„Крес“ от Мариса Майер

Мариса Майер ни въведе в историята на Синдер и Скарлет оприличени на Пепеляшка и Червената шапчица. В тази книга се запознаваме с Крес представена ни в ролята на Рапунцел, но както и в предишните две книги от поредицата, общо между приказките и книгите на Майер почти няма.

С приближаването към последната книга – „Зима“, обстоятелствата в поредицата стават все по-обтегнати, а нетърпението спрямо действието на героите – още по-силно.

За втори път авторката преплита историите на своите герои по начин по който да получи желаната реакция от читателите.

Главните герои в третата книга са Крес - затворена в Кулата от чародейците на кралицата от доста години, и Трън – този с когото се запознахме при бягството на Синдер във втората книга.

Двамата биват изключително интересни като персонажи – с примесена доза хумор, те са едни от тези, които внасят светлина в едни от най-тъмните моменти и ти дават надежда, че всичко ще бъде наред.

Голяма част от действието е отделено за Трън и Кресънт, които немалко пъти ми стопляха сърцето, въпреки че в отделни моменти ми бяха по-антипатични с държанието си. И все пак това се очакваше от мъжкият герой – още при запознанството ни с него той ни беше представен като саркастичен и въпреки това – мислещ за тези до него, дори и да не го показва в правилните моменти.

Както във „Скарлет“ то и тук проследяваме няколко гледни точки – екипът на Синдер и в двореца при Каито, а по-късно, макар и не толкова често, при Скарлет Беноа.

Както до този момент Мариса се е справила на добро ниво с продължението на поредицата.

Действието след средата на книгата поема в малко по-различна посока и в даден момент е забързано до толкова, че просто да не отегчи читателя прекалено.

Събитията достигат до връхната си точка в моментът в който плана на екипа стартира. Въпреки това дългоочаквания момент от всички читатели тепърва предстои, а краят на „Крес“ е точно където трябва да бъде – не му трябваше нито повече, нито по-малко. Историята вместо разпокъсана заради вмъкването на три различни персонажа е точно обратното на това – животът на трите момичета е навързан на една нишка, а заедно с тяхното присъединяване, ние се срещаме и още три, различни по характери, героя – Каи, Вълка и Трън. И тримата играят важна роля в случващото се, та дори и в екипа на киборга-механик. Заедно всички те обрисуват една качествена картина чрез която трябва да се сложи края на управлението на Левана и възкачването на принцеса Селена на трона, за което всички тръпнат в очакване да разберат как ще се случи или дали Майер няма да ни изненада с обрат, за който не сме си и помисляли до сега.

„Крес“, макар и с приближаването си към края, не става по-натоварваща откъм събития и тяхното възприемане. За пореден път традицията продължава и тук има комични моменти, които те откъсват от сериозността на ситуацията.

“– Капитане? – сърцето ù се сви.

– Да? – Трън вирна глава. Крес събра шифона, който покриваше полите ù.

– Как мислиш, дали съдбата ни е събрала заедно?

Трън примижа и след като помисли малко, поклати глава.

– Не, сигурен съм, че беше Синдер.”

source: rykemedows.tumblr.com

Успяла да съчетае сладки моменти с епични бойни сцени – Майер постига желан, очакван и най-вече разтапящ момент за голяма част от аудиторията на поредицата „Лунните хроники“.

"Обещавам, че няма да позволя да умреш нецелуната."

Освен, че се докосваме до Крес и Трън – проследяваме и чувствата на останалите герои.

Пътят по който поема животът на Каито и Синдер се усложнява до даден момент след което идва този на истината. Всичко започна с тяхната среща и е редно да приключи с тях, без да забравяме и останалите персонажи, които са като глътка свеж въздух в отделни сцени и разведряват обтегнатата обстановка.

Разкрива ни се една по-различна част на Вълка, такава каквато не сме очаквали, че съществува в него. Загрижен за любовта си, той мисли без да действа и единственото, което желае е нейната безопасност.

“– Тя е моята алфа – измърмори той с натрапчива тъга в гласа си.

Алфа.

(…)

– Като звездата ли?

– Каква звезда?

(…)

– О, ами, в съзвездията най-ярката звезда се нарича алфа. И аз си помислих, че

искаш да кажеш, че тя е… като… твоята най-ярка звезда. – (…) Но вместо да ù се присмее, Вълка въздъхна.      

– Да – каза той и погледът му се плъзна нагоре към пълната луна, която се бе

показала на синьото вечерно небе. – Точно така е.”

В първата книга авторката тепърва ни подготвяше за приключенията през които тепърва ще преминаваме и жертвите от тях. В „Синдер“ тепърва се запознавахме с идеята. В „Скарлет“ видяхме част от израстването на познатите ни герои, а в „Крес“ то е по-засилено и подготвящо за началото на краят.

В последните страници на третата част, Мариса Майер вмъква персонажът и на Снежанка въплътила се в ролята на принцеса Зима – доведената дъщеря на Левана, която макар и с няколко минутна поява, успява да заинтригува с мистериозността в характера си и прави впечатление далеч по-добро от това на мащеха си. Зима, която е достатъчна за да постави въпросителни на места, които до този момент не са съществували и да постави въпроса дали тя може да е ключът към оправянето на проблема с който нашите герои трябва да се справят успешно.

source: littleschemer.deviantart.com

“– Но ти си луда.

– Знам. – Момичето извади една малка кутия от кошницата. – А знаеш ли откъде

знам?

Скарлет не отвърна.

– Защото от години стените на двореца кървят, а никой друг не го вижда.”