоставя. Може би е нещо характерно за самият му стил, но донякъде останах разочарована от това, което прочетох. Очаквах да разбера как се е случило всичко, но начина по който Малерман е оставил края отворен, не дава обяснения, а по-скоро оставя останалата част от историята в ръцете на читателя и на това, каквото той си мисли, че се е случило, без потвърждението на автора, че в действителност това е събитието за озоваването на къщата на езерното дъно.

„Къщата на езерното дъно“ успешно ме запозна с творчеството на автора си, от което не останах разочарована, макар и да имаше някои по-дребни неща, които не ми бяха по вкуса като гледната точка, от която е предадена цялата история, или пък края, от който очаквах малко повече.

Това е новела за опознаването на необикновеното, любовта между младите и чувството да си тинейджър. Новела, която би допаднала на хора, които биха искали да се откъснат за момент от познатите ни напоследък идеи и вместо това да се впуснат в едно малко приключение с Амелия и Джеймс в необяснимото.

„Намерихме опасно магическо място. Място, на което да се влюбиш. (...)

Изгубихме го. И не знаем къде отиде.“

„Вестители“ от Цветелина Владимирова

Всеки един от нас е имал или все още има предрасъдъци към българската литература, които не му позволяват да осъзнае, че тя може да ни изненада и то приятно. „Вестители“ от Цветелина Владимирова е книгата, която може тепърва да изгради ново мнение относно авторите ни сънародници и техните произведения. Това е книга, която ни показва, че съвременните български романи понякога може да надминат дори и чуждестранните такива.

Фентъзи романът на Цвети освен, че ни показва това, е интересен и завладяващ колкото по-надълбоко навлизаш в историята, долавят се и познати ни елементи, но представени по един различен начин.

Самото действие в началото върви бавно, но със задълбочаването в книгата, това се променя и случващото се се развива по-бързо. Стилът на Владимирова успява да прикове вниманието ти и това продължава до самия край. Лек, приятен и завладяващ, той прави историята на героите още по-интересна за нас самите и спомага да навлезем по-бързо и лесно в самия свят, който също далеч не бе толкова безинтересен. Част от него са вампирите, този път представени в една различна от обикновенното, светлина. Пазителите и вестителите са другата част от основните елементи на тази история, чиито съдби се преплитат помежду си.

Екшън сцените изиграват важна роля като те са изпипани до точност, а описанията на Москва са повече от красиви и чрез тях се долавя магията, която Русия притежава в действителност. Авторката успешно ни пренася на всяко едно място, което героите посещават, а това единствено допринася към реалистичността на романа. 

Първата част от поредицата „Проклятието на Воронина“ съчетава един вълнуващ свят, изпълнен с непрестанно действие и герои, на които тепърва им предстои да преодоляват трудностите в този свят, където кръвожадните са най-голямата опасност за всички. На пръв поглед с познат ни сюжет, „Вестители“ има какво да ни покаже далеч повече отколкото и предполагаме.

Героите бяха все по-различни един от друг и това е едно от нещата, които най-бързо прави впечатление у читателя. Ксения е упорита още от запознанството ни с нея в първите страници, тази ѝ черта, в комбинация със смелостта, която започва да проявява постепенно, я изгражда като образ, който няма как да не предизвика частица възхищение. За всички 464 страници, тя израсна и от момичето, което не подозираше за съществуването на този свят, премина през страх и недоворие, докато не се превърна в смелата и борбена Ксения, която виждаме в края. Освен това, тя винаги бе готова на всичко за тези, които обича.

Игор Алешкин е героят, който още с появата си, предизвиква вълнения в четящият. Мистериозен в началото, Игор притежава твърдост и решителност и примесени с жертвоготвността му, той веднага печели сърцата на читателите. Красив и самоуверен, на пръв поглед безразличен, пазителят бе далеч по загрижен отколкото показваше. 

Връзката помежду него и Ксения бе изградена с времето, но постепенно ставаше все по-силна, както и доверието им един към друг. Тя и Игор са образи, които заедно обрисуват една интересна картина и герои, от които наистина има какво да видим за напред, а отношенията им, макар и да не започнаха добре, то се превърнаха в нещо далеч повече от приятелски. Тези им чувства, макар и да бяха предвидими, не направиха книгата по-лоша, а само подсилиха топлите чувства, които може да изпитваме. 

Второстепенните герои като Майкъл, Зоя и Юри също оправдаха очакванията ми. Тримата разведряваха обстановката и всеки един притежаваше черти, допълващи образите на останалите. Докато Зоя бе по-енергичната и любознателна от цялата група, Майкъл и Юри бяха по-защитнически настроените, а заедно тримата бяха готови на всичко за приятелството си. Връзката им с появата на главната героиня ставаше все по-силна и бързо Зоя, Юри и Майкъл станаха най-близкото до семейство, което Ксения можеше да има. Те си бяха опора един на друг и винаги насреща ако някой попаднеше в беда.

В тази първа книга най-голямо внимание бе обърнато на запознаването ни със света и силите, които Ксения отключва. Макар и да знаем ключови неща от живота ѝ, тайни, за които дори и тя не подозира, излизат наяве, а това предизвиква вълнение относно продължението на „Вестители“. Тук се появяват въпроси, на които тепърва трябва да очакваме отговори.

Първата книга от поредицата гарантира много екшън, напрежение, но и забавление, за което допринасят героите и комичните ситуации, в които изпадат част от тях. Това е книга, която би се харесала на почитателите на „Академия за вампири“ поради общите елементи в двете поредици, макар и пресъздадени по различни от авторите, начин.

„Вестители“ впечатлява с идеята и начина по който Цвети я е развила, с героите, които макар и да притежават типичните черти на други образи от фентъзи романите, се различават от тях и с красивият и нежен стил, по който е описано всичко до най-малкия детайл. Това е поредица, която ни показва, че българите не са по-малко талантливи от останалите, освен това е и поредица, която тепърва ще ни показва в колко жесток свят може да живеят героите.

„— Не можеш вечно да ме спасяваш — възразих.

— Ако се наложи и цял живот ще те спасявам.“

„Полуизгубен“ от Сали Грийн

Ревю на първа, втора книга.

„Полуизгубен“ е това, което всеки читател на трилогията очаква да види от самото начало. Получаваме множество битки и отговори на въпроси, които дори не сме знаели, че съществуват. Това е книга относно борбата между Бели и Черни, борба за един по-добър свят, където и едните, и другите да имат възможността да живеят помежду си в мир. Първите две книги тепърва поставиха основата за това, което се случва в тяхното продължение, надминаващо голяма част от очакванията на читателите.

Сали Грийн е автор, чийто стил на писане е интересен и поглъщаш вниманието. Не е особено тежък, но и далеч не е един и от най-леките. С лекота Грийн ни пренася на мястото, където се развива действието, което в началото не е едно от най-бързо развиващите се, в последствие обаче това се променя и събитията се случват неспирно едно след друго, което допринася за по-голям интерес и съответно – по-бързо прелистване.

„Полуизгубен“, също както и предшествениците ѝ, е книга, която се осмисля. Зад фентъзи елементите, които се съдържат в трилогията, се крие един по-дълбок смисъл, засягащ съвременното общество. Книгата ни показва част от това, което в действителност се случва покрай нас, как реагираме ние на дадени неща и постъпките ни, основаващи се на реакцията ни.

В „Полулош“ и „Полудив“ има изненадващи обрати, тук те не биват много, но са далеч по-неочаквани, отколкото бяха в първите две части. Заедно с авторовият стил, „Полуизгубен“ е четиво, което не бива да се подмива. Освен един открояващ се и различен свят, красив и пленяващ начин на писане, романът има и едни от най-добре изградените герои, които с времето претърпяват своето израстване.

Главният герой води труден начин на живот още от самото си раждане, поради причината, че е нито бял, нито черен. Натан Бърн в началото бе просто едно малко момче, което всички смятат, че ще стане като баща си. Още в краят на „Полудив“ той израстна. В „Полулош“ го видяхме като още по-смел образ, но в „Полуизгубен“ неговото израстване стигна до връхната си точка. В последната книга от трилогията, Натан е представен пред читателя като непоколебим герой, готов на всичко за да постигне отмъщение за изминалите години, през които близките му и всички невинни, са станали жертва на Соул и целите му. В тази финална част Натан бе изгубен, но по-късно и намерен.

Гейбриъл е друг важен за сюжета, герой. Той е от тези образи, които веднага обикваш и на които би простил всичко. Мил, грижовен и жертвоготовен – това са само една малка част от чертитите, които го описват. Винаги насреща за близките си и готов на всичко за тях, Гейб не веднъж от появата си, рискува собствения си живот за да се убеди, че приятелите му ще бъдат добре.

Връзката, която Сали Грийн изгради между него и Натан продължаваше да бъде все така чаровна и все така показваше колко добре се допълват двамата един-друг. Самите им отношения бяха изградени постепенно и с всяка една следваща книга имахме шанса да проследим как се променят чувствата им към другия; бяха винаги насреща и готови да се спасят взаимно ако нещо се случеше. 

source: pinterest

По-голямо внимание в тази книга бе обърнато на Силия – герой, който срещнахме в началото и малко хора харесваха заради начина, по който се държеше с Натан. Постепенно обаче, както всички останали герои, тя също претърпя промяна и ни показа една друга нейна страна, при която не се водеше от никого и нищо, а вместо това само искаше да види света на магьосници в едни по-добри отношения, където те не се наряват взаимно и всъщност може да живеят спокойно помежду си.

Заедно с тези герои, макар и за кратко, срещнахме и други като Ван и Несбит – образи, които ми харесаха още при първата си появата и образи, към които винаги ще тая топли чувства. За кратко срещаме и по-големият брат на главния герой – Аран, който винаги бе насреща за Натан и това се доказва не веднъж в „Полуизгубен“. Джесика, която е полусестра на Натан и начело на Ловджийките, също има известна поява и ключова роля в последните няколко страници. Част от финалната книга са също така Девойките и Грейторекс, а освен тях срещаме и образа на Аналис, като същевременно с това, наяве излиза и истината за постъпките ѝ в „Полудив“.

Героите, които срещнахме през това пътуване с Натан, се промениха – към добро или лошо. Всеки един от тях изигра роля в битката между Черни и Бели магьосници, битка, при която имаше много загуби и от двете страни, някои от които напълно неочаквани.

„Полуизгубен“ би се харесала на тези, които искат нещо по-различно, но и нещо с по-дълбок замисъл. Това е книга за един живот, изпълнен с повече трудности, отколкото едно 17-сет годишно момче трябва да носи, книга за войната и погубените от нея животи. 

Това е един добър финал на една открояваща се история за герой, на който му се налага да се бори с вътрешните си демони. Край, който ме остави едновременно щастлива, с разбито сърце и сълзи в очите.

„– Доста време те нямаше – прошепва Гейбриъл. – Къде се загуби?

– Не съм се губил, бях ранен – отговарям аз.“

„Дете на пустинята“ от Олуин Хамилтън

След прочита на „Гневът и зората“ и първото ми докосване с арабската култура, осъзнах колко по-магичен е този свят преплитащ в себе си вълшебство и нечувани истории за принцове и принцеси. Чрез дебютният роман на Олуин Хамилтън попадаме в обстановка на джинове, магия и борба за власт. „Дете на пустинята“ надхвърли очакванията ми, а единственото, което остави след себе си тази първа книга е нетърпението, с което очаквам следващата част от трилогията.

Историята, която Олуин Хамилтън предава на читателя чрез романа си, приковава вниманието му от първата страница и това продължава докато не затвори и последната. В комбинация с интересната идея, увлекателния стил на писане и лекото препредаване на случващото се, „Дете на пустинята“ се чете неусетно.

Авторката успешно ни пренася в един непознат, за нас, свят изпълнен с приключения и вълшебства, където приказките имат по-голяма роля отколкото хората предполагат. Самите легенди са представени като част от основния сюжет, преплитат се с идеята на романа и се превръщат в неизменна част от него.

Спрямо анотацията очаквах един свят далеч по-различен от този, който всъщност получих. И който се оказа по-добър от това, което си представях.
Това, което откроява „Дете на пустинята“ от част от останалите романи е естественият начин, по който се развиват събитията – от момента в който Амани взема участие в стрелбата до последвалите събития след това и дните, споделени с Джин.
Приключенията в романа се преплитат едно с друго, а нестихващото действие помага в бързото му прелистване и поддържането на интереса у четящият. Магия, джинове и същества, които ги има само тук – „Дете на пустинята“ включва всичко това, а Олуин Хамилтън го представя по един невероятен начин, по който няма как да не предизвика вълнение относно продължението.

Героите са важен елемент за всяка една история. Тук я проследяваме от гледната точка на Амани – момичето, готово на всичко само и само да се измъкне от Дъстоук, колкото и неприятности да ѝ носи това. Решителна и остроумна, тя е повече от това, което виждаме в началото. В хода на действието потенциала ѝ се развива все повече и докато в началото бе герой, който би изоставил събеседника си само за да се спаси, то в по-късен етап ставаме свидетели на това как е готова да се жертва за екипа. Научила се как да използва оръжие сама, Амани Ал‘Хиза е представена като борбен персонаж, който няма как да не ти направи впечатление.
Джин е вторият главен герой. Той е от типа мъжки образи, които веднага пленяват ума и сърцето ти - от постъпките до мистериозната им същност. Единственото, което знаем за него е името му, като дори и то може да се окаже лъжа. Находчив, жертвоготовен и тайнствен. С краят на книгата обаче идва и моментът, когато историята на мистериозния чужденец излиза наяве и той се оказва не този, за когото всички го мислят. Връзката, която се изграждаше с времето между него и Амани не бе прибързана, изграждаше се постепенно и по този начин имахме възможността да наблюдаваме как отношенията им се променят. Двамата се допълваха и спасяваха животите си взаимно, когато другият бе в опасност.

source

Във фентъзи романите, авторът отделя жизненоважна роля на злодеят, но с всяка следваща книга от този жанр, е все по-трудно да се изгради такъв образ, който да се откроява от останалите. И докато султана е в основната на всичко, то тук неговото място е заел Нагуиб – герой, който макар и представен в лоша светлина, харесах в началото, поради начина, по който го беше въвела първоначално авторката.
Във втората книга от трилогията тепърва ни предстои да опознаваме герои, които срещнахме тук като Шазад, която бе един от смелите образи, Хала, един привидно изпълнен с омраза герой, от който ни очакват изненади и Бахи, който бе онова очарователно момче, което винаги те кара да се усмихваш. Принц Ахмед бе онзи, за който се разнасят, все по-различни от останалите, слухове. Това, което прави впечатление са добрите му намерения и как иска да превърне света в едно по-добро място.
„Дете на пустинята“ е роман, който освен обещаващ сюжет, има и герои, възбуждащи интерес в читателя. Бъдещето развитие на всеки от тях – главен или второстепенен – е част от това, което поддържа вниманието към продължението.

Това е четиво, което грабва вниманието със сюжета и герои си. Съчетава един свят на приказки и успява да ни пренесе в една пустиня, където мъжете управляват света, а жените са без значение. „Дете на пустинята“ е пясък, любов, тайни и магия, тя е тази книга, която би те погълнала и държала в напрежение до края ѝ.
Изтока и запада се сблъскват, от страниците бликат приключения, а на фона на това се долавят и елементите, типични за арабската култура. Книга за един добре изграден свят с интересни герои, тайни и породеният бунт за един по-добър свят.

„Но ако знанието било сила, то непознатото било най-голямата слабост на безсмъртните твари.“

„Гневът и зората“ от Рене Ахдие

Рядко ще попаднете на негативно мнение относно тази книга. „Гневът и зората“ излезе на българският пазар преди малко повече от година, като все още помня колко бързо набра популярност романа и у нас. Година по-късно, разбрах на какво се дължат всички позитивни мнения относно написаното от Рене Ахдие и защо това е една от книгите, с които бе запомнена 2016 както и защо романа се превърна в любимо четиво на толкова хора от буктюб обществото.

В „Гневът и зората“ попадаме в един нов, по-различен и необикновен, но всепоглъщащ те свят, където всяка следваща зора означава нова смърт. Четивото, което е вдъхновено от приказките за 1001 нощ, обещава една интересна и вълнуваща история, изпълнена с тайни и вълшебства, поради които трудно би оставил и за момент романа на Ахдие.

Макар и вдъхновена от познатите ни истории за Шехерезада и цар Шахриар, написаното от авторката се различава от това, което можем да срещнем в „Хиляда и една нощ“. „Гневът и зората“ предава историята си по един плавен и увлекателен начин, а магията на арабската култура се усеща на всяка една следваща страница.

В книгата се срещат доста описания – от това как изглежда облеклото на героите до това с какви ястия се хранят. И въпреки това романът и за миг не успява да отегчи, а тези детайли дори спомагат да се потопиш в света, който е изградила Рене Ахдие. С красивият стил на писане на авторката, който се долавя дори и в превод, романът се чете бързо, а действието, което в началото се развива плавно, след стотната страница набира скорост и всичко започва да се случва неусетно.

Героите са едни от най-важните елементи в една книга. А тук те са тези, които обикнах почти веднага.

Шахризад бе едва на шестнадесет, но далеч по-мъдра за годините си. Първото, което разбираме за нея е, че е изгубила най-добрата си приятелка и е готова на всичко за да отмъсти на този, отнел я от нея и семейството ѝ. С решението си да стане следващата жена на Халифа, причината за толкова много смърт по земите на Рей, Шази се доказа като едно смело и борбено момиче, което не знаеше дали ще успее с целта си, но беше решена да открие причината, която стои зад смъртта на убитите момичета и да отмъсти за болката, която Халифа е причинил в момента, когато Шива се оказва една от многото, загубили живота си в двореца.

Младото момиче освен храбра, притежаваше и доза саркастичност, а хапливите ѝ коментари, повечето пъти отправени към Халид или Джалал, бяха това, което веднага ме караше да се усмихвам. Но докато всичко започна с омраза, то далеч не е гарантирано, че и ще завърши по този начин.

Халид е героят, който крие най-много тайни, но и най-много болка в себе си. Той знае, че хората го смятат за чудовище заради постъпките му, но далеч не се опитва да промени вижданията им. В началото го виждаме като студен и непреклонен, но зад тези му стени, се крие едно малко момче, станало свидетел на убийство и отгледано без бащинска обич. Момче, на което бързо му се е наложило да стане следващият халиф на Хорасан. С всяка следваща страница обаче истинската му същност се разкрива, а заедно с това наяве излиза и истината защо трябва да жертва живота на момиче при всяка зора, а с това се разбира, че Халид ибн ал Рашид далеч не е чудовището, за което всички го смятат.

Любовната история между Шахризад и халифа на Хорасан е очаквана, но дори и тогава предизвиква топли чувства в четящият. Рене Ахдие я е превърнала в нещо, което макар и познато, ти харесва. И макар главната героиня да мразеше Халид за отнемането на живота на Шива, а той да странеше от нея, двамата постепенно се сближават и омразата остава на заден план, докато друга емоция не заема нейното място.

Внимание бе обърнато и на второстепенните герои като Деспина и Джалал. Те бързо се превърнаха в следващата ми любима двойка образи. Тя бе смела и уверена, а той дързък, печелещ сърцето на всяка една жена с вида си. И двамата бяха саркастични, но и защитнически настроени към близките си. Хареса ми връзката, която постепенно Деспина и Шази изградиха и как макар и Деспина да бе прислужница на Шахризад, то тя се държеше непринудено със своята господарка.

Тарик и Рахим са друга част от образите с които се срещаме в „Гневът и зората“. Те са от онези герои, които харесваш в началото, но след дадена постъпка започват да ти стават антипатични.

Тарик бе този, който искаше да отмъсти за загубата на братовчедка си, а по-късно и да спаси Шахризад от Халифа. Воден от гнева си, понякога не мислеше трезво, а това, което смяташе, че е любов, която изпитва към главната героиня, е нещо, което по-скоро изглеждаше като дълбока привързаност.

source

„Гневът и зората“ освен завладяваща история, включва и интересни образи, кои от кои по-различни. Всеки се отличаваше от останалите, също както и всеки имаше собствени проблеми, с които му се налагаше да се справя, но през тези 416 страници ставахме свидетели и на израстването на отделни герои.

Романът е от онези, които предизвикват интерес още от първата страница и го удържат до последната. Рене Ахдие представя на читателя една приказка за халифа на Хорасан и съпругата му Шахризад, която пленява читателя, а единственото, което остава след себе си „Гневът и зората“, то това е нетърпението да разбереш как продължава тази история в следващата книга от дуологията. Това е роман, в който можем да открием жаждата за отмъщение предизвикана от болката, магия, но и омразата, която постепенно се превръща в любов.

„Някои неща съществуват в живота ни само за един кратък миг. И трябва да ги оставим, за да осветят и друго небе.“