„Двор от рози и бодли“ от Сара Дж. Маас

„Двор от рози и бодли“ е поредното доказателство от Сара Дж. Маас за невероятният ѝ стил на писане.

Чрез тези 496 страници е успяла да преплете много от чувствата по интересен за читателя начин, а заедно към това допринася и интересната историята.

Светът, който Маас е създала в тази си поредица е умопомрачително добър, също както и в другата ѝ такава - „Стъкленият трон“. Въпреки това зад тях стои една различна история, която ги различава една от друга.

Магията се усещаше още от самото начало; и тя не присъстваше единствено като част от героите.

„А и как излъчваше мрак, как горяха тези виолетови очи, като звезди...“

Историята беше изпълнена освен с магнетична атмосфера, то и с нежност, която допринасяше сладост, но въпреки това „Двор от рози и бодли“ продължаваше да бъде също толкова мрачна на места, колкото ако тя не присъстваше.

Макар и основана върху идеята за „Красавицата и звяра“, книгата е способна да спре дъха ти за секунди и при най-малкият обрат. По този начин писателката успява да задържи вниманието на читателят до последната страница.

Първата част от новата поредица на Маас е изпъстрена с чувства – преплетени биват любовта и болката, омразата и жестокостта.

Самата история на Притиан бе достатъчно интересна; Маас е използвала достатъчно описания та да може четящият да си представи този свят през своите очите. Авторката ни предоставя по-различна версия от обичайната на самите елфи, техният начин на живот. Разделението на дворовете също беше добър принос към сюжетната линия.

Въпреки всички положителни черти, книгата имаше и отрицателни, като заедно те я направиха напълно подходяща.

Самата Маас е обърнала внимание както върху героите и обстановката в която живеят, то и на същества като сюриели и нагите, като макар без особено информация за тях, допринасят към атмосферата в която се намира читателят и му подпомага да доизгради света в „Двор от рози и бодли“.

До краят на първата част от поредицата има облак от мистерия, който обгръща героите и ние можем да видим само толкова, колкото Сара е отредила докато не настъпи момента на истината. Случайните изказвания на героите може да бъде далеч от това; понякога и най-безсмисленото изречение придобива значение.

Нишките, обвързващи персонажите с тяхното минало, са тясно свързани една с друга и по този начин не се получава разпокъсване между историите.

Самата книга е написана по начин, по който бързо да свикнеш с обстановката и да започнеш да преживяваш случващото се с действащите лица.

За пореден път авторката се е справила отлично както с изграждането на света, то така и с това на героите. Както и в другата ѝ известна поредица, то така и тук тя е изградила силни герои, готови да бранят своето и са по-смели отколкото се очаква.

source: tumblr

Фейра е очертана като психически, но и физически, силен образ още в началото на историята, но далеч от силната Селена Сардотиен. Постепенно бивахме запознати с животът на Фейра и задълженията, които я съпътстват, въпреки че тя е най-младата в семейството. Зад маската на този смел образ, можем да открием следа, макар и малка, от момичето, което е била преди и това, което е станала за да издържа семейството си. Върху нея бива цялата тежест, тя е опората на семейството, а обещанието, което е дала не олекотява нещата. И хубавото на нейният герой, е че въпреки всичко тя бива тази, която е способна да стане и след най-страшният удар. Неведнъж ставаме свидетели на борбеният ѝ дух.

Тамлин – звярът, който е далеч от това понятие. Той също е един от най-интересните образи, изграден в „Двор от рози и бодли“. Ставахме свидетели на животинската му страна, но заедно с това се запознавахме и с неговата по-мила, нежна и обичлива версия. Животът му бива далеч по-заплетен отколкото ни е предоставен в началото. Той се доказа не само пред читателите, но и пред Фейра още едва в първите няколко глави с постъпките си и топлите си жестове.

Люсиен и Рисанд се оказаха от голяма важност в цялостната история. Люсиен внасяше доза топлина, животът му не е бил никак лесен и въпреки това хуморът от негова страна присъстваше. Рисанд от друга страна ми изглеждаше противоречив. В началото на книгата ние почти не го срещахме като персонаж, но във втората част той е едно от най-ярките лица. Привидно загадъчен, той беше един от героите, които запазиха тази си мистерия до краят и дори тогава не успяхме да видим много от истинската му същност.

source: http://feyreandtamlin.tumblr.com/

„Двор от рози и бодли“ е изключително интересно, и леко спрямо стилът на писане, четиво, което грабва с различната история на елфите и това, пред което трябва да се изправи всеки един от героите.

Действието се развиваше с умерено темпо в началото, но няколко страници преди краят, Сара Дж. Маас дава на читателя обилна доза от обрати, каращи ни с нетърпение да погълнем последните страници и да предизвика интерес спрямо продължението на поредицата.

„Двор от рози и бодли“ е едно успешно начало на една нова поредица, на която се заслужава да се обърне внимание. Заедно с добрите описанията на авторката, смелите и силни герои, книгата е способна да изпрати читателите в едни нови, изпълнени с нетърпелив интерес, дълбини.

„Но аз въпреки това се отдадох на този огън, хвърлих се в него, в Тамлин, и се оставих да изгоря.“

„Връзка“ от Рейнбоу Роуъл

Рейнбоу Роуъл се превърна в едно от най-известните имена в Young Adult литературата с романите си „Елинор и Парк“ и „Фенка“.

„Връзка“ е друг популярен роман на Роуъл, който успява да докосне голяма част от аудиторията. Предназначена по-скоро към Adult литературата, „Връзка“ кара читателя да се замисли върху самата история на главните герои и колко по-различно ще бъде бъдещето им ако настъпи дори и лека промяна върху събитията от миналото.

Това се оказва и един от най-големите страхове на Джорджи Маккул.

Вниманието е акцентирано върху проблемите в семейството, а заедно с препратките на Рейнбоу, историята става далеч по-реалистична.

Светът изграден от авторката приковава вниманието, въпреки че самата книга започва по-бавно и не чак толкова вълнуващо, като тепърва биваме въвеждани в главната идея.

Стилът на авторката също не бе за подценяване, отново. За пореден път, макар и по-сериозната атмосфера, тя пише по увлекателен и приятен начин, способни да накарат читателя да се отпусне докато чете за неволите на героите.

Проблемът между Джорджи и Нийл беше далеч по-сложен от колкото изглеждаше, а решението ѝ да остане на работа по време на Коледните дни беше последната крачка към отчуждаването им.

Читателят е способен да види две страни на главният мъжки персонаж, като Роуъл ни запознава най-вече с неговото „аз“ отпреди 15 години. И заедно с това постепенно навлизаме в тогавашните проблеми на двойката.

„Връзка“ е напълно способна да погълне цялостното внимание на читателя с красивият начин на писане, лекият стил и ненатрапчивите описания.

Магията съществуваше през всички 312 страници, което подпомага да бъдеш завладян от историята.

Може би тя самата не е нещо повече, но допринесеното от авторката, я прави различна заради специфичният ѝ начин на изразяване, преминем през героите и стигнем до самият развой на събитието.

source: bethanyactually.tumblr.com

Джорджи и Нийл се оказаха едно от най-противоречивите неща в романа. И заедно, и поотделно те имаха своите черти, които ги открояваха – Джорджи бе по-уверената и действаше импулсивно за разлика от съпруга си, който отделяше повече време на това да бъде родител и не бе толкова отворен към света. 
Още в самото им запознанство може да станем свидетели на различията помежду им - мълчаливият и спокоен Нийл, таящ всичко вътре в себе си, и Джорджи – готова да поеме по пътя на следващото приключение.

Двамата се оказаха с доста различия както в характерите си, то така и в личен план и самото си държание. И въпреки това тук се доказва, че е напълно възможно две противоположности да се привличат.

В историята и Нийл, и Джорджи трябваше да си дадат време насаме, колкото и тежко да им е. По този начин и двамата получиха шанса да обмислят взаимоотношенията си един към друг.

Сет, макар и не от голяма важност, имаше своите отделни моменти. Беше забавен и изключително приятно изграден, открояващ се най-вече с това, че живее за момента. Той самият не е голям привърженик на дългите връзки.

Алис и Нуми бяха най-малките, но същевременно и най-сладките. Те вдъхваха надежда, че отношенията между родителите им ще се възстановят към добро. И двете момиченца бяха изключително добре изградени спрямо възрастта си, като докрай те останаха този светъл лъч, озаряващ пътя на Нийл и Джорджи.

Рейнбоу Роуъл се бе справила отлично с изграждането и на второстепенните герои – Хедър, сестрата на Джорджи,  майка ѝ и Кендрик – поредният ѝ съпруг. Маргарет – майката на Нийл, също се открояваше от останалите, не толкова ярко, но беше част от тази група, при която всеки имаше собствени черти.
Хедър видяхме като осемнадесетгодишно момиче, което тепърва му предстои да срещне любовта. Станахме свидетели на грижовната страна на майката на двете момичета, а заедно с това и че след толкова връзки, то тя най-сетне е открила този, който да е до нея нея.

source: www.popgoesthereader.com

Рейнбоу бе акцентирала върху проблемите, които би било възможно да срещнем в реалността при едно семейство и дали е възможно да поправим грешките си от миналото без те да дадат резултат върху настоящето. Сериозна тема, разгърната по интересен, но ефирен начин. Романът постига въздействие върху читателят и оставя своя отпечатък.

„Връзка“ от Рейнбоу Роуъл е роман, който си заслужава времето и вниманието, като по този начин е  неспособен да не остави топли чувства у четящия го.

Резултатът след прочита не е разочароващ и макар с не особено вълнуващо начало, авторката е успяла да преплете елементите по интересен за читателя начин, който да не го остави безучастен.

Чрез този свят, който срещнахме тук, ставаме свидетели на това колко различни може да са двама, но всъщност да са повече от подходящи един за друг. И как нещата могат да се възстановят, стига да осъзнаеш навреме грешките си. 

„Защото той не се смееше, когато нещо беше смешно. Смееше се, когато беше щастлив.“

„Тъмна дарба“ от Александра Бракен

Макар и да не бях особено добре запозната с творчеството на Александра Бракен, писателката бързо се превърна в една от новооткритите автори, които за напред ще ме карат да тръпна в очакване. 

„Тъмна дарба“ е една от онези книги, които те изпълват с наслада от приключенията на главните герои и не те оставят намира докато не разбереш какъв е краят.

Светът изграден от авторката ни е предоставен по не чак толкова натоварващ начин, позволяващ на читателя да обмисли случилото се за кратко, след което отново да се завърне при главните герои и да продължи напред. Самият стил на писане на Бракен е също толкова увлекателен, колкото и самата идея.

Действието се развиваше ту с бавно и помагаше в осмислянето на случилото се, ту с бързо темпо при което приключенията идваха едно след друго и позволяваше на историята да се продължава напред като по този начин да не обикаляме дълго около едно ѝ също място.

Първите няколко страници ни запознават с ежедневието на децата, намиращи се Търмънд – „рехабилитационен лагер“, където те биват настанени след като биват отведени далеч от близките си, и именно прологът дава началото на историята.

В историята навлизаме постепенно, с всяка една глава ние биваме запознати със случилото се довело десетгодишната Руби до правителствения лагер, където тя прекарва шест години от живота си. Почти толкова, колкото в родният си дом.

Бива ни позволено да видим как се отразява случващото се на Руби и мислите, които я измъчват.

Образите с които се срещнахме се отличаваха коренно едни от други. Всеки един от тях беше различен и то не единствено заради своята група – било то зелена, синя или дори червена.

source: tumblr

Главната героиня беше представена като силен персонаж, разбира се със своите падения, но не се надяваше на чудо, а приемаше реалността. Знаеше, че спасение от Търмънд няма и не се и надяваше на такова, за разлика от други момичета в обкръжението ѝ. Макар в началото да се страхуваше от това в което се е превърнала, в последните страници тя ни бе показа като по-упорита и най-вече бе приела това, което е сега. Друго нещо, което успяхме да видим беше жертвоготовността, която бликаше от нея. Беше готова на всичко за да защити малкото ѝ любими хора. Освен в нея, я видяхме и в Лиъм, който освен това бе мил и грижовен, макар понякога да се забелязваше и наивността му. Той беше този герой, който и да искаш, не може да не харесаш. Беше изпълнен с любов, но това само подсилваше частта в него, която да се бори за останалите.
Преживял много, той се стараеше да не натоварва останалите със своите мисли, а дори бе готов да поеме и тези на приятелите му.

Малката Зу е един от онези персонажи, които радват читателя. Макар и единадесетгодишна, не показваше болката си, а я криеше зад усмивките си. Тя трябваше да порасне прекалено бързо за да може да оцелее в свят, където може да бъдеш заловен във всеки един момент. Това, че бе най-малка от групата не ѝ беше пречка да се изправя срещу техните неприятели само за да гарантира безопасността на екипа от който е част. Суземе се отличаваше най-ярко. И допринасяше тази светлина и в най-тъмните кътчета на книгата. Дунди, бе най-забавният герой. В началото се държеше дръпнато заради попълнението в отбора, но постепенно видяхме и по-топлата му страна, а студенокръвното му поведение бе нещо като защитна стена. Също като Зу и Лиъм, той искаше само да ги предпази. При появите си винаги ми носеше приятни чувства и го заобичах с всеки един изминал момент, той бе от онези персонажи, които се превръщат от неизменна част от книгата без които тя нямаше да е същата.

Екипът, който те сформираха направи приятелството помежду им по-силно и здраво, обедини ги в едно, но и им помогна да израснат както заедно, то така и като отделни личности.
Въпреки трудностите и всеки един от преследвачите им, те останаха сплотени и си помагаха, а връзката помежду им бе започнала да се изгражда още в първите няколко минути на запознанството им. Бяха като второ семейство един за друг.

source: prpldragonart.tumblr.com

Кланси Грей в началото на историята беше просто име. Единственият, който е успял да се измъкне от ръцете на тези лагери. Той бе този, който поддържаше мистерия около своят герой и вдъхна малко надежда, че бъдещето може да бъде различно.

Изграден като на реалистично добро ниво, той е този, който ти се иска да намразиш, но всъщност започваш да обичаш. Александра Бракен ни показва и едната, и другата му страна, като по този начин ни запознава постепенно  със самият него и натрупалите се в него гняв и омраза, разбира се, с малко заобикаляща ги любов. 

Читателят става свидетел на това какво е да си в такъв лагер като Търмънд и през какво преминават всички деца в него само за да оцелеят на следващият ден. 
С всяка една следваща страница действието се развиваше все по-добре и по този начин принуждава читателя да поглъща страница след страница, докато не осъзнае, че е прекалено близо до краят.

Светът в „Тъмна дарба“ е нещо познато, но и нещо различно. Докосваме се до хора с различни дарби и отношението на останалите към тях. За сметка на познатите ни тропи, Александра Бракен прави книгата различна с изградените персонажи, но и с това през което преминават те като по този начин дава на читателя това от което се нуждае. Всеки един от героите - споменат или не, бил в лагер като
Търмънд, се бори за своето оцеляване, а малкото останала надежда за бягство от тези лагери изчезва, оставяйки след себе си само разочарование и болка.
Примесена с епични сцени, но и доза смях, книгата е готова да ти поднесе купища от емоции - някои готови да те разбият на малки парченца, неспособни да събереш скоро след прочита на последното изречение, а други, които те карат да се усмихваш като идиот и да бъдеш в готовност за следващата доза напрежение, което следва.

Колкото до краят на „Тъмна дарба“, той е способен да те остави с кървящо сърце и в нетърпеливо очакване на следващата книга от трилогията.

„Стараех се да гледам напред, да напипвам стъпалата с крака, но нямаше как да не почувствам въздействието на тъмнината и проблясващите светлини върху психиката на останалите деца. Някои ридаеха истерично, други изглеждаха на път да припаднат, а трети се смееха. 

Смееха се, сякаш всичко беше просто игра.“

January Wrap up and February TBR

1/12

С приключването на първият месец от годината идва и първият за 2016 Wrap up. Не беше особено продуктивен месец спрямо тези преди него. Краят на срока за мен не беше натоварващ, но за сметка на това следващите месеци ще се окажат едни от най-заетите ми.
Книгите, прочетени от моя страна за януари са само две – не заради това, че нямах време или е краят на срока, а някак си не ми се четеше друго освен тях.  Голяма част от месец януари бе прекаран в четене за света на Синдер и приятелите ѝ, което ми се струва – проточих повече от нужното предвид колко ми хареса поредицата до този етап.

Първата завършена книга за този месец, а и година, бе „Алена кралица“ от Виктория Айвярд. Не останах никак разочарована нито от нея, нито от факта, че (надявам се) ще бъде едно от най-добрите попадения за оставащите 11 месеца. От излизането на романът на Айвярд бях изчела доста мнения - и позитивни, и отрицателни. Всяко едно от тях само подсилваше интереса ми и няколко месеца, вече след малко по-слабата вълна от емоции на читателите, реших да се захвана с „Алена кралица“. Единственото, което искам след последното изречение на първата книга е продължението ѝ -  „Стъкленият меч“.

Обстойно мнение може да прочетете тук.

Втората книга, която направи януари изпълнен с приключения и забавни сцени, беше „Крес“ от Мариса Майер. „Лунните хроники“ се превърна в едно от най-интересните попадения през изминалата година с първите две книги от поредицата, а третата не беше никак зле за второ произведение за 2016.

Мариса Майер не е изневерила и на стила си и тук; продължава да ни радва с любимите ни двойки и приключенията през които те трябва да преминат за да постигнат успешен резултат. „Крес“ беше едно добро продължение на „Скарлет“ и добър завършек, каращ читателя да иска повече от света на героите. Колкото повече се доближаваме до края, толкова по-задълбочено, но въпреки това леко, ни бива представен света в поредицата. От самото начало промяна в характера настъпи при всеки един от тях и както заедно, те така и поотделно преживяха по нещо, което ги накара да израснат. Началото на краят предстои в четвъртата, и последна, книга – „Зима“.

Цялостно ревю тук.

Привикването ми към първа смяна, която не съм била от едва ли не цяла година, гледането на сериали, отделяне от време за среща с приятели и четене на книги ще се окаже едно от най-трудното съчетаване поне в близкият един месец. Минимум. Освен това трябва да се готвя за два изпита, за който времето ще дойде по-бързо от когато и да е. Вторият месец от 2016 ще отделя време за две книги, вероятно ще има и трета, която не е включена в списъка, но нищо не се знае. Само това, че споменатите две ми се иска да бъдат прочетени. Една от които отлагам да приключа от септември 2015 и най-вероятно ще започна отново, както и друга, която излезе през изминалият месец и започнах на 30 януари. 

Това са „Петата вълна“ от  Рик Янси. Обмислям да я започна от самото начало поради това, че не помня почти нищо, а допълнителен фактор за довършването ѝ е филма, който беше плануван за излизане за около средата на януари. Чувала съм доста добри отзиви, но и не чак толкова добри спрямо романът на Янси и ми се иска да видя накъде клоня аз; иска ми се да изградя мнение по книгата, а след това да видя как са се справили и с филма, за който ми беше интересно още преди да започна с прочита на книгата. 

Следващата книга, която възнамерявам да приключа е „Тъмна дарба“ от Александра Бракен. Не съм попадала на много мнения относно тази антиутопия, но от прочетените до момента съм оставала с добро впечатление. Това ще бъде първата книга на Бракен, която чета и се надявам, въпреки не-чак-толкова-високите ми очаквания, романът да ми хареса и това да е един от новооткритите автори, които ще бъдат в топ листа ми. 

„Крес“ от Мариса Майер

Мариса Майер ни въведе в историята на Синдер и Скарлет оприличени на Пепеляшка и Червената шапчица. В тази книга се запознаваме с Крес представена ни в ролята на Рапунцел, но както и в предишните две книги от поредицата, общо между приказките и книгите на Майер почти няма.

С приближаването към последната книга – „Зима“, обстоятелствата в поредицата стават все по-обтегнати, а нетърпението спрямо действието на героите – още по-силно.

За втори път авторката преплита историите на своите герои по начин по който да получи желаната реакция от читателите.

Главните герои в третата книга са Крес - затворена в Кулата от чародейците на кралицата от доста години, и Трън – този с когото се запознахме при бягството на Синдер във втората книга.

Двамата биват изключително интересни като персонажи – с примесена доза хумор, те са едни от тези, които внасят светлина в едни от най-тъмните моменти и ти дават надежда, че всичко ще бъде наред.

Голяма част от действието е отделено за Трън и Кресънт, които немалко пъти ми стопляха сърцето, въпреки че в отделни моменти ми бяха по-антипатични с държанието си. И все пак това се очакваше от мъжкият герой – още при запознанството ни с него той ни беше представен като саркастичен и въпреки това – мислещ за тези до него, дори и да не го показва в правилните моменти.

Както във „Скарлет“ то и тук проследяваме няколко гледни точки – екипът на Синдер и в двореца при Каито, а по-късно, макар и не толкова често, при Скарлет Беноа.

Както до този момент Мариса се е справила на добро ниво с продължението на поредицата.

Действието след средата на книгата поема в малко по-различна посока и в даден момент е забързано до толкова, че просто да не отегчи читателя прекалено.

Събитията достигат до връхната си точка в моментът в който плана на екипа стартира. Въпреки това дългоочаквания момент от всички читатели тепърва предстои, а краят на „Крес“ е точно където трябва да бъде – не му трябваше нито повече, нито по-малко. Историята вместо разпокъсана заради вмъкването на три различни персонажа е точно обратното на това – животът на трите момичета е навързан на една нишка, а заедно с тяхното присъединяване, ние се срещаме и още три, различни по характери, героя – Каи, Вълка и Трън. И тримата играят важна роля в случващото се, та дори и в екипа на киборга-механик. Заедно всички те обрисуват една качествена картина чрез която трябва да се сложи края на управлението на Левана и възкачването на принцеса Селена на трона, за което всички тръпнат в очакване да разберат как ще се случи или дали Майер няма да ни изненада с обрат, за който не сме си и помисляли до сега.

„Крес“, макар и с приближаването си към края, не става по-натоварваща откъм събития и тяхното възприемане. За пореден път традицията продължава и тук има комични моменти, които те откъсват от сериозността на ситуацията.

“– Капитане? – сърцето ù се сви.

– Да? – Трън вирна глава. Крес събра шифона, който покриваше полите ù.

– Как мислиш, дали съдбата ни е събрала заедно?

Трън примижа и след като помисли малко, поклати глава.

– Не, сигурен съм, че беше Синдер.”

source: rykemedows.tumblr.com

Успяла да съчетае сладки моменти с епични бойни сцени – Майер постига желан, очакван и най-вече разтапящ момент за голяма част от аудиторията на поредицата „Лунните хроники“.

"Обещавам, че няма да позволя да умреш нецелуната."

Освен, че се докосваме до Крес и Трън – проследяваме и чувствата на останалите герои.

Пътят по който поема животът на Каито и Синдер се усложнява до даден момент след което идва този на истината. Всичко започна с тяхната среща и е редно да приключи с тях, без да забравяме и останалите персонажи, които са като глътка свеж въздух в отделни сцени и разведряват обтегнатата обстановка.

Разкрива ни се една по-различна част на Вълка, такава каквато не сме очаквали, че съществува в него. Загрижен за любовта си, той мисли без да действа и единственото, което желае е нейната безопасност.

“– Тя е моята алфа – измърмори той с натрапчива тъга в гласа си.

Алфа.

(…)

– Като звездата ли?

– Каква звезда?

(…)

– О, ами, в съзвездията най-ярката звезда се нарича алфа. И аз си помислих, че

искаш да кажеш, че тя е… като… твоята най-ярка звезда. – (…) Но вместо да ù се присмее, Вълка въздъхна.      

– Да – каза той и погледът му се плъзна нагоре към пълната луна, която се бе

показала на синьото вечерно небе. – Точно така е.”

В първата книга авторката тепърва ни подготвяше за приключенията през които тепърва ще преминаваме и жертвите от тях. В „Синдер“ тепърва се запознавахме с идеята. В „Скарлет“ видяхме част от израстването на познатите ни герои, а в „Крес“ то е по-засилено и подготвящо за началото на краят.

В последните страници на третата част, Мариса Майер вмъква персонажът и на Снежанка въплътила се в ролята на принцеса Зима – доведената дъщеря на Левана, която макар и с няколко минутна поява, успява да заинтригува с мистериозността в характера си и прави впечатление далеч по-добро от това на мащеха си. Зима, която е достатъчна за да постави въпросителни на места, които до този момент не са съществували и да постави въпроса дали тя може да е ключът към оправянето на проблема с който нашите герои трябва да се справят успешно.

source: littleschemer.deviantart.com

“– Но ти си луда.

– Знам. – Момичето извади една малка кутия от кошницата. – А знаеш ли откъде

знам?

Скарлет не отвърна.

– Защото от години стените на двореца кървят, а никой друг не го вижда.”