„Фенка“ от Рейнбоу Роуъл

Имах нужда от нещо леко и приятно – точно такова, каквото се оказа и „Фенка“.

Рейнбоу Роуъл започна да добива все повече популярност с всяка следваща книга, която не се оказа незаслужена. Романите ѝ са способни да те потопят в изграденият им свят и да не ти позволят да го напуснеш докато не стигнеш самият край.

Приковаваща вниманието ти, „Фенка“ съдържа в себе си реалистичност постигната поради проблемите на главните герои, които по-често може да срещнем в ежедневието си.

Авторката я бива не само в обрисуването на интересната идея, но и в изграждането на добри герои, при които всеки може да се припознае в някого. В творчеството на Рейнбоу има и различни мъжки персонажи, които въпреки глупавите грешки, не ти дава на сърцето да не ги обикнеш.

Кат беше героят с който открих, може би, най-много общи неща – от характер до писането на фенфикшъни за любим герой. Имаше моменти в които се поддаваше на сълзите и изглеждаше слаба, но постепенно тя започна да добива смелост.

Фенската литература е нещо много скъпо за нея, нещо, чрез което изразява това, коя е всъщност. Маджикат не е просто име с което е известна сред областа от фенфикове, а нещо, което се е превърнало в неизменна част от нейната същност. Беше ми приятно да чета за нея именно поради това, което беше в началото и този герой, в който се превърна.

Колкото до близначката - Рен ми бе по-скоро безразлична, отколкото антипатична. С времето обаче това се промени. Това, че дори тя намери своето щастие бе още един плюс към историята във „Фенка“, която вдъхва надежда на читателя. Самата тя имаше по-различен начин за справяне с проблемите за разлика от сестра си, което бе само едно от нещата, което ги отличаваше една от друга.

Раздялата между двете сестри-близначки беше за добро, а връзката им след това бе дори бе по-силна от преди. Детството, което Рен и Кат са имали не е било никак лесно, но точно тези пречки, които са срещнали по пътя си са успели да ги превърнат в образите, които ние видяхме и начина по който те израстнаха от първата до последната страница.

Ливай бе изключително доброжелателен, готов да помага в нужда на всеки, който му поиска помощ и изключително сладък. Способен да обича силно и да защитава тези, които са му най-близки. Имаше глупави постъпки, но именно те го изградиха като не перфектният образ, който сме свикнали да виждаме в повечето книги. Срещите между Ливай и Катрин бяха изключително забавни като към това и имаше примесена доза сладост. Нямаше как да не се привържа към тяхната връзка, която се изграждаше постепенно от авторката. Макар и да беше очевидно как ще приключат нещата помежду им, то това не ми попречи да се насладя до край на взаимоотношенията им и това, което преживяваха както заедно, то така и всеки сам за себе си. Хареса ми това, че макар Кат да стоеше настрана от него, той не се предаде.

Рийган още от самото начало ми се стори симпатична въпреки държанието си спрямо Кат. Отношенията, които двете изградиха с времето само показаха колко добра приятелка всъщност може да бъде съквартирантката на Катрин. Тя се открояваше на фона на останалите – забавна, но и казваща истината.

Връзката, която се образува между Катрин, студентът Ливай и съквартирантката Рийган бе нещо друго, което привлече вниманието ми. Тя се подсилваше с времето, а доказателство за това има и в краят на романа.

source: pinterest

Второстепените герои, като Ник и Кортни, на които въпреки че не бе отделено много внимание, допълваха картината със своите образи. И двамата бяха онези междинни герои, които допринасят към събитията довели до крайният резултат.

Изключително заинтригувана останах и от откъсите, които Роуъл даваше за Баз и Саймън – дали подписани от Джема Т. Лесли или Маджикат, нямаше особено значение. Желанието ми да прочета историята на тези герои също нарастна. Макар сравнявани с книгите за Хари Потър, историята на Баз и Саймън беше очарователна по свой начин, а някои от самите откъси бяха доста забавни, което допълнително допринасяше към „Фенка“ и лекотата с която се чете.

Рейнбоу Роуъл ни пренася в един свят, изпълнен с проблеми и справянето с тях както и с какво се сблъсква един колежанин през първата си година. Романът преплита в себе си романтика и комични ситуации, но въпреки всичко се долавя и леката нотка на сериозността, като въпреки това „Фенка“ остава книга, която ще те кара да се усмихваш като идиот и да поглъщаш с все сила всяка една следваща страница.

„- Отне ми четири месеца да докарам нещата дотам, че да те целуна, и през последните шест седмици си блъскам главата да проумея как успях да прецакам всичко.“

„Уинтър“ от Мариса Мейър

Ревю на първа, втора, трета книга.

Приключения и нестихващо действие – това са само малка част от нещата, които можем да проследим в „Уинтър“. Добро продължение както на „Крес“, то така и удовлетворяващ край на цялостната поредица.

Мариса Мейър за пореден път се доказва с увлекателният си начин на писане, благодарение на който читателят бива завлечен все повече и повече в историята на главните герои, позволено ни е да се докоснем както до старите такива, то и до тези, които срещаме за първи път.

За разлика от предшествениците ѝ, „Уинтър“ ни открива възможността да разберем нещо повече за Луната и нейните жители именно поради това, че всичко се развива точно на това място. Докоснахме се до живота на лунитяните, но и до самата им кралица, която опознавахме постепенно и все повече в тази книга от „Лунните хроники“.

Авторката ни е предоставила и глави при които можем да проследим какво се случва при отделните персонажи, през какви чувства и препятствия трябва да преминат за да изпълнят успешно мисията си.

Макар и по-обемна от останалите, „Уинтър“ не се проточва, вместо това всяка страница е изпълнена с доза действие, което не позволява на читателят да се отегчи.

Ако в „Синдер“, „Скарлет“ или „Крес“ напрежението не се е усещало толкова, то в „Уинтър“ е неизменна част от книгата – на всяка страница се случва нещо вълнуващо, което ни подтиква да продължим да четем още докато не осъзнаем, че сме преминали по-голяма част от романът.

В книгата на Мейър не всичко беше изградена на тази основа – понякога ставахме свидетели на сладки сцени, които приковаваха вниманието върху себе си и ни позволяваха както на нас, то така и на самите персонажи, да се отдалечат от битката, която тепърва щеше да се разиграва. Комични ситуации без които няма как да минем също бяха налице – те отдавна са част от нея, която всеки докоснал се до тези книги, обича. Именно чрез тях авторката успява да отвлече вниманието от предстоящата битка.

„– Видя ли ориз там? Може да напълним с него главата на Синдер.

Всички го зяпнаха.  

– Нали знаете… да попие водата или нещо такова. Чудесна идея, нали?“ 

Най-накрая настъпва и дългоочакваната среща с принцеса Уинтър – жертвоготовна не само за близките си, но и за народа. Макар измъчвана със свои собствени проблеми, тя успява да стъпи на крака и да продължи.

Хиацинт Глина, която поява беше за първи път в историята на Крес и Трън и не бяхме добре запознати с характера и целите му, тук е един борбен герой, готов да се изправи пред всичко за да защити своята принцеса. Хареса ми силната връзка, която беше изградена между двама им с Уинтър, не малко пъти той показа колко важен за него човек е тя и че би рискувал живота си за да я спаси.

Останалите, които се превърнаха в неизменна част от поредицата – Синдер, Каи, Скарлет, Вълка, Крес и Трън – успяха да изградят приятелски отношения помежду си, дори нещо повече, и въпреки всички предизвикателства пред които всеки се изправи – сам или с помощта на някой друг от екипа, те успяха да получат това, което заслужават.

Друг герой, до който имаме повече възможност да се докоснем, е Кралица Левана. Нейната история далеч не е най-леката, но това не я оправдава относно решенията ѝ. Тя още веднъж показа колко силно желае всичко да си остане такова каквото е, въпреки жертвите които следваха желанието ѝ.

source: tumblr

„Лунните хроники“ е поредица, към която за кратко време се привързах дълбоко. С нея преминах от усмивки до сълзи и обратно – светът изграден от авторката е пленяващ, красив по свой собствен начин. Успява да те предразположи, а докато на героите им предстои да се изправят пред различни проблеми, ние се наслаждаваме на добрите моменти и таим надежда в лошите такива, че всичко ще мине благополучно.

Във всяка една следваща книга, Мариса Мейър задълбочава все повече в историята и ни позволява да доопознаем света, който е изградила. Освен това ни предоставя възможността да погледнем на познатите приказки по по-различен начин.

„Уинтър“ заедно с останалите три книги образува една поредица, която си струва да се прочете. Във всяка една има разнообразие от герои и събития; проблеми, които ни съпътстват от самото начало биват разрешени, а всички останали загадки откриват своя отговор.

Краят е напълно достоен за историята на принцеса Селена; всеки един герой постигна нещо значимо за самият себе си, но заедно с това срещаха и нови приятели. Всеки миг отделен за „Лунните хроники“ си заслужава, защото свърши ли – напълно възможно е да искате още от този магичен свят, който понякога ни запленява по-дълбоко и дълго време след прочита на романът, ние с усмивка се сещаме за историята на Синдер и оказаната ѝ подкрепа от хората, които от непознати станаха нейните най-близки приятели.

„Ще бъде храбра. Ще се държи геройски. Ще изкове сама съдбата си.“

May Wrap up and June TBR

5/12

Противно на очакванията ми за този месец, май го чувствам като най-ползотворният  ми спрямо книгите до този момент от година по незнайна за мен причина.

Първата прочетена книги за месецът е „Сезонът на злополуките“ от Мойра Фоули-Дойл. Книгата се оказа далеч от това, което аз очаквах – действието се развиваше по-бавно от необходимото, а освен това ми се искаше да бъде по-задълбочено върху самата история за този сезон. И въпреки надеждите ми на фона на някои отрицателни мнения – то книгата не се доближи до мен самата. Мойра Фоули-Дойл пише леко, но самата история ми се струва не достатъчно развита.
Цялото ревю може да намерите тук.
Продължих с една планирана книга от април, чийто излизане ме държеше в напрежение именно заради това, че поредицата е толкова обичана от мен и по-точно – „Короната“ от Кийра Кас. Смело мога да заявя, че книгата бе наистина добра, сладка на моменти, но имаше и своите такива изпълнени с доза напрежение. Обратите се появяваха неочаквано, а интересът се поддържаше през цялото време.
Подробно мнение относно книгата – тук.
Третият роман с който започнах май месец беше „Гондолата на времето“ от Ева Фьолер. Изключително интересно четиво, което предоставя възможността да се присъединиш към приключенията на Ана. Авторката ни пренася в един по-различен свят, благодарение на което получаваме възможността да погледнем по един различен начин на тази епоха. Запознаваме се с проблемите на хората през Ренесанса, но заедно с всичко това, от романът струи нежен и красив начин на писане, който можем да срещнем на всяка една страница.
По-подробно мнение може да прочете тук.
Малко по-късно се заех и с прочита на „Уинтър“ от Мариса Мейър, която не успях да приключа, но това ще бъде първата книга за юни.

С изключение на „Уинтър“, не възлагам големи надежди за следващите дни. Най-вероятно ще започна и „Фенка“ от Рейнбоу Роуъл, която отлагам вече прекалено дълго време и е моментът в който това трябва да се промени.

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер

„Гондолата на времето“ от Ева Фьолер е пленяващо четиво, което не е перфектно, но въпреки това оставя приятни чувства както по време както на прочита ѝ, то така и дълго време след него.

След запознаването ми с пътуването във времето в „Скъпоценни камъни“ от Керстин Гир, този мотив ми се струваше все по-интересен, а в първата част на трилогията „Пътуване във времето“ той бива също толкова добре развит. 

Макар и с общи черти помежду си, като например националността на двете авторки, то двете трилогии биват коренно различни една от друга.

Изпълнена с лекота, „Гондолата на времето“ ни предоставя възможността да разпуснем след уморителен ден и да се присъединим към света на главните герои и техните приключения.

Приятна за четене, тя те изпълва с желанието да посетиш местата, през които героите преминават. Описанията на Венеция са също толкова красиви, а заедно с това Фьолер е способна да ни даде възможността да се пренесем и ние самите при Ана и това, което тя преживява. Авторката е обърнала внимание на всеки един детайл, което помага в изграждането на обстановката в ума на читателят.

Самата идея бива развита по интригуващ начин, като самото действие не се развива бързо, понякога дори е по-мудно, но за сметка на това преминем ли средата на книгата - нещата се обръщат в съвсем различна посока и напрежението се усеща далеч повече от преди. В романът присъстваха и комични моменти, които разведряваха на места напрегнатите моменти.

Макар и в превод, се усеща част от стилът на авторката, който допринася към цялата атмосфера, обгръщаща читателя с отварянето на романа. Нежен, но същевременно достатъчно увлекателен, той поглъща изцяло вниманието на четящият, което му позволява да загуби представа за времето и по този начин да преполови голяма част от книгата.

Тя ни запознава с обстановката по също толкова добър начин, по който го прави и с героите.

Венеция е разделена на две – тази в миналото, и тази, която е в настоящето.

Както преди, то така и сега, тя беше представена по един изключително действителен начин. Красивите описания чрез които се запознаваме с обстановката са само част от книгата, която може да завладее вниманието на читателят.

Не толкова внимание писателката е обърнала върху видът на героите, колкото върху характерите им и въпреки този факт, всеки един от тях прави впечатление.

Ана, която в началото бе по-наивна, то в последните страници преспокойно можеше да се забележи нейното израстване. Въпреки нейните слаби черти, в образа ѝ се преплитаха борбен дух и смелост, които бяха едно от нещата, които подпомогнаха в нейното оцеляване през XV век.

Друг образ без който не можем да минем е Себастиано. В началото изглежда като типичният мистериозен мъж, който отказва да разкрие своята история. Но зад пътуването във времето, неговият живот се оказва по-обикновен отколкото си мислим. Храбър, добър, но и харизматичен, той успява да поддържа вниманието около своят образ през всички тези страници до самият край.

Освен главните герои, второстепенните също се оказват толкова интригуващи - Мариета, Клариса и Барт. Запознати сме накратко с тяхната история, която прави и самата картина по-цялостна

„Гондолата на времето“ и описанията, които ни позволяваха да надникнем в този свят, макар и понякога по-дълги от необходимото, дават възможност на четящият да си представи всяка една картина от даденото действие в главата си, като в същият момент да усеща и магията, която се долавя от стилът на писателката.

Историята между главните герои беше сладка, но не и натрапчива. Тяхната връзка се разви постепенно като с всеки един момент надграждаха отношенията си с още един слой докато станат достатъчно укрепени, колкото в действителност би трябвало да са.

Вниманието на Фьолер не бе изцяло фокусирано върху любовната история тук, а върху проблемите, които съпътстват живота през тази епоха. Това беше още един принос към романът, съчетаващ в себе си нежност и красиви описания, интересен развой на събитията и любов примесени с елементът за пътуване във времето.

„- Какво да правя, ако не мога да си спомня за теб?“ 

„- Това няма да се случи. Но ако все пак стане, аз ще ти опресня паметта.“

„Короната“ от Кийра Кас

Ревю на „Наследницата“

„Изборът“ от Кийра Кас е една невероятна поредица, която си струва всеки един отделен момент, a „Короната“ ни представя един изключително добър завършек на тази история започнала с Америка и Максън и стигнала до Идлин Шрийв.

Петата, и последна, книга от поредица започва от този момент при който приключи и предшественицата ѝ, което се оказа добра идея. По този начин читателят има възможността да разбере как се отразява случилото се в „Наследницата“ върху героите и техните бъдещи постъпки, което се забелязва най-вече в главната героиня.

Кийра Кас успява за пореден път да заплени читателите, благодарение на стилът си на писане, но и изграждането на цялостният свят в поредицата.

Опасявах се, че краят на романа няма да е чак толкова приятен за мен самата, но веднага след започването на книгата осъзнах, че няма от какво да се притеснявам – още от самото начало бе поддържан интересът, който предизвика четвъртата книга, като това продължи до последната страница на „Короната“.

Книгата ме заплени с магията, която съдържаше в себе си, а след затварянето и на последната страница осъзнах, че този свят ще ми липсва. И знам, че тази поредица ще продължава да ми носи много усмивки и приятни спомени дори и занапред.

Романът предразполага читателят, препраща го от една емоция в друга и по този начин той бива засипан от най-различни чувства – щастие, тъга, сълзи, усмивки. Авторката е успяла да съчетае всичко това по един красив, но лековат, начин и постига краен резултат, който впечатлява четящият.

Книгата се чете бързо, благодарение не само на приятният стил, но и заради по-краткият си обем откъм страници. Преспокойно може да затънеш дотолкова в този свят, че да не усетиш кога си стигнал до дългоочакваният финал, който оставя едни топли чувства.

Обратите в „Короната“ също бяха налице. Някои не чак толкова приятни – други предизвикваха бурни реакции на щастие, но заедно с тях, книгата на Кас се превърна в това, което е.

Самата идея е по-концентрирана върху главната героиня, не толкова върху самият ѝ избор.

И макар в предишната книга, когато се запознавахме с нейният характер, тя да изглеждаше по-безчувствена и наивна, тук Идлин бива една достойна наследница на трона. Показва страни от своя характер за които народът не е и подозирал, че може да се крият зад лицето ѝ. Израстването ѝ е явно – промяната се усеща още от началото, а тя самата настъпва постепенно, с всяка една следваща глава от романът. Доказа се като по-силна и решима личност, понякога търсеща одобрение, но въпреки това способна да вземе тежки решения за бъдещето на Илеа.

Момчетата, които достигнаха до този етап на събитието, бяха очарователни. Всеки един от тях беше допринесъл с нещо към Идлин, а самата привързаност, която се изгради между всеки един от тях и  бъдеща им кралица, се усещаше. Те бяха успели да опознаят истинската ѝ страна, което малко хора са постигнали. Както при нея, то така и при тях се усеща промяна – не толкова драстична, но достатъчна за да се усети, че те напълно бяха заслужили мястото си дотук, но и доверието на главната героиня.

Америка и Максън, която любовна история е пленителна, се доказаха като родители, заслужили уважение, но и едни от най-добрите владетели на страната си. Тук за пореден път читателят става свидетел на това колко силни са чувствата им един към друг.

source: tumblr

С всички членове на кралското семейство, момчетата от изборът се доказаха като също едно такова на главната героиня с цялата подкрепа, която те ѝ оказваха и всеки щастлив миг, който ѝ подариха.

Кийра Кас изгражда героите на ниво, на което сме способни да ги почувстваме близки до себе си.

Резултатът от израстването на всеки един от тези кандидатите оказваше въздействие върху останалите, при което всеки един от персонажите, които срещнахме се превърна в този, който трябва да бъде.

„Короната“ съчетава в себе си интересна и добре развита история, израстване на героите, усмивки и сълзи, но най-вече любовта и докосването до нея. Кийра Кас завършва поредицата си по един докосващ начин, поради който ти се иска още и още от историята в този свят. Това бе един достоен край за тази, предизвикала бурни емоции в читатели по цял свят, поредица при която винаги ще се завръщам, знаейки че моментите ми на щастие ще продължат дълго време след това.

„Изборът“ от Кийра Кас е достойна за възхищение поредица, благодарение не само на красивите си корици, но и всичко, което успява да съчетае в себе си от самото начало до самият край.

„Може би не първите целувки трябва да са незабравими, а последните.“