„Смарагдовозелено“ от Керстин Гир

"Смарагдовозелено" ми бе много по-интересна от "Рубиненочервено" и "Сапфиреносиньо", въпреки че те също не бяха никак зле.
Трилогията си заслужава всяка една минута, която съм и отделила от самото начало до този момент.
В тази книга Гуен е някак по-пораснала за мен, нищо че не е изминал голям период от време откакто разбра, че тя притежава гена, а не Шарлот.
За сметка на предишните две, тук направо заобичах Гидиън; знаех, че ще стане така заради  1)всички ревюта, които съм изчела относно трилогията 2)винаги кретена накрая става супер сладък или обратното
На места ми се искаше да прелистя страниците понеже бях нетърпелива да разбера какъв е края и сега съм много по-щастлива и благодарна, че нито един от сценариите в главата ми не се оказа краят на "Смарагдовозелено".
 Когато видях последното нещо като за финал бях меко казано, с отворена уста. Очаквах да разбера каква ще бъде реакцията на Гуендолин когато й кажат, ама нямаше нищо такова. Да кажем, че финала беше по-скоро отворен.
Само мен ли ме разочарова това, че Лесли и Рафаел не станаха гаджета? (трябва да съм благодарна за хубавият край, ама исках тия двамата най-сетне да се съберат)
Малкото момченце, Робърт, е адски миличко и напълно не заслужило съдбата си; за разлика от Уитман. Така и не го харесах този, беше ми супер антипатичен.
Колкото до Шарлот - имах чувството, че появата й в тази книга беше още по-малка от тази в "Сапфиреносиньо", вярно - трябва да се наблегне на главните герои, но ми беше леко странно с толкова малко моменти с нея или пък с леля Гленда или лейди Ариста.
Начинът на писане в "Смарагдовозелено" ме плени и сега ми се иска да прочета още нещо на Керстин Гир.  Съжалявам за това, че отлагах трилогията толкова дълго, но пък свикнеш ли с поведението на повечето герои и техните приключение, грабне ли те веднъж - то няма да съжаляваш за отделеното време.

Обожавам моментите между Гидиън и Гуен, особено когато си казваха, че се обичат и ми беше едно миличко, че просто оставах без думи. Още от първата книга си ги виждах заедно накрая, като единственото ми желание беше той да е щастлив и очакванията ми се оправдаха.

"... - Прекалено е късно - прошепнах. - Обичам те! И без теб няма да искам да продължа да живея.

... - Тогава може само да се надяваме, че графът никога, ама никога няма да научи за това."