„Стъкленият меч“ от Виктория Айвярд

Ревю на „Алена кралица“.

„Стъкленият меч“ започна там, където „Алена кралица“ приключи. Именно заради това действието не бе толкова разпокъсано ако беше избран различният вариант – да се пренесем в бъдещето и Виктория постепенно да ни разкрива реда на събитията довели до този момент.

Продължението на първата книга бе очаквано с нетърпение от читателите, благодарение на краят на „Алена кралица“ и всички обрати, които я съпътстваха. Докато там първата част ми беше интересна заради навлизането в историята и запознанството ни с героите, то тук тя за мен беше бавна. Действието беше проточено, но пък във втората ставаме свидетели на по-бързо-развиваща се история, което допринася към по-бързото завършване на книгата.

Макар и без особено вълнуваща начало, „Стъкленият меч“ е едно добро продължение на „Алена кралица“, в което Виктория Айвярд разкрива повече както за героите и техните характери, то и за света около тях.

Авторката не е изневерила на стилът си и тук – продължението се оказва изпълнено с повече препятствия и проблеми, но продължава да поддържа онази лекота, която срещнахме в първата книга от поредицата.

Обратите, характерни за всяка книга, са забележими и тук. В началото на „Стъкленият меч“ читателят не знае какво да очаква, защото във всеки един момент действието може да поеме по съвсем различна пътека. Айвярд се е справила чудесно с това, но и със самите описания. Те са също толкова красиви, колкото бяха и в „Алена кралица“, като по този начин не са толкова отегчаващи, а вместо това биват изпълнени с магия, пленяваща четящия.

Ако в първата книга са присъствали интриги и лъжи, то тук те също са неизменна част от сюжета.

Всеки един от героите бе изграден като образ, открояващ се от останалите и настъпи развитие, дали към по-добро или лошо, при всеки. Това, което бяха в началото на първата книга, и това, което са сега е нещо напълно различно. Събитията, които ги сполетяха в „Алена кралица“ са дали отражение върху голяма част от тяхната същност, а сега всеки има белези, които да им напомнят през какво са минали и какво тепърва ги очаква.

В първите няколко страници Мер Бароу бе представена пред читателите като крехка и наранена личност. По-слаба отколкото всъщност е. Ако в  „Алена кралица“  беше наивна, то предателството ѝ изиграва лоша шега, като в продължението тя подлага всичко на съмнение. Тук я видяхме като по-егоистина героиня, и въпреки това – да се бори за да постигне целите си. Момичето Бароу бе устремено към победата и готово на всичко за да я постигне. Дори това да не доведе до приятни последствия.

Кал, който в началото беше слаб и наранен от предателстото, бе изключително интересна личност тук. Един от главните герои, които направиха книгата малко по-добра и вълнуваща. Макар да беше сломен, неговото въздигане ни бе предоставено постепенно – с всяка следваща глава. Той самият тук не бе нито Принц, нито Червен, а поредният Сребърен, който беше отбягван и преследван за постъпките си в предходната книга. Постепенно се докосвахме до него, а авторката ни показва и колко силна е душевната му болка и че въпреки това съществува едно късче надежда.

Освен главните герои, Виктория се е справила с изграждането и на второстепенните.

Новокръвните, които се появяват, са богати образи. Всеки един е различен от останалите – и по характер, и по дарба. Заедно те допълват цялостната картина и я правят да изглежда по-цветна.

Никс, Кета и Гарет са едни от многото такива образи с които писателката ни запознава. Те, заедно с останалите, сформират един чудесен екип, готов да застане пред всеки, изпречил се на пътя им.

Шейд и Фарли се оказаха едни от най-обичаните, от мен, персонажи. И двамата бяха подобаващо изградени. Шейд е любимият ми член от семейство Бароу към който останах привързана до последно. Той се доказа с любовта си към най-близките си и с това, че е способен на всичко за да ги защити.

Фарли бе потенциален образ още от началото на поредицата. Тук се докоснахме до нейното минало, разбрахме какво се крие под обвивката на това силно момиче. Тя освен борбена, може да бъде също толкова ранима отвътре.

Мейвън, който не бе често срещан образ във втората част от поредицата, е описаното чудовище, но далеч от това понятие. Тук за него не бе отредена голяма роля, но тепърва предстои да го разглеждаме като персонаж предвид краят на „Стъкленият меч“. И въпреки това, срещите, които Виктория е описала в книгата са достатъчни, за да приковат вниманието.

source: tumblr

Краят на „Стъкленият меч“ предизвиква вълнение относно продължението на поредицата и бъдещето на героите. Заедно с изграждането им като личности и пъстротата от уменията им, но и описанията на Айвярд -  „Стъкленият меч“ се превърна в едно добро продължение, благодарение на което се докоснахме до един по-различен свят, способен да ни накара да изпитаме различни чувства от гняв до радост – и обратно. 

„Всеки, всичко може да предаде всеки. Дори собственото ти сърце.“

February Wrap up and March TBR

2/12

Противно на очакванията ми, този месец успях да прочета три книги, като само една от тях беше в TBR листа ми за февруари, но не останах разочарована от избора си.
Първата книга, която започнах, „Тъмна дарба“ от Александра Бракен, ме остави с притаен дъх. На фон от толкова положителни ревюта се опасявах да не би книгата да остави противоположно мнение при мен. Крайният резултат беше далеч от разочарование. С краят на първата част от поредицата, Алекс оставя следи на трепетно очакване относно продължението.
Цялото ревю може да прочете тук.
Следващата, която бе по-лека и разнообразяваща, беше „Връзка“ от Рейнбоу Роуъл. Това четиво на Роуъл дойде в точният момент. Книгата не се превърна в една от любимите ми, но ще остане запомнена. Реалистичната обстановка, изградена от авторката, както и характерите на героите, допринасят към това. Лека и изключително приятно написана, „Връзка“ е изпълнена с топли чувства, които оставят дълготрайна следа върху четящият я.
Подробно мнение може да прочетете тук.
„Двор от рози и бодли“ от Сара Дж. Маас е последната книга, която успях да завърша за февруари. Харесвам стилът на Маас още от другата ѝ поредица, а тук тя отново ме плени. Историята ми се стори далеч по-интересна отколкото когато тепърва се запознавах с основната идея,а първата част от поредицата е едно добро и обещаващо начало на това, което тепърва предстои да се случи. Светът изграден от писателката бива пленяващ и магията се усещаше във всяка една страница не само като елемент от сюжета, но и в приятният стил на Сара.
Цялостно мнение тук.

За идващият месец ми се иска да прочета „Стъкленият меч“, продължението на „Алена кралица“, от Виктория Айвярд. Краят на първата книга тепърва даваше начало на следващите събития, интересно ми е какво ще сполети в тази книга главните герои и пред какви опасности ще трябва да се изправят.
„Всички наши места“ от Дженифър Нивън е книга, която ми се иска да прочета още от излизането ѝ на българският пазар, но все отлагах. Знам важна подробност относно краят, но желанието ми да проследя развитието на действието е по-голямо.
„Морето на спокойствието“ от Катя Милей, набрала доза популярност след излизането си, ме заинтригува. След няколко прочетени ревюта относно книгата, реших, че е време да се докосна и до тази история, пленила читатели навсякъде по света.

„Двор от рози и бодли“ от Сара Дж. Маас

„Двор от рози и бодли“ е поредното доказателство от Сара Дж. Маас за невероятният ѝ стил на писане.

Чрез тези 496 страници е успяла да преплете много от чувствата по интересен за читателя начин, а заедно към това допринася и интересната историята.

Светът, който Маас е създала в тази си поредица е умопомрачително добър, също както и в другата ѝ такава - „Стъкленият трон“. Въпреки това зад тях стои една различна история, която ги различава една от друга.

Магията се усещаше още от самото начало; и тя не присъстваше единствено като част от героите.

„А и как излъчваше мрак, как горяха тези виолетови очи, като звезди...“

Историята беше изпълнена освен с магнетична атмосфера, то и с нежност, която допринасяше сладост, но въпреки това „Двор от рози и бодли“ продължаваше да бъде също толкова мрачна на места, колкото ако тя не присъстваше.

Макар и основана върху идеята за „Красавицата и звяра“, книгата е способна да спре дъха ти за секунди и при най-малкият обрат. По този начин писателката успява да задържи вниманието на читателят до последната страница.

Първата част от новата поредица на Маас е изпъстрена с чувства – преплетени биват любовта и болката, омразата и жестокостта.

Самата история на Притиан бе достатъчно интересна; Маас е използвала достатъчно описания та да може четящият да си представи този свят през своите очите. Авторката ни предоставя по-различна версия от обичайната на самите елфи, техният начин на живот. Разделението на дворовете също беше добър принос към сюжетната линия.

Въпреки всички положителни черти, книгата имаше и отрицателни, като заедно те я направиха напълно подходяща.

Самата Маас е обърнала внимание както върху героите и обстановката в която живеят, то и на същества като сюриели и нагите, като макар без особено информация за тях, допринасят към атмосферата в която се намира читателят и му подпомага да доизгради света в „Двор от рози и бодли“.

До краят на първата част от поредицата има облак от мистерия, който обгръща героите и ние можем да видим само толкова, колкото Сара е отредила докато не настъпи момента на истината. Случайните изказвания на героите може да бъде далеч от това; понякога и най-безсмисленото изречение придобива значение.

Нишките, обвързващи персонажите с тяхното минало, са тясно свързани една с друга и по този начин не се получава разпокъсване между историите.

Самата книга е написана по начин, по който бързо да свикнеш с обстановката и да започнеш да преживяваш случващото се с действащите лица.

За пореден път авторката се е справила отлично както с изграждането на света, то така и с това на героите. Както и в другата ѝ известна поредица, то така и тук тя е изградила силни герои, готови да бранят своето и са по-смели отколкото се очаква.

source: tumblr

Фейра е очертана като психически, но и физически, силен образ още в началото на историята, но далеч от силната Селена Сардотиен. Постепенно бивахме запознати с животът на Фейра и задълженията, които я съпътстват, въпреки че тя е най-младата в семейството. Зад маската на този смел образ, можем да открием следа, макар и малка, от момичето, което е била преди и това, което е станала за да издържа семейството си. Върху нея бива цялата тежест, тя е опората на семейството, а обещанието, което е дала не олекотява нещата. И хубавото на нейният герой, е че въпреки всичко тя бива тази, която е способна да стане и след най-страшният удар. Неведнъж ставаме свидетели на борбеният ѝ дух.

Тамлин – звярът, който е далеч от това понятие. Той също е един от най-интересните образи, изграден в „Двор от рози и бодли“. Ставахме свидетели на животинската му страна, но заедно с това се запознавахме и с неговата по-мила, нежна и обичлива версия. Животът му бива далеч по-заплетен отколкото ни е предоставен в началото. Той се доказа не само пред читателите, но и пред Фейра още едва в първите няколко глави с постъпките си и топлите си жестове.

Люсиен и Рисанд се оказаха от голяма важност в цялостната история. Люсиен внасяше доза топлина, животът му не е бил никак лесен и въпреки това хуморът от негова страна присъстваше. Рисанд от друга страна ми изглеждаше противоречив. В началото на книгата ние почти не го срещахме като персонаж, но във втората част той е едно от най-ярките лица. Привидно загадъчен, той беше един от героите, които запазиха тази си мистерия до краят и дори тогава не успяхме да видим много от истинската му същност.

source: http://feyreandtamlin.tumblr.com/

„Двор от рози и бодли“ е изключително интересно, и леко спрямо стилът на писане, четиво, което грабва с различната история на елфите и това, пред което трябва да се изправи всеки един от героите.

Действието се развиваше с умерено темпо в началото, но няколко страници преди краят, Сара Дж. Маас дава на читателя обилна доза от обрати, каращи ни с нетърпение да погълнем последните страници и да предизвика интерес спрямо продължението на поредицата.

„Двор от рози и бодли“ е едно успешно начало на една нова поредица, на която се заслужава да се обърне внимание. Заедно с добрите описанията на авторката, смелите и силни герои, книгата е способна да изпрати читателите в едни нови, изпълнени с нетърпелив интерес, дълбини.

„Но аз въпреки това се отдадох на този огън, хвърлих се в него, в Тамлин, и се оставих да изгоря.“

„Връзка“ от Рейнбоу Роуъл

Рейнбоу Роуъл се превърна в едно от най-известните имена в Young Adult литературата с романите си „Елинор и Парк“ и „Фенка“.

„Връзка“ е друг популярен роман на Роуъл, който успява да докосне голяма част от аудиторията. Предназначена по-скоро към Adult литературата, „Връзка“ кара читателя да се замисли върху самата история на главните герои и колко по-различно ще бъде бъдещето им ако настъпи дори и лека промяна върху събитията от миналото.

Това се оказва и един от най-големите страхове на Джорджи Маккул.

Вниманието е акцентирано върху проблемите в семейството, а заедно с препратките на Рейнбоу, историята става далеч по-реалистична.

Светът изграден от авторката приковава вниманието, въпреки че самата книга започва по-бавно и не чак толкова вълнуващо, като тепърва биваме въвеждани в главната идея.

Стилът на авторката също не бе за подценяване, отново. За пореден път, макар и по-сериозната атмосфера, тя пише по увлекателен и приятен начин, способни да накарат читателя да се отпусне докато чете за неволите на героите.

Проблемът между Джорджи и Нийл беше далеч по-сложен от колкото изглеждаше, а решението ѝ да остане на работа по време на Коледните дни беше последната крачка към отчуждаването им.

Читателят е способен да види две страни на главният мъжки персонаж, като Роуъл ни запознава най-вече с неговото „аз“ отпреди 15 години. И заедно с това постепенно навлизаме в тогавашните проблеми на двойката.

„Връзка“ е напълно способна да погълне цялостното внимание на читателя с красивият начин на писане, лекият стил и ненатрапчивите описания.

Магията съществуваше през всички 312 страници, което подпомага да бъдеш завладян от историята.

Може би тя самата не е нещо повече, но допринесеното от авторката, я прави различна заради специфичният ѝ начин на изразяване, преминем през героите и стигнем до самият развой на събитието.

source: bethanyactually.tumblr.com

Джорджи и Нийл се оказаха едно от най-противоречивите неща в романа. И заедно, и поотделно те имаха своите черти, които ги открояваха – Джорджи бе по-уверената и действаше импулсивно за разлика от съпруга си, който отделяше повече време на това да бъде родител и не бе толкова отворен към света. 
Още в самото им запознанство може да станем свидетели на различията помежду им - мълчаливият и спокоен Нийл, таящ всичко вътре в себе си, и Джорджи – готова да поеме по пътя на следващото приключение.

Двамата се оказаха с доста различия както в характерите си, то така и в личен план и самото си държание. И въпреки това тук се доказва, че е напълно възможно две противоположности да се привличат.

В историята и Нийл, и Джорджи трябваше да си дадат време насаме, колкото и тежко да им е. По този начин и двамата получиха шанса да обмислят взаимоотношенията си един към друг.

Сет, макар и не от голяма важност, имаше своите отделни моменти. Беше забавен и изключително приятно изграден, открояващ се най-вече с това, че живее за момента. Той самият не е голям привърженик на дългите връзки.

Алис и Нуми бяха най-малките, но същевременно и най-сладките. Те вдъхваха надежда, че отношенията между родителите им ще се възстановят към добро. И двете момиченца бяха изключително добре изградени спрямо възрастта си, като докрай те останаха този светъл лъч, озаряващ пътя на Нийл и Джорджи.

Рейнбоу Роуъл се бе справила отлично с изграждането и на второстепенните герои – Хедър, сестрата на Джорджи,  майка ѝ и Кендрик – поредният ѝ съпруг. Маргарет – майката на Нийл, също се открояваше от останалите, не толкова ярко, но беше част от тази група, при която всеки имаше собствени черти.
Хедър видяхме като осемнадесетгодишно момиче, което тепърва му предстои да срещне любовта. Станахме свидетели на грижовната страна на майката на двете момичета, а заедно с това и че след толкова връзки, то тя най-сетне е открила този, който да е до нея нея.

source: www.popgoesthereader.com

Рейнбоу бе акцентирала върху проблемите, които би било възможно да срещнем в реалността при едно семейство и дали е възможно да поправим грешките си от миналото без те да дадат резултат върху настоящето. Сериозна тема, разгърната по интересен, но ефирен начин. Романът постига въздействие върху читателят и оставя своя отпечатък.

„Връзка“ от Рейнбоу Роуъл е роман, който си заслужава времето и вниманието, като по този начин е  неспособен да не остави топли чувства у четящия го.

Резултатът след прочита не е разочароващ и макар с не особено вълнуващо начало, авторката е успяла да преплете елементите по интересен за читателя начин, който да не го остави безучастен.

Чрез този свят, който срещнахме тук, ставаме свидетели на това колко различни може да са двама, но всъщност да са повече от подходящи един за друг. И как нещата могат да се възстановят, стига да осъзнаеш навреме грешките си. 

„Защото той не се смееше, когато нещо беше смешно. Смееше се, когато беше щастлив.“

„Тъмна дарба“ от Александра Бракен

Макар и да не бях особено добре запозната с творчеството на Александра Бракен, писателката бързо се превърна в една от новооткритите автори, които за напред ще ме карат да тръпна в очакване. 

„Тъмна дарба“ е една от онези книги, които те изпълват с наслада от приключенията на главните герои и не те оставят намира докато не разбереш какъв е краят.

Светът изграден от авторката ни е предоставен по не чак толкова натоварващ начин, позволяващ на читателя да обмисли случилото се за кратко, след което отново да се завърне при главните герои и да продължи напред. Самият стил на писане на Бракен е също толкова увлекателен, колкото и самата идея.

Действието се развиваше ту с бавно и помагаше в осмислянето на случилото се, ту с бързо темпо при което приключенията идваха едно след друго и позволяваше на историята да се продължава напред като по този начин да не обикаляме дълго около едно ѝ също място.

Първите няколко страници ни запознават с ежедневието на децата, намиращи се Търмънд – „рехабилитационен лагер“, където те биват настанени след като биват отведени далеч от близките си, и именно прологът дава началото на историята.

В историята навлизаме постепенно, с всяка една глава ние биваме запознати със случилото се довело десетгодишната Руби до правителствения лагер, където тя прекарва шест години от живота си. Почти толкова, колкото в родният си дом.

Бива ни позволено да видим как се отразява случващото се на Руби и мислите, които я измъчват.

Образите с които се срещнахме се отличаваха коренно едни от други. Всеки един от тях беше различен и то не единствено заради своята група – било то зелена, синя или дори червена.

source: tumblr

Главната героиня беше представена като силен персонаж, разбира се със своите падения, но не се надяваше на чудо, а приемаше реалността. Знаеше, че спасение от Търмънд няма и не се и надяваше на такова, за разлика от други момичета в обкръжението ѝ. Макар в началото да се страхуваше от това в което се е превърнала, в последните страници тя ни бе показа като по-упорита и най-вече бе приела това, което е сега. Друго нещо, което успяхме да видим беше жертвоготовността, която бликаше от нея. Беше готова на всичко за да защити малкото ѝ любими хора. Освен в нея, я видяхме и в Лиъм, който освен това бе мил и грижовен, макар понякога да се забелязваше и наивността му. Той беше този герой, който и да искаш, не може да не харесаш. Беше изпълнен с любов, но това само подсилваше частта в него, която да се бори за останалите.
Преживял много, той се стараеше да не натоварва останалите със своите мисли, а дори бе готов да поеме и тези на приятелите му.

Малката Зу е един от онези персонажи, които радват читателя. Макар и единадесетгодишна, не показваше болката си, а я криеше зад усмивките си. Тя трябваше да порасне прекалено бързо за да може да оцелее в свят, където може да бъдеш заловен във всеки един момент. Това, че бе най-малка от групата не ѝ беше пречка да се изправя срещу техните неприятели само за да гарантира безопасността на екипа от който е част. Суземе се отличаваше най-ярко. И допринасяше тази светлина и в най-тъмните кътчета на книгата. Дунди, бе най-забавният герой. В началото се държеше дръпнато заради попълнението в отбора, но постепенно видяхме и по-топлата му страна, а студенокръвното му поведение бе нещо като защитна стена. Също като Зу и Лиъм, той искаше само да ги предпази. При появите си винаги ми носеше приятни чувства и го заобичах с всеки един изминал момент, той бе от онези персонажи, които се превръщат от неизменна част от книгата без които тя нямаше да е същата.

Екипът, който те сформираха направи приятелството помежду им по-силно и здраво, обедини ги в едно, но и им помогна да израснат както заедно, то така и като отделни личности.
Въпреки трудностите и всеки един от преследвачите им, те останаха сплотени и си помагаха, а връзката помежду им бе започнала да се изгражда още в първите няколко минути на запознанството им. Бяха като второ семейство един за друг.

source: prpldragonart.tumblr.com

Кланси Грей в началото на историята беше просто име. Единственият, който е успял да се измъкне от ръцете на тези лагери. Той бе този, който поддържаше мистерия около своят герой и вдъхна малко надежда, че бъдещето може да бъде различно.

Изграден като на реалистично добро ниво, той е този, който ти се иска да намразиш, но всъщност започваш да обичаш. Александра Бракен ни показва и едната, и другата му страна, като по този начин ни запознава постепенно  със самият него и натрупалите се в него гняв и омраза, разбира се, с малко заобикаляща ги любов. 

Читателят става свидетел на това какво е да си в такъв лагер като Търмънд и през какво преминават всички деца в него само за да оцелеят на следващият ден. 
С всяка една следваща страница действието се развиваше все по-добре и по този начин принуждава читателя да поглъща страница след страница, докато не осъзнае, че е прекалено близо до краят.

Светът в „Тъмна дарба“ е нещо познато, но и нещо различно. Докосваме се до хора с различни дарби и отношението на останалите към тях. За сметка на познатите ни тропи, Александра Бракен прави книгата различна с изградените персонажи, но и с това през което преминават те като по този начин дава на читателя това от което се нуждае. Всеки един от героите - споменат или не, бил в лагер като
Търмънд, се бори за своето оцеляване, а малкото останала надежда за бягство от тези лагери изчезва, оставяйки след себе си само разочарование и болка.
Примесена с епични сцени, но и доза смях, книгата е готова да ти поднесе купища от емоции - някои готови да те разбият на малки парченца, неспособни да събереш скоро след прочита на последното изречение, а други, които те карат да се усмихваш като идиот и да бъдеш в готовност за следващата доза напрежение, което следва.

Колкото до краят на „Тъмна дарба“, той е способен да те остави с кървящо сърце и в нетърпеливо очакване на следващата книга от трилогията.

„Стараех се да гледам напред, да напипвам стъпалата с крака, но нямаше как да не почувствам въздействието на тъмнината и проблясващите светлини върху психиката на останалите деца. Някои ридаеха истерично, други изглеждаха на път да припаднат, а трети се смееха. 

Смееха се, сякаш всичко беше просто игра.“