17 ноември 2015 г.

„Магнус Чейс и Боговете на Асгард: Мечът на лятото“ от Рик Риърдън

Обичам книгите на Рик Риърдън, а тази не е по-малко любима от останалите. За пореден път авторът ни показва свят изпълнен с приключения, пречки, но и успехи примесени със забавни моменти. До сега не съм се интересувала от Скандинавската митология и единствените ми познания бяха около Один, Локи и Тор. Но не за първи път след книга от Риърдън интереса ми към митологиите се покачва.
Информацията, която Рик Риърдън ни поднася е по особено лек, приятен, забавен, но и достатъчно интересен, начин, който да прикове вниманието ти.

Идеята около случващото се е особено интересна; това, че главният герой първо трябваше да умре и след това да започне самото действие, е нещо различно и вълнуващо.
Всяка една глава бе наименувана по интересен и забавен начин.
С лековат за осмисляне начин, Риърдън предразполага читателя и го разсейва от собственият му свят с приключенията пред които главните герои трябва да се изправят. Не веднъж те трябваше да се крият и изпълняват различни цели преди да достигнат до крайната им такава.
Не бяха малко усложненията, които изскочиха на пътя им, но заедно те действаха като екип и успяваха да измъкнат другите от опасност, което за пореден път ги прави герои.
Всички те бяха изпълнени с надежда, подкрепяха се един друг и се отличаваха със своите характери за разлика от другите.

Магнус ми бе станал симпатичен от самото начало на книгата; в началото бе един обикновен бездомник, не познаващ баща си и с починала майка, но в последните страници на книгата, ние го видяхме като един израснал персонаж; той се превърнал в нещо, което не беше - смел айнхеряр.
Сам, Блиц и Харт бяха неотлъчно до него и заедно сформираха едно годно приятелство. Връзката, която четиримата изградиха помежду си за този отрязък от времето, бе достатъчно силна, за да може това, което имат да продължи и за напред.
Не смятах, че ще харесам Сам, не и в началото. След като действието премина на малко по-късен етап, Самира ми стана по-симпатична отколкото предполагах, а всъщност нейният живот също не е лесен и има известни проблеми с които трябва да се справи, което подсили топлините ми чувства спрямо нея.
Блиц и Харт ме спечелиха веднага щом започнаха да помагат на Магнус независимо по какъв начин. И двамата са изпълнени с тайни, болезнени спомени, но това, което играе важна роля в техният живот сега е начина по който ще градят бъдещето си. И Блиц, и Харт са коствали нещо от живота си, но само ги направи по-силни както психически, то така и физически.
Гунила бе тази, която на моменти ме печелеше на нейна страна, а в следващият момент ми се искаше да ударя. Нейната история разбираме към края на книгата както и защо се държи по този начин, въпреки че бе по-предвидимо след срещата ѝ с Магнус и не бе толкова трудно да се досетиш. И въпреки това бе смела, което няма как да не ѝ се признае.
Това, което също ми хареса е как Рик Риърдън е представил Отис и Марвин - козлите. След срещата с тях те също се превърнаха в част от любимите ми персонажи в тази книга. Държанието им един към друг, но и не само, ме разсмиваше и в най-напрегнатите ситуации, и макар да бяха животни, авторът ги е представил със забавни роли, които те карат да се усмихнеш.
Всеки един от героите израстна и се превърна в по-добър и по-добър от този, който беше в началото. Те се превърнаха в това, което трябваше да бъдат.

Рик ни показва по-различна страна и на самите богове; Тор бе описан далеч от представите ми и това ме изненада, но не ме остави безучастна и това, че бе нещо различно бе прибавено към всички емоции, които изпитах докато четях "Мечът на лятото".
Изпълнена с топли чувства към всеки един момент, заобичах тази книга и героите в нея.

"Мечът на лятото" бе перфектно четиво за по-мрачните дни, разтърсващо те на моменти, но и изпълнено с повече усмивки, които може да поставят добро начало на новият ден.

“even if we can’t change the big picture, our choices can alter the details. That’s how we rebel against destiny,”

Няма коментари:

Публикуване на коментар