„Ангелско нашествие“ от Сюзън Ий

В началото бях леко скептично настроена, понеже още отпреди самото му публикуване, мненията за романа бяха високи, а след като бе издадена и на българския пазар попадах само на положителни ревюта. След прочита на книгата обаче видях защо това е така и истината е, че „Ангелско нашествие“ е заслужила цялата популярност, която има.

Това е една от малкото книги, които представят ангелите в по-лошата им светлина; тази, в която ги виждаме като същества, способни да унищожат човечеството вместо да го защитават, тази, в която те са далеч от онези мили образи изградени в умовете ни. И това е една от причините да харесам тази първа книга от трилогията, защото тя ни показва една нова страна, в която хора и ангели се борят едни срещу други, а не един до друг, както е в много други романи.

Сюзан Ий успешно предава цялата атмосфера, до толкова, че читателят е способен да се пренесе в Сан Франциско и да изпита болката от раните на героите, да види ужаса, който е сполетял Света толкова бързо и неотдавна. 

Това, което срещаме в „Ангелско нашествие“ е нищо от познатото ни. Ангелите убиват и пленяват хора и нищо не може да ги спре. Озоваваме се в един пост-апокалиптичен свят, където вече нищо не е било както преди и страхът завладява населението, а шансовете им за спасение намаляват с всеки един изминал ден. Още от първата страница се долавя страхът, завладял човечеството.

Самата книга е лека, а всичко се случва постепенно, докато в даден момент действието започва да се забързва. Съществената част, в която настъпват повечето обрати, се оказва краят – допреди това тези моменти са сведени до по-малко, но въпреки това първата половина на „Ангелско нашествие“ далеч не е толкова безинтересна, колкото изглежда, понеже героите се борят за оцеляването си и докато в един моменти се укриват в нечии дом, в следващият е напълно възможно да водят битка с цел да оживеят и да постигнат крайната си цел.

Героите, които Ий е изградила не се различават особено от тези, които срещаме в другите антиутопии – борбена главна героиня и мъжки персонаж, който е до нея и ѝ помага. Въпреки това обаче авторката е прибавила нови характеристики към героите си, така че да се открояват на фона на останалите.

Пенрин Йънг наподобява на тези герои, които искат да спасят света, но заедно с това и се отличава от тях. Силна и смела, но с различна цел. Тя е далеч от мисълта да спаси света, единственото, което Пенрин желаеше е да открие малката си сестричка и заедно с майка им да намерят подходящо скривалище. Макар възрастната жена да имаше моменти със своите демони, а Пейдж да бе прикована към инвалидната си количка, главната героиня нито за миг не се отказа от някоя от двете и рискува всичко за да се съберат отново заедно. И докато Пейдж не можеше да проходи, а майка им имаше психични проблеми, младата Пенрин също имаше моменти на слабост и когато това се случваше, ѝ се налагаше да ги игнорира в ума си, понеже тя бе единственият шанс, който семейството ѝ имаше за да оцелее. И бе единствената им опора в моменти на слабост от страна на жената, която ги е родила.

Героят, който предизвиква обич във всеки един читател на тази книга е Рафи – ангелът, който след битка остава само с отрязаните си криле и меч, който е бил до него откакто Рафаил се помни. Макар той самият да е ангел, далеч не е такъв, каквито са останалите, донасящи само разрушения в човешкия свят. Сарказмът и красивата му външност са само част от причините, които да ни накарат да го обикнем. И също както не знаем тайните за ангелското нашествие, то така и миналото на героя също остава забулено.

Връзката, която се изгражда между него и Пенрин бързо грабва вниманието на читателя и макар да бе известно какво ще се случи между двама им от самото начало, това далеч не прави романа предсказуем, а е само още една причина, която ще ни накара да се усмихнем на фона на разрушените сгради, мъртвите тела и изоставените коли по пътищата. И макар в началото двамата да страняха от другия, то на няколко пъти спасяваха живота си взаимно и в края ставаме свидетели на това, че далеч не са си толкова безразлични един на друг. 

По пътя, който трябва да изминат Пенрин и Рафи, изникват нови предизвикателства, но заедно с това и образи на герои, които изглеждат интересни, като Ди-Дум и Ави. Веднага харесах двете момчета, а заедно с първата си поява, те се оказваха като глътка свеж въздух на фона на жестокият свят, който ги заобикаля.

source

Макар в началото да имах леки съмнения, че романа няма да ми хареса, то след неговият прочит мога да кажа само, че не трябваше толкова дълго време да го отлагам. Истината е, че колкото и жесток да изглежда света, изграден от Сюзан Ий, книгата далеч не бе толкова тежка. Може би тези 360 страници не са съвършени, но книгата е достатъчно добра, че да не ти позволи да я оставиш нито за миг докато не разбереш какво следва за героите, към които неусетно разбираш, че си се привързал. Увлекателната идея само те кара да прелистваш страниците все по-бързо, като с времето не осъзнаваш, че си на финалната права, а когато това стане –  не искаш да приключиш все още с историята. Кратките глави са само допълнение към бързото прочитане на романа.

Чрез изпълнената с разрушения и битки „Ангелско нашествие“, успяваме да видим ангелите по един различен начин и свят, в който хората са готови на всичко за да оцелеят. Това е книга, която ще ни накара да тръпнем в очакване на нейното продължение и да разберем какво следва в живота на героите, какви загуби още ще понесе света и до каква крайност са готови да достигнат хората само за да оцелеят. Тепърва ни предстои да разберем причината за нашествието от ангели, каква е тяхната цел и дали в крайна сметка човечеството ще има достатъчно сили за да оцелее.

„Досега не се бях замисляла за това, но се гордея, че съм човек. Имаме своите недостатъци. Ние сме чувствителни, объркани, яростни и обременени от толкова много проблеми. Но в крайна сметка съм горда, че съм човешка дъщеря.“

„Белжар“ от Мег Уолицър

Рядко чета книги с подобна тематика като на „Белжар“. Самата книга е смятана като доста близка до „Ние, лъжците“ точно поради сходните неща между двата романа и като човек чел и двете произведения, няма как отрека, че това не е така, понеже ще бъде лъжа.

Както в романа на Локхарт, то така и в този на Мег Уолицър виждаме герои, които биват измъчени и на пръв поглед – нищо и никой не може да им помогне да преодолеят нещото, довело ги до това състояние. И в двете книги светът е мрачен и изпълнен с болка, а героите са твърде млади за да я изпитват толкова силно.

Всъщност колкото и тъмна и тежка да изглежда „Белжар“ отстрани за четене, това не е така, а дори напротив – самият стил на авторката предава историята по малко по-приятен начин отколкото би предполагал един човек, съдейки по основната идея. Романът е по-лек от колкото изглежда, но същевременно ни показва, че трябва да продължим да живеем, защото може да сме загубили някой, който е важен за нас, но единственото, което можем да направим е просто да продължим напред, понеже няма как да върнем времето назад.

Героите колкото и да си приличат с тези на Локхарт, то толкова и се различават. Всеки един от тях е определян като „емоционално крехък“, но в последните страници ставаме свидетели на това колко по-силни се оказват в действителност. Постепенно се запознаваме с историята на всеки един, довело го в „Дървения хамбар“ и проследяваме израстването на някои от героите, превърнали се във важна част от историята.

Джам е тази, чрез която опознаваме Хамбарът – в началото е прекалено разстроена от това, което се е случило и нищо друго не е от значение щом Рийв Максуел е мъртъв. Той я е довел до това състояние и изглежда нищо не може да я възвърне към живота докато не попада в специалния курс по литература, който постепенно възвръща онази част от нея, изгубена след смъртта на Рийв. И докато постепенно Джам се възстановява истината излиза наяве.

Още от самото начало харесах друг важен за историята герой. Грифин, който в началото беше особняк и странеше от останалите четирима от групата, беше вторият най-мистериозен персонаж, който срещаме в „Белжар“. Това, което го е довело до прага на Хамбара бе нещо, което не очаквах, дори бе нещо по-малко в сравнение с това, което в действителност си представях, че се е случило. И въпреки това е оказало влияние върху живота му – ако преди е странял от околните, то след инцидента той съвсем се бе отказал да комуникира с тях, в това отношение дори и с родителите си.

Сиера бе третият човек от групичката в този курс, който успя да ме докосне. Историята ѝ обаче далеч не бе толкова лека и също като всички останали я бе довела на това място, помещаващо толкова хора, но всеки с различна предистория. В началото далеч не изглежда толкова приятелски настроена и също както всички е погълната от това, което е преживяла. С времето обаче между нея и Джам се поражда едно силно приятелство, а през това време Сиера намира щастието след този период прекаран в болка.

Кейси и Марк са единствените от курса по литература, до които така и не успях да достигна. Историите и на двамата бяха тежки за всеки му, като може би тяхното израстване, което е едва забележимо, се случи най-бързо. Хареса ми факта, че двамата откриха в лицето на другия това, което ги прави щастливи и въпреки загубите им, които са коренно различни, те успяха да преодолеят миналото и да продължат напред. В даден момент се доказаха и като най-смелите, понеже първи имаха смелостта да разберат какво става в последните пет страници и да открият какво следва след края на „Белжар“.

Учителката по литература – госпожа Ку е героят, който криеше най-много тайни през цялото време, но и героят, който успя да помогне на петима младежи да загърбят миналото и да заживеят отново така, както са живели преди инцидентите, които са ги сполетели. Заедно с миналото на членовете от курса, в края се запознаваме и с това и на тяхната учителка, която е успяла да се пребори и дори е помогнала на собствените си ученици да преоткрият онази част от себе си, която са изгубили.

Връзката, която се изгради с времето между Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк бе важна част от историята. Докато в начало не се и поглеждаха, то в последните страници помежду им се беше изградило приятелство, между някои връзката беше по-силна, при други не, но въпреки това те бяха готови да спасят другия и се грижеха един за друг така, както дългогодишни приятели биха направили.

Ромяна успява да представи пред читателя това, от което никой не е защитен – всеки един в даден момент е изпитал или тепърва му предстои да изпита болка от загубата на някого, а произведението на Уолицър само показва, че в такъв момент ще бъдем прекалено наранени и сломени, но изводът е такъв, че въпреки това, някъде нещо ни чака, което ще възвърне онази част от нас, която сме загубили изпитвайки тази болка.

„Белжар“ е смесица от тайни, мрак и мъка, роман, който не е твърде тежък, но въпреки това емоционален на моменти. В него се проследява историята на няколко различни тинейджъри обединени от загубата и последвалата го скръб, които постепенно осъзнават, че случилото се няма как да бъде поправено и това огорчение в миналото ги е направило това, което са днес.

„Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. Важно е чий е гласът.“

„По залез“ от Александра Бракен

Ревю на първа, втора книга.

Запознах се с творчеството на Александра Бракен преди близо година – разбрах за тази ѝ трилогия в края на 2015, прочетох първите две книги през 2016, а в първият месец от 2017 сложих край на тази пленяваща ума и сърцето история, която бързо се превърна в една от любимите ми, за които съм чела.

Имах огромно желание да прочета „По залез“ още от момента, когато приключих с „Неизчезваща“ през септември. Тези високи очаквания, които имах за третата, и финална, книга се оправдаха напълно, защото се оказа точният финал, от който се нуждаеше трилогията и нищо не би било по-подходящо от начина, по който завърши „По залез“ – книгата, за която си струваха всички пролети сълзи по „Тъмна дарба“ и „Неизчезваща“.

И докато първите две части бяха малко по-динамични, тази, в сравнение с тях, се развиваше по-бавно, което допринасяше към това да се потопиш в обстановката и да се поставиш на мястото на героя. Това обаче не намалява интереса, а дори напротив – дългоочакваният финал наближава, като краят е неизвестен, понеже това е един свят изпълнен с битки, кръв и трудни решения и всичко може да се промени в последната оставаща минута.

Основната задача на героите в тази книга е измъкването на децата от лагерите и намирането на така жадуваното лекарство против болестта, променила живота на толкова много души. За тази цел обаче между героите трябва да се изгради доверие. Това далеч не се случва спонтанно, а дори напротив – с всяка следваща страница ставаме свидетели на това колко трудно е за всеки герой да се довери на другиго, макар и обединени от една обща цел. В последствие виждаме как всички те започват да изграждат приятелски отношения помежду си, а в края са като едно голямо семейство, постигнало нещо жадувано от дълго време.

Един от героите, при кой се забелязва израстване, е Руби. От самото начало тя бе изгубила надежда за спасение, Търмънд я бе пречупил и от малкото и усмихнато момиченце не бе останало и следа, докато не настъпи денят, в който се появи спасението ѝ от лагера.

Постепенно тя се промени – от загубило надежда и слабо момиче към по-борбено и осъзнаващо реалността, докато не се превърна в една силна героиня, която винаги поставяше приятелите си пред себе си и беше готова на всичко за да ги защити, макар понякога тайните, които пазеше да ѝ изиграваха лоша шега. И докато в начало тя беше една от многото, които вярваха, че веднъж попаднел ли си в лагер няма измъкване, то в „По залез“ доказва точно обратното.

Промяна има и в образът на Лиам, който веднага обикнах щом го видях. В началото ни бе представен като мил, жертвоготовен, но и леко наивен герой. По време на следващите две книги обаче, тази му черта започва постепенно да изчезва, а той самият да става по-силен не толкова физически, колкото психически. Все толкова загрижен за тези, които обича и готов да се жертва за общото благо, Лиам бе герой, който винаги те караше да се чувстваш като у дома и успяваше да те предразположи, за да му разкажеш какво те тревожи.

Дунди бе този герой, който правеше цялата трилогия толкова забавна. Със знанията му по медицина той се оказа жизненоважен за развоя на събитията, а хуморът му успяваше да разведри всяка една напрегната ситуация.

Вида пък бе все толкова мрачно настроена за външни лица, но в „По залез“ виждаме една друга нейна страна, която не успяхме да видим в „Неизчезваща“ и това как зад тези прегради, които е изградила за собствена защита, тя е далеч не толкова безчувствена, за колкото я мислят всички останали.

Коул бе друг герой, който срещнахме в „Неизчезваща“ и прикова интереса на много от читателите. За сметка на по-малкият му брат, него не го харесах толкова, поне докато не настъпи краят и осъзнах, че той е един от героите, чиито имена веднага ще изскачат в ума ми, при споменаването на тази трилогия.

В тази книга се завръща и герой, който не присъстваше в предходната. Суземе продължава да бъде все толкова очарователна, колкото преди, и макар да е била сполетяна от някои нещастни събития, в даден момент виждаме колко по-силна е станала с времето.

Кланси Грей бе героят на който се отдава почетно място във всяка една от трите части. Той все така таи гняв и омраза, все още иска да постигне целите си и все така не го интересува кого ще жертва за да ги изпълни, но въпреки тези си действия няма как да не те накара да го обикнеш, поради трудностите през които му се е наложила да премине като дете.

source

„По залез“ се оказа това, което се надявах да е – един достоен финал на тази прекрасна трилогия, която неведнъж ми разбиваше сърцето, неведнъж ме насълзяваше и неведнъж ме разсмиваше, но и неведнъж ми разтапяше сърцето.

И трите части са изпълнени с мечти, напрежение, приключения, загуби, но и усмивки, силни герои, любов, предателства, тайни и приятелства. Силните връзки, които постепенно се изградиха между част от героите са едно от многото неща, които правят трилогията да си заслужава, а Александра Бракен успява бързо да те въведе в този свят, от който измъкване няма докато не разбереш как приключва историята на Руби и всички деца с нейната съдба.

„Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото и зле да изглежда всичко, все си мисля, че в сърцевината си животът е хубав. Той не ни поднася нищо, с което знае, че няма да успеем да се справим, и дори и да му отнема известно време, винаги връща всичко по местата.“

Top books of 2016

31 декември.

Остават броени часове до настъпването на 2017, а аз не мога да повярвам, че и тази година е към своя край. 

Точно на тази дата през 2015 публикувах книжната си равносметка и също като тогава и тази година попаднах на някои четива, които заслужават цялото внимание, което са си спечелили още дори преди тяхното издаване.

Като цяло 2016 беше успешна. Прочетох книги, които от близо година стояха в списъка ми за четене, докоснах се до нови светове, срещнах интересни герои и проследих израстването на повечето от тях, а заедно с това успях и да изпълня годишното си предизвикателство в goodreads за 29 заглавия, които в последствие достигнаха броят на 46, по-малко в сравнение с 2015, когато планувах 40 и успях да надвиша бройката, достигайки до 79, но правейки тази равносметка, удоволствието от тези книги е не по-малко както отпреди година.

Ето и кои са тези заглавия, които направиха изминалите месеци изпълнени с радост, усмивки, сълзи, смях, напрежение и много вълнение.

„Крес“ от Мариса Мейър

Прочетох първите две книги от поредицата още през декември миналата година, но краят на тази история приключи едва преди няколко месеца. И от части - все още ме държи.

„Крес“ ми хареса главно заради присъствието на Трън, който бързо се превърна в един много любим герой още от първата ни среща с него, главно заради чувството си за хумор, но и добротата, която притежаваше. Бе едно добро продължение на „Скарлет“, което през по-голямата част ме забавляваше - дори и тогава, когато далеч не беше за смях, а живота на героите беше в опасност. 

Ревю.

„Тъмна дарба“ от Александра Бракен

Бързо обикнах романът на Бракен. Първата книга е обещаваща, а краят е едно от многото неща, заради които обичам първата част от трилогията на Алекс, въпреки че след затварянето на последната страница е трудно да се съвземеш предвид събитията на които е заложила авторката и да не грабнеш продължението веднага, което беше трудно, предвид това, че тепърва предстоеше излизането на втората книга от трилогията. „Тъмна дарба“ бе изпълнена с напрежение, а краят те оставя без думи и с нетърпение да разбереш как продължава историята.

Ревю.

„Кралица на сенките“ от Сара Дж. Маас

Няма да го бъде ако Сара Дж. Маас не присъства в годишната ми равносметка, при положение че съм прочела нещо нейно през този период от време.

Има спорни мнения относно продължението на поредицата за живота на Селена, Каол и Дориан, но за мен с всяка следващата книга историята става все по-добра. След краят на „Кралица на сенките“ ми остава само да чакам продължението.

Ревю.

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер

Романът бързо набра своята доза популярност. Това е втората трилогия, свързана с пътуване във времето, която започвам и за която не съжалявам.

В произведението на Фьолер има надграждане - проследяваме израстването на главната героиня постепенно, от наивно момиче в по-зряло, а самото действие се развива във Венеция, което е само плюс към това да харесам книгата. Красотата на града се долавя във всяка една от страниците, а лекият стил на авторката само улеснява читателят в бързото прелистване на романа и успешно го пренася заедно с героите на всяко едно място, което те посещават.

Ревю.

„Уинтър“ от Мариса Мейър

Беше голямо изпитание докато се появи възможността да прочета последната книга от поредицата за Синдер, Каито, Вълка, Скарлет, Крес, Трън и Левана. Обикнах новите герои толкова бързо, колкото и старите. Неусетно се привързах към поредицата и героите ѝ, а сега мога само да се усмихвам при спомена колко добри и интересни се оказа в действителност всяка една от книгите.

Ревю.

„Двор от мъгла и ярост“ от Сара Дж. Маас

Колкото и да харесах първата книга, тази бе далеч по-добра. Продължението на „Двор от рози и бодли“ те изненадва, въвлича в един още по-интересен свят и те оставя с нетърпение да очакваш продължението ѝ.

Тази книга бе една от тези, които разбиха сърцето ми и ме накараха да плача и точно поради това я обичам толкова много.

Ревю.

„Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър

Касандра Клеър е авторът въвел ме в този свят на разнообразни книжни герои и тази година имах възможността да се докосна до нещо нейно, ново при това, при което единствено ми остава да броя дните до излизането на следващата книга. 

„Лейди Полунощ“ е само началото на това, което ни очаква в следващите книги и нямам никакво търпение да разбера как ще продължи историята на Ема и Джулиън.

Ревю.

„Неизчезваща“ от Александра Бракен

Разбира се, че продължението на „Тъмна дарба“ трябва да присъства предвид това по какъв начин приключи предшественицата ѝ, но и поради самият начин по който се разви действието във втората книга. 

„Неизчезваща“ ме поправи след случилото се в „Тъмна дарба“, но в края ѝ далеч не бях толкова щастлива, колкото се надявах. Романът успя да ме изненада на места и да предизвика вълнения за финалната книга, отнасяща се до историята на тези така обичани герои. 

Ревю.

Пожелавам на всеки един от вас весела и усмихната нова година!

October Wrap up and November TBR

10/12

Октомври се изниза толкова бързо, че все още не мога да повярвам колко близо сме до края на тази календарна година. Всъщност това дори не бе моят месец, но можеше да бъде далеч по-зле, така че никак не се оплаквам.

Започнах месецът с една очарователна, но и пропита с истини, книга. „Кажи ми три неща“ ми хареса, беше лека и приятна за след дълъг ден, а запознаването ни с героите и тяхната история се случваше плавно. Може би не бе нещо ново, но определено не останах разочарована от прочетеното. Подробно мнение тук.

Второто четиво за октомври беше „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ от Рамсън Ригс. От край време книгата стоеше в tbr листа ми, забавих я щом се озова в currently reading-а, но няколко дни след излизането на филма проявих желание да я завърша. И ми се иска да нямах такива големи очаквания. Първите сто страници ми вървяха наистина бавно, имаше моменти в които интересът ми се губеше изцяло и това допринесе към по-ниска оценка. Въпреки това, някои от сцените ми харесаха, а  заедно с това, снимките само допълваха изградената от Ригс обстановка.

Продължих с една по-лека и приятна книга. Романът на Али Новак -  „Сърца за разбиване“ може да звучи предвидим предвид резюмето, но всъщност е написан наистина добре. Сладка, изпълнена с пречки, любовна история, но книгата бива също толкова реалистична поради болестта на Кара. Неведнъж се усмихвах по време на прелистването ѝ, неведнъж бях на прага да захвърля книгата в другия край на стаята и да си дам малко почивка, но с приключването ѝ мога спокойно да кажа, че ми хареса дори повече, отколкото очаквах. Ревю – тук.

В края на октомври имаше няколко почивни дни, от които се възползвах и се захванах с прочита на „Живота, какъвто го познавахме“ от Сюзан Бет Пфефър. В действителност очаквах повече от самата книга, като се надявах, че ще ми хареса, въпреки че негативните ревюта бяха далеч повече от позитивните. Това, което най-много ме разочарова е, че бе обърнато повече внимание на това колко бързо привършват запасите на семейството на Миранда, отколкото на всичко друго, което щеше да бъде далеч по-интересно. Идеята сама по себе си звучи добре, но всъщност не всичко се развива по такъв начин. Това, което ме накара да я харесам достатъчно за три звезди, е че героите претърпяха видими промени, станаха по-силни, а семейството на Миранда се сближи още повече.

Наистина не знам в какво настроение ще съм откъм книги за през ноември. Иска ми се да прочета „По залез“ от  Александра Бракен, третата и последна книга, проследяваща живота на едни от любимите ми герои в скоро време.

„Килия номер 7“ от Кери Дрюъри също бързо привлече вниманието ми, а ревютата на Теди и Вероника са позитивни, така че едва ли ще е нещо лошо.

С излизането на втората книга от трилогията за „Пенрин и Краят на дните“, желанието ми да прочета първата книга се покачи още повече, ако това въобще е възможно.

И не на последно място, обмислям да прочета „Чукът на Тор“ от  Рик Риърдън, която обаче е също толкова несигурна, колкото и изброените по-рано. Ако не подхвана нито една книга от изброените, то тогава ще разчитам на момента и да се надявам, че няма да попадна в читателски застой отново, защото всеки изпитал го, знае колко трудно се излиза от него.