„Стъкленият меч“ от Виктория Айвярд

Ревю на „Алена кралица“.

„Стъкленият меч“ започна там, където „Алена кралица“ приключи. Именно заради това действието не бе толкова разпокъсано ако беше избран различният вариант – да се пренесем в бъдещето и Виктория постепенно да ни разкрива реда на събитията довели до този момент.

Продължението на първата книга бе очаквано с нетърпение от читателите, благодарение на краят на „Алена кралица“ и всички обрати, които я съпътстваха. Докато там първата част ми беше интересна заради навлизането в историята и запознанството ни с героите, то тук тя за мен беше бавна. Действието беше проточено, но пък във втората ставаме свидетели на по-бързо-развиваща се история, което допринася към по-бързото завършване на книгата.

Макар и без особено вълнуваща начало, „Стъкленият меч“ е едно добро продължение на „Алена кралица“, в което Виктория Айвярд разкрива повече както за героите и техните характери, то и за света около тях.

Авторката не е изневерила на стилът си и тук – продължението се оказва изпълнено с повече препятствия и проблеми, но продължава да поддържа онази лекота, която срещнахме в първата книга от поредицата.

Обратите, характерни за всяка книга, са забележими и тук. В началото на „Стъкленият меч“ читателят не знае какво да очаква, защото във всеки един момент действието може да поеме по съвсем различна пътека. Айвярд се е справила чудесно с това, но и със самите описания. Те са също толкова красиви, колкото бяха и в „Алена кралица“, като по този начин не са толкова отегчаващи, а вместо това биват изпълнени с магия, пленяваща четящия.

Ако в първата книга са присъствали интриги и лъжи, то тук те също са неизменна част от сюжета.

Всеки един от героите бе изграден като образ, открояващ се от останалите и настъпи развитие, дали към по-добро или лошо, при всеки. Това, което бяха в началото на първата книга, и това, което са сега е нещо напълно различно. Събитията, които ги сполетяха в „Алена кралица“ са дали отражение върху голяма част от тяхната същност, а сега всеки има белези, които да им напомнят през какво са минали и какво тепърва ги очаква.

В първите няколко страници Мер Бароу бе представена пред читателите като крехка и наранена личност. По-слаба отколкото всъщност е. Ако в  „Алена кралица“  беше наивна, то предателството ѝ изиграва лоша шега, като в продължението тя подлага всичко на съмнение. Тук я видяхме като по-егоистина героиня, и въпреки това – да се бори за да постигне целите си. Момичето Бароу бе устремено към победата и готово на всичко за да я постигне. Дори това да не доведе до приятни последствия.

Кал, който в началото беше слаб и наранен от предателстото, бе изключително интересна личност тук. Един от главните герои, които направиха книгата малко по-добра и вълнуваща. Макар да беше сломен, неговото въздигане ни бе предоставено постепенно – с всяка следваща глава. Той самият тук не бе нито Принц, нито Червен, а поредният Сребърен, който беше отбягван и преследван за постъпките си в предходната книга. Постепенно се докосвахме до него, а авторката ни показва и колко силна е душевната му болка и че въпреки това съществува едно късче надежда.

Освен главните герои, Виктория се е справила с изграждането и на второстепенните.

Новокръвните, които се появяват, са богати образи. Всеки един е различен от останалите – и по характер, и по дарба. Заедно те допълват цялостната картина и я правят да изглежда по-цветна.

Никс, Кета и Гарет са едни от многото такива образи с които писателката ни запознава. Те, заедно с останалите, сформират един чудесен екип, готов да застане пред всеки, изпречил се на пътя им.

Шейд и Фарли се оказаха едни от най-обичаните, от мен, персонажи. И двамата бяха подобаващо изградени. Шейд е любимият ми член от семейство Бароу към който останах привързана до последно. Той се доказа с любовта си към най-близките си и с това, че е способен на всичко за да ги защити.

Фарли бе потенциален образ още от началото на поредицата. Тук се докоснахме до нейното минало, разбрахме какво се крие под обвивката на това силно момиче. Тя освен борбена, може да бъде също толкова ранима отвътре.

Мейвън, който не бе често срещан образ във втората част от поредицата, е описаното чудовище, но далеч от това понятие. Тук за него не бе отредена голяма роля, но тепърва предстои да го разглеждаме като персонаж предвид краят на „Стъкленият меч“. И въпреки това, срещите, които Виктория е описала в книгата са достатъчни, за да приковат вниманието.

source: tumblr

Краят на „Стъкленият меч“ предизвиква вълнение относно продължението на поредицата и бъдещето на героите. Заедно с изграждането им като личности и пъстротата от уменията им, но и описанията на Айвярд -  „Стъкленият меч“ се превърна в едно добро продължение, благодарение на което се докоснахме до един по-различен свят, способен да ни накара да изпитаме различни чувства от гняв до радост – и обратно. 

„Всеки, всичко може да предаде всеки. Дори собственото ти сърце.“