„Белжар“ от Мег Уолицър

Рядко чета книги с подобна тематика като на „Белжар“. Самата книга е смятана като доста близка до „Ние, лъжците“ точно поради сходните неща между двата романа и като човек чел и двете произведения, няма как отрека, че това не е така, понеже ще бъде лъжа.

Както в романа на Локхарт, то така и в този на Мег Уолицър виждаме герои, които биват измъчени и на пръв поглед – нищо и никой не може да им помогне да преодолеят нещото, довело ги до това състояние. И в двете книги светът е мрачен и изпълнен с болка, а героите са твърде млади за да я изпитват толкова силно.

Всъщност колкото и тъмна и тежка да изглежда „Белжар“ отстрани за четене, това не е така, а дори напротив – самият стил на авторката предава историята по малко по-приятен начин отколкото би предполагал един човек, съдейки по основната идея. Романът е по-лек от колкото изглежда, но същевременно ни показва, че трябва да продължим да живеем, защото може да сме загубили някой, който е важен за нас, но единственото, което можем да направим е просто да продължим напред, понеже няма как да върнем времето назад.

Героите колкото и да си приличат с тези на Локхарт, то толкова и се различават. Всеки един от тях е определян като „емоционално крехък“, но в последните страници ставаме свидетели на това колко по-силни се оказват в действителност. Постепенно се запознаваме с историята на всеки един, довело го в „Дървения хамбар“ и проследяваме израстването на някои от героите, превърнали се във важна част от историята.

Джам е тази, чрез която опознаваме Хамбарът – в началото е прекалено разстроена от това, което се е случило и нищо друго не е от значение щом Рийв Максуел е мъртъв. Той я е довел до това състояние и изглежда нищо не може да я възвърне към живота докато не попада в специалния курс по литература, който постепенно възвръща онази част от нея, изгубена след смъртта на Рийв. И докато постепенно Джам се възстановява истината излиза наяве.

Още от самото начало харесах друг важен за историята герой. Грифин, който в началото беше особняк и странеше от останалите четирима от групата, беше вторият най-мистериозен персонаж, който срещаме в „Белжар“. Това, което го е довело до прага на Хамбара бе нещо, което не очаквах, дори бе нещо по-малко в сравнение с това, което в действителност си представях, че се е случило. И въпреки това е оказало влияние върху живота му – ако преди е странял от околните, то след инцидента той съвсем се бе отказал да комуникира с тях, в това отношение дори и с родителите си.

Сиера бе третият човек от групичката в този курс, който успя да ме докосне. Историята ѝ обаче далеч не бе толкова лека и също като всички останали я бе довела на това място, помещаващо толкова хора, но всеки с различна предистория. В началото далеч не изглежда толкова приятелски настроена и също както всички е погълната от това, което е преживяла. С времето обаче между нея и Джам се поражда едно силно приятелство, а през това време Сиера намира щастието след този период прекаран в болка.

Кейси и Марк са единствените от курса по литература, до които така и не успях да достигна. Историите и на двамата бяха тежки за всеки му, като може би тяхното израстване, което е едва забележимо, се случи най-бързо. Хареса ми факта, че двамата откриха в лицето на другия това, което ги прави щастливи и въпреки загубите им, които са коренно различни, те успяха да преодолеят миналото и да продължат напред. В даден момент се доказаха и като най-смелите, понеже първи имаха смелостта да разберат какво става в последните пет страници и да открият какво следва след края на „Белжар“.

Учителката по литература – госпожа Ку е героят, който криеше най-много тайни през цялото време, но и героят, който успя да помогне на петима младежи да загърбят миналото и да заживеят отново така, както са живели преди инцидентите, които са ги сполетели. Заедно с миналото на членовете от курса, в края се запознаваме и с това и на тяхната учителка, която е успяла да се пребори и дори е помогнала на собствените си ученици да преоткрият онази част от себе си, която са изгубили.

Връзката, която се изгради с времето между Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк бе важна част от историята. Докато в начало не се и поглеждаха, то в последните страници помежду им се беше изградило приятелство, между някои връзката беше по-силна, при други не, но въпреки това те бяха готови да спасят другия и се грижеха един за друг така, както дългогодишни приятели биха направили.

Ромяна успява да представи пред читателя това, от което никой не е защитен – всеки един в даден момент е изпитал или тепърва му предстои да изпита болка от загубата на някого, а произведението на Уолицър само показва, че в такъв момент ще бъдем прекалено наранени и сломени, но изводът е такъв, че въпреки това, някъде нещо ни чака, което ще възвърне онази част от нас, която сме загубили изпитвайки тази болка.

„Белжар“ е смесица от тайни, мрак и мъка, роман, който не е твърде тежък, но въпреки това емоционален на моменти. В него се проследява историята на няколко различни тинейджъри обединени от загубата и последвалата го скръб, които постепенно осъзнават, че случилото се няма как да бъде поправено и това огорчение в миналото ги е направило това, което са днес.

„Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. Важно е чий е гласът.“