„Тъмна дарба“ от Александра Бракен

Макар и да не бях особено добре запозната с творчеството на Александра Бракен, писателката бързо се превърна в една от новооткритите автори, които за напред ще ме карат да тръпна в очакване. 

„Тъмна дарба“ е една от онези книги, които те изпълват с наслада от приключенията на главните герои и не те оставят намира докато не разбереш какъв е краят.

Светът изграден от авторката ни е предоставен по не чак толкова натоварващ начин, позволяващ на читателя да обмисли случилото се за кратко, след което отново да се завърне при главните герои и да продължи напред. Самият стил на писане на Бракен е също толкова увлекателен, колкото и самата идея.

Действието се развиваше ту с бавно и помагаше в осмислянето на случилото се, ту с бързо темпо при което приключенията идваха едно след друго и позволяваше на историята да се продължава напред като по този начин да не обикаляме дълго около едно ѝ също място.

Първите няколко страници ни запознават с ежедневието на децата, намиращи се Търмънд – „рехабилитационен лагер“, където те биват настанени след като биват отведени далеч от близките си, и именно прологът дава началото на историята.

В историята навлизаме постепенно, с всяка една глава ние биваме запознати със случилото се довело десетгодишната Руби до правителствения лагер, където тя прекарва шест години от живота си. Почти толкова, колкото в родният си дом.

Бива ни позволено да видим как се отразява случващото се на Руби и мислите, които я измъчват.

Образите с които се срещнахме се отличаваха коренно едни от други. Всеки един от тях беше различен и то не единствено заради своята група – било то зелена, синя или дори червена.

source: tumblr

Главната героиня беше представена като силен персонаж, разбира се със своите падения, но не се надяваше на чудо, а приемаше реалността. Знаеше, че спасение от Търмънд няма и не се и надяваше на такова, за разлика от други момичета в обкръжението ѝ. Макар в началото да се страхуваше от това в което се е превърнала, в последните страници тя ни бе показа като по-упорита и най-вече бе приела това, което е сега. Друго нещо, което успяхме да видим беше жертвоготовността, която бликаше от нея. Беше готова на всичко за да защити малкото ѝ любими хора. Освен в нея, я видяхме и в Лиъм, който освен това бе мил и грижовен, макар понякога да се забелязваше и наивността му. Той беше този герой, който и да искаш, не може да не харесаш. Беше изпълнен с любов, но това само подсилваше частта в него, която да се бори за останалите.
Преживял много, той се стараеше да не натоварва останалите със своите мисли, а дори бе готов да поеме и тези на приятелите му.

Малката Зу е един от онези персонажи, които радват читателя. Макар и единадесетгодишна, не показваше болката си, а я криеше зад усмивките си. Тя трябваше да порасне прекалено бързо за да може да оцелее в свят, където може да бъдеш заловен във всеки един момент. Това, че бе най-малка от групата не ѝ беше пречка да се изправя срещу техните неприятели само за да гарантира безопасността на екипа от който е част. Суземе се отличаваше най-ярко. И допринасяше тази светлина и в най-тъмните кътчета на книгата. Дунди, бе най-забавният герой. В началото се държеше дръпнато заради попълнението в отбора, но постепенно видяхме и по-топлата му страна, а студенокръвното му поведение бе нещо като защитна стена. Също като Зу и Лиъм, той искаше само да ги предпази. При появите си винаги ми носеше приятни чувства и го заобичах с всеки един изминал момент, той бе от онези персонажи, които се превръщат от неизменна част от книгата без които тя нямаше да е същата.

Екипът, който те сформираха направи приятелството помежду им по-силно и здраво, обедини ги в едно, но и им помогна да израснат както заедно, то така и като отделни личности.
Въпреки трудностите и всеки един от преследвачите им, те останаха сплотени и си помагаха, а връзката помежду им бе започнала да се изгражда още в първите няколко минути на запознанството им. Бяха като второ семейство един за друг.

source: prpldragonart.tumblr.com

Кланси Грей в началото на историята беше просто име. Единственият, който е успял да се измъкне от ръцете на тези лагери. Той бе този, който поддържаше мистерия около своят герой и вдъхна малко надежда, че бъдещето може да бъде различно.

Изграден като на реалистично добро ниво, той е този, който ти се иска да намразиш, но всъщност започваш да обичаш. Александра Бракен ни показва и едната, и другата му страна, като по този начин ни запознава постепенно  със самият него и натрупалите се в него гняв и омраза, разбира се, с малко заобикаляща ги любов. 

Читателят става свидетел на това какво е да си в такъв лагер като Търмънд и през какво преминават всички деца в него само за да оцелеят на следващият ден. 
С всяка една следваща страница действието се развиваше все по-добре и по този начин принуждава читателя да поглъща страница след страница, докато не осъзнае, че е прекалено близо до краят.

Светът в „Тъмна дарба“ е нещо познато, но и нещо различно. Докосваме се до хора с различни дарби и отношението на останалите към тях. За сметка на познатите ни тропи, Александра Бракен прави книгата различна с изградените персонажи, но и с това през което преминават те като по този начин дава на читателя това от което се нуждае. Всеки един от героите - споменат или не, бил в лагер като
Търмънд, се бори за своето оцеляване, а малкото останала надежда за бягство от тези лагери изчезва, оставяйки след себе си само разочарование и болка.
Примесена с епични сцени, но и доза смях, книгата е готова да ти поднесе купища от емоции - някои готови да те разбият на малки парченца, неспособни да събереш скоро след прочита на последното изречение, а други, които те карат да се усмихваш като идиот и да бъдеш в готовност за следващата доза напрежение, което следва.

Колкото до краят на „Тъмна дарба“, той е способен да те остави с кървящо сърце и в нетърпеливо очакване на следващата книга от трилогията.

„Стараех се да гледам напред, да напипвам стъпалата с крака, но нямаше как да не почувствам въздействието на тъмнината и проблясващите светлини върху психиката на останалите деца. Някои ридаеха истерично, други изглеждаха на път да припаднат, а трети се смееха. 

Смееха се, сякаш всичко беше просто игра.“