Рядко чета книги
с подобна тематика като на „Белжар“. Самата книга е смятана като доста близка
до „Ние, лъжците“ точно поради сходните неща между двата романа и като човек
чел и двете произведения, няма как отрека, че това не е така, понеже ще бъде
лъжа.
Както в романа на
Локхарт, то така и в този на Мег Уолицър виждаме герои, които биват измъчени и
на пръв поглед – нищо и никой не може да им помогне да преодолеят нещото,
довело ги до това състояние. И в двете книги светът е мрачен и изпълнен с
болка, а героите са твърде млади за да я изпитват толкова силно.
Всъщност колкото
и тъмна и тежка да изглежда „Белжар“ отстрани за четене, това не е така, а дори
напротив – самият стил на авторката предава историята по малко по-приятен начин
отколкото би предполагал един човек, съдейки по основната идея. Романът е
по-лек от колкото изглежда, но същевременно ни показва, че трябва да продължим
да живеем, защото може да сме загубили някой, който е важен за нас, но единственото,
което можем да направим е просто да продължим напред, понеже няма как да върнем
времето назад.
Героите колкото и
да си приличат с тези на Локхарт, то толкова и се различават. Всеки един от тях
е определян като „емоционално крехък“, но в последните страници ставаме
свидетели на това колко по-силни се оказват в действителност. Постепенно се
запознаваме с историята на всеки един, довело го в „Дървения хамбар“ и
проследяваме израстването на някои от героите, превърнали се във важна част от
историята.
Джам е тази, чрез
която опознаваме Хамбарът – в началото е прекалено разстроена от това, което се
е случило и нищо друго не е от значение щом Рийв Максуел е мъртъв. Той я е
довел до това състояние и изглежда нищо не може да я възвърне към живота докато
не попада в специалния курс по литература, който постепенно възвръща онази част
от нея, изгубена след смъртта на Рийв. И докато постепенно Джам се възстановява
истината излиза наяве.
Още от самото
начало харесах друг важен за историята герой. Грифин, който в началото беше особняк
и странеше от останалите четирима от групата, беше вторият най-мистериозен
персонаж, който срещаме в „Белжар“. Това, което го е довело до прага на Хамбара
бе нещо, което не очаквах, дори бе нещо по-малко в сравнение с това, което в
действителност си представях, че се е случило. И въпреки това е оказало влияние
върху живота му – ако преди е странял от околните, то след инцидента той съвсем
се бе отказал да комуникира с тях, в това отношение дори и с родителите си.
Сиера бе третият
човек от групичката в този курс, който успя да ме докосне. Историята ѝ обаче
далеч не бе толкова лека и също като всички останали я бе довела на това място,
помещаващо толкова хора, но всеки с различна предистория. В началото далеч не
изглежда толкова приятелски настроена и също както всички е погълната от това,
което е преживяла. С времето обаче между нея и Джам се поражда едно силно
приятелство, а през това време Сиера намира щастието след този период прекаран
в болка.
Кейси и Марк са
единствените от курса по литература, до които така и не успях да достигна.
Историите и на двамата бяха тежки за всеки му, като може би тяхното израстване,
което е едва забележимо, се случи най-бързо. Хареса ми факта, че двамата
откриха в лицето на другия това, което ги прави щастливи и въпреки загубите им,
които са коренно различни, те успяха да преодолеят миналото и да продължат
напред. В даден момент се доказаха и като най-смелите, понеже първи имаха
смелостта да разберат какво става в последните пет страници и да открият какво
следва след края на „Белжар“.
Учителката по
литература – госпожа Ку е героят, който криеше най-много тайни през цялото
време, но и героят, който успя да помогне на петима младежи да загърбят
миналото и да заживеят отново така, както са живели преди инцидентите, които са
ги сполетели. Заедно с миналото на членовете от курса, в края се запознаваме и
с това и на тяхната учителка, която е успяла да се пребори и дори е помогнала
на собствените си ученици да преоткрият онази част от себе си, която са
изгубили.
Връзката, която се
изгради с времето между Джам, Грифин, Сиера, Кейси и Марк бе важна част от
историята. Докато в начало не се и поглеждаха, то в последните страници помежду
им се беше изградило приятелство, между някои връзката беше по-силна, при други
не, но въпреки това те бяха готови да спасят другия и се грижеха един за друг
така, както дългогодишни приятели биха направили.
Ромяна успява да
представи пред читателя това, от което никой не е защитен – всеки един в даден
момент е изпитал или тепърва му предстои да изпита болка от загубата на някого,
а произведението на Уолицър само показва, че в такъв момент ще бъдем прекалено
наранени и сломени, но изводът е такъв, че въпреки това, някъде нещо ни чака,
което ще възвърне онази част от нас, която сме загубили изпитвайки тази болка.
„Белжар“ е смесица
от тайни, мрак и мъка, роман, който не е твърде тежък, но въпреки това
емоционален на моменти. В него се проследява историята на няколко различни
тинейджъри обединени от загубата и последвалата го скръб, които постепенно
осъзнават, че случилото се няма как да бъде поправено и това огорчение в миналото
ги е направило това, което са днес.
„Гласът. Не е важно само какво казваш. Важно е кой говори. Важно е чий е гласът.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар