„Бухтичка“ от Джули Мърфи

За първи път разбрах за книгата от блога на Елена през април. Анотацията веднага грабна вниманието ми, а няколко месеца по-късно успях и да я прочета. До сега не се бях докосвала до нищо от Джули Мърфи и първата ни среща определено не бе разочароваща.

Авторката успешно е предала историята на главната героиня, върху чието тегло пада акцентът. Макар и на пръв поглед романът да е лек и приятен, във всяка една страница се долавя темата, засягаща важен проблем в света на съвременния тинейджър. Външния вид играе своята роля в ежедневието ни и доста често, той се оказва причина за подигравки, понеже не влизаш в нечии определени стандарти за това как трябва да изглеждаш. Книгата пречупва тези норми, наложени ни от обществото, показва ни, че външният вид не е всичко и че не всички се интересуват от недостатъците ти, защото точно те, те открояват от останалите перфектни лица, замаскирали себе си зад грим и пластични операции.

„Бухтичка“ е един очарователен роман, който ти вдъхва надежда да се изправиш пред другите и да им докажеш, че независимо дали си 50 или 150 килограма, независимо дали носиш брекети или вместо това нямаш най-хубавата усмивка, то ти може да вършиш това, което и те, че чувстваш ли се добре, не е нужно да се променяш.

Книгата се чете бързо, благодарение на увлекателният стил на Джули и кратките глави. Макар идеята да не е нещо, което не сме срещали по филми или останали романи и да знаем, че накрая въпреки всичко, че нещата ще приключат по добър начин, то „Бухтичка“ успява да прикове вниманието поради това, колко сладък е начина, по който бива предадена историята.

Без излишни драми или описания, които да затормозяват четенето, книгата е написана по начин, по който няма как да не те докосне. И Джули Мърфи се е справила успешно с препредаването на чувствата на нашата Бухтичка – от загубата ѝ на Луси и това колко ѝ липсва тя, през любовните ѝ терзания, до приятелските отношения, които се сформират постепенно между нея и останалите момичета.

Уилолдийн ми хареса от рядко срещаното си име до увереността, която притежаваше. Въпреки това, на моменти и тя, както всички останали, започна да изпитва съмнения в себе си. Чувствайки се добре в кожата си, това бе единственото важно нещо за нея, като не я интересуваше мнението на останалите. Забавна, и най-вече себе си, тя веднага ми допадна. В последствие тя се оказа човекът, вдъхнал смелост и на други, отхвърлени и обиждани от обществото, момичета като Мили и Аманда, и Хана. Заедно, четирите показаха на останалите, че външният вид не бива да ни дава повод да определя хората под дадени етикети. През този период на израстването ѝ, Уилолдийн освен, че откри човек за себе си, който не го интересува колко тежи, тя срещна и истински приятели, които също като нея имат недостатъци, но не се депресират от това, че хората ги отблъскват заради тях.

Очарователният Бо бе следващият герой, който обикнах за кратко време. Макар и името му да бе просто, то самият той не бе чак толкова лесен за разгадаване. Това, което от самото начало не ми позволи да не го харесам е, че не се сланяше към хората, определящи дали един човек е красив или недостатъците му го правят грозен. Вместо това не го интересуваше какво ще кажат останалите за него и отношенията му с Уилолдийн.

Те бяха не малко объркващи на места, но и нямаше как да не те зарадват с това, колко допълващи се един друг всъщност са и двамата. Техните моменти са тези, в които в мен се зараждаха топли чувства.

Не бе толкова наблегнато на любовната история, но въпреки това тя се оказа една от темите, които бяха засегнати най-много след проблема за външният вид и какво влияние оказва той.

Елън в началото изглеждаше приятна като герой, в средата определено не ми бе любимката след думите, които изрече, но в последните няколко страници определено ми допадна повече. Приятелството им с главната героиня определено се нуждаеше от тази почивка, която двете си дадоха.

source

Всеки има шансът да се припознае в героите на Джули Мърфи – дали ще бъде кретенът Патрик, който му доставя удоволствие да обижда или веселата Мили; те биват изградени реалистично, което допринася към това да усетиш романът на авторката близък до себе си.

Краят, макар и очакван, е напълно задоволяващ, а от самият роман, може успешно да си извлечеш съвети, но и е способен да те откъсне от ежедневието ти, предлагайки ти комбинация от забавление и усмивки.

Това е книга, която ти дава куража да излезеш от познатото кътче и да опиташ нещо ново, което има вероятност да ти хареса, дори и останалите да мислят, че мястото ти не е там и най-вече е за това да приемем кои сме и да не се променяме заради чуждото мнение.

„Понякога да разберем кои сме означава да приемем, че сме мозайка от различни изживявания. Аз съм Бухтичка. И Уил, и Уилоудийн. Аз съм дебела. Щастлива. Несигурна. Смела.“

„Верижна реакция“ от Симон Елкелес

Ревю на втора книга.

Също като нейните предшественици, „Верижна реакция“ от Симон Елкелес разкрива пред читателите свят, изпълнен с наркотици, оръжия и изключително силна любов между главните герои. Въпреки повтарящата се основа, върху която е изграден романът, ми допадна. Определено не е любимата ми книга от трите, но в този момент се нуждаех от нещо неангажиращо за четене и точно това ни дава авторката с историята на третия брат Фуентес и Ники Крус.

За пореден път Елкелес не е изневерила на стилът си, поддържа историята по лек и приятен за четящият, начин, давайки му това, от което всички се нуждаем понякога. Вече предвидима на места, „Верижна реакция“ въпреки това успя да задържи вниманието ми през цялото време.

В романът отново се срещат силните семейни отношения, нещото, което ми доставя удоволствие да чета в книгите на Елкелес и как тримата братя са готови да се борят за да се спасят един-друг. Това се оказа важен елемент и от трите части на трилогията и винаги ще бъде нещо, типично за нея. Страстта е отново силно изразена така, че да успеем максимално да се насладим и усетим истинността на чувствата на героите.

Разчитайки на това, че основата е сходна, читателят може да предвиди, че няма да има разлика и в характерите на главните герои, понеже всички те преминават през едни и същи проблеми. Това обаче не е напълно вярно и всеки един Фуентес притежаваше това качество, което да го различава от останалите двама.  Докато Алехандро бе готов да жертва надеждите за бъдещето си в замяна на безопастността на семейството и докато Карлос с удоволствие се забъркваше в беди, то Луис далеч не смяташе да следва стъпките на нито един от двамата, а да се посвети изцяло над това мечтата му да стане реалност. Той е най-малкият и същевременно най-невинният от тримата. Въпреки репутацията му на отличник обаче, на моменти постъпваше глупаво, прибързваше с действията си и не ги осмисляше до край, което водеше и до не чак толкова добър резултат. За кратко той се превърна в съвсем различен човек, но хубавото в книгите на писателката е това, че тя винаги намира начин как да измъкне свой герой от кашите му.

Ники не бе типичната героиня от предишните две книги. Тя нямаше семейство с перфектна репутация като на Брит, нито пък бе толкова жизнерадостна като Киара. Това, което е преживяла в миналото е дало отражение върху настоящето, а доверието ѝ в момчетата бе сведено до минимум. Още в началото разбираме какво ѝ се е случило за да претърпи такава промяна, макар и след като това е разкрито, последствията да ми се сториха предвидими. Нейният образ бе този, който претърпя най-голяма промяна и ако в началото тя не вярваше на никого, то в последните страници бе преодоляла това и имаше доверие на постепенно превърналия се в един от най-важните хора в живота ѝ, Луис.

Любовната история в тази книга ми дойде малко в повече, понеже вече я видяхме и в предходните две части на трилогията. Вече напълно запозната със света на Фуентес, знаех, че в един момент нещо ще преобърне обстановката на 180 градуса, но в края любовта все пак ще възтържествува. Това не ми попречи да ѝ се наслаждавам.

Нямаше как да игнорирам факта, че отново се срещаме с останалите две двойки. Разбираме малко повече за семейните отношения между Алекс и Бритни, както и как продължава връзката между Карлос и Киара. Запознаваме се и с малката, очарователна версия на Пако, който е типичен за рода Фуентес красавец и при всяка поява ме караше да се усмихвам. За кратко се появява и Исабел, която срещаме за първи път след края на „Перфектна химия“ и осъзнаваме, че въпреки изминалото време, това между нея и приятелят на Алекс не е било нищо временно, а далеч по-силно.

source: tumblr

„Верижна реакция“ е един достоен край за тази поредица, винаги готова да те зареди с положителни мисли и чувства. Разказана по един сладък начин, но същевременно и с поне една тайна, заровена дълбоко, трилогията на Симон Елкелес не те оставя безучастен и винаги може да те извади от читателския застой или да възвърне вярата ти, че истинската любов може да е точно пред очите ти и да се окаже, че е човекът, който най-малко подозираш.

„ -Ти ме накара да повярвам в любовта, от която се бях отказала. Благодаря ти, задето ми доказа, че това не е само вълшебна приказка.“

„Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър

В този момент се чудя дали обичам Касандра Клеър или не. След множеството ревюта, които прочетох за книгата, очаквах да преминавам от щастлива към разстроена, но след затварянето на последната страница се бях превърнала в развалина. Проблемът се оказа, че не бях готова за това, което ми причини „Лейди Полунощ“.

От доста време не бях чела нещо на авторката и започвайки новият ѝ роман, нямаше как да не изпитам приливи на щастие. След близо две години най-накрая имах шансът да се докосна до съвременния свят на Ловците на сенки, този път няколко години по-късно, когато героите от познатата ни поредица са пораснали и преживели загубите си от действията на Себастиан. Всеки един ловец е загубил някого в тази война – приятел, родител или някой друг близък до него.

В случая, Ема и Джулиан, познати ни като дванадесетгодишни деца в „Град на небесен огън“, се оказват едни от тези, които са преживели загуба. Тук ги виждаме пет години по-късно, вече парабатаи, и по-силни след изминалите събития. Съдейки по предишните ѝ романи, читателят може да предположи за какво ще става дума и тук. Но в действителност колкото и еднакви да ни се струват книгите на Каси, всяка една от тях се различава. Историята на Джейс и Клеъри бе напълно различна от тази между Уил, Теса и Джем, като тази тук също не се доближава особено много до това, което сме видели, разгръща се нова сюжетна линия, която дори е по-добре изградена от тази в останалите ѝ творби.

Отново ставаме свидетели на типичните за авторката неща, които тя изгражда както винаги на ниво – любовта е важен елемент от този свят и няма как да липсва в книгата. Тя се оказва това, което тепърва ще създава проблеми на главните герои, но въпреки това няма как да се отрече, че бе нещо малко по-различно от това, което писателката ни е предлага преди. Светът на Ловците на сенки е зарибяващ, не помня как открих тази авторка, но още в самото начало тя ме плени с новият и различен свят до който се докоснах и до героите, които на момент дразнещи, се превърнаха в едни от любимите ми. Заедно с израстването на героите обаче сме способни да проследим и нещо друго – това на самата Клеър. Постепенно тя започна да надгражда себе си и всяка една следваща книга бе по-добра от предходната. Това се случи и с „Лейди Полунощ“, която тепърва слага началото на една вълнуваща нова поредица, изпълнена с нови и нови предизвикателства, нови злодеи и още по-добре изградени герои.

Ема Карстерс е един от героите, при който е настъпила коренна промяна след загубата на родителите ѝ. Това е дало началото на нейното преобразяване в един още по-добър нефилим, готов да открие истината за смъртта им. Нямаше как да не я харесам още в самото начало – жертвоготовна за тези, които обича, смела, умна и упорита, качества все присъщи за един ловец, но и изключително обичлива. Бореше се до край и притежаваше буен дух. Карстерс е една от най-известните фамилии сред читателите, имали шанса да се докоснат до „Адски устройства“. За разлика от Клеъри или дори Теса, Ем знаеше истината за себе си от самото начало и бе изцяло посветена на това, която е. 

Джулиън е другият герой, при който се наблюдава преобразяване. От дете той става родителят. Нещо тежко се стоварва на раменете му и само той е способен да го приеме като вече най-големият. Изключително мил и грижовен, но и артистичен; ставаше ли дума за някой от рода Блекторн, който обича, Джулс бе готов да премине и през ада за да ги опази. Често той се оказваше най-голямата опора на братята и сестрите си, но точно тази му мила страна, която бе способна да премине в безмилостна става ли дума за децата, бе това, което ми позволи да го харесам толкова много. Постепенно той се превърна в герой, за който ти е удоволствие да четеш и ме накара да го обикна. Смееш се когато той се смее и кървиш, когато и той кърви. Нещо, което е и дълбоко познато в отношенията на парабатаите. Винаги ми е било удоволствие да чета за връзката между Джейс и Алек или Уил и Джем, но тази между героите тук е нещо ново и различно, което ти прави впечатление и няма как да пренебрегнеш. Връзката, която Карстерс и Джулиън изграждат още от деца, е специална и силна. Готови за всичко за другия, дори и да не бяха свързани в едно цяло.

Умният Тай и близначката му Ливи, обичаща филмите на ужаси Дру и очарователният Тави бяха семейството на Джулс през тези пет години с Ема, те допринесоха и постепенно  към разгадаването на загадката. Привързах се към всеки един от тях и бяха очарователни, стараейки се да не натоварват по-големият си брат с излишни проблеми, виждайки и без това колко уморен е той от тази му роля на родител.

Не мислех в действителност, че ще харесам по-големият брат в семейството. Оказа се, че бе един открояващ се образ от останалите, елегантен и нежен, впечатляващ. На моменти беше самодоволен, но комбинацията от тези му качества е обрисувала един интересен герой, който тепърва ще се разкрива пред читателите. Кристина бе друг от героите, който успя да ме заинтригува. Тази ѝ потайност за случилото се в родният ѝ дом в началото не вдъхват много добри усещания, но Росалес е герой, който има какво да ни предложи занапред. Хареса ми връзката между нея и Ема, бързото ѝ изграждане и близостта, която двете момичета постигнаха за краткото време откакто Кристина е пристигнала от Мексико.

source: tumblr

Срещаме се с други така добре познати ни герои като Теса, Джем, Джейс, Клеъри и Магнус, дори Алек. Споменава се какво се е случило с тях след краят на „Град на небесен огън“, а дори в един момент става дума за Саймън и Изабел. Дори котката Чърч се споменава на няколко пъти и нямаше как да не изпитам носталгия към вече приключилата история на тези герои.

Касандра успя да ме изненада – обрати определено имаше, и то такива, които нямаше как да бъдат предвидени. Това обичам от нейният стил. Това и лекото препредаване на историята, което се случва като на една приказка, но не си напълно сигурен дали и този край ще е "И заживели щастливо."

„Лейди Полунощ“ се оказа едно невероятно четиво, което въпреки че ме нарани емоционално, си струва да бъде прочетено. Изпъстрен с красив свят, нежни, но и защитнически настроени герои с борбени характери, Касандра Клеър успява да създаде един роман, който след края ще те остави разбит, но и с нетърпение очакващ следващата книга от поредицата.

„- Няма нищо по-важно от любовта. (...)  Нито по-висш закон.“

„Прикачен“ от Рейнбоу Роуъл

Винаги съм оставала очарована от книгите на Рейнбоу Роуъл – като започнем от „Елинор и Парк“, преминем през „Фенка“ и стигнем до малко по-различният ѝ друг роман – „Връзка“. Последната ѝ издадена книга на българският пазар, именно „Прикачен“, предизвика у мен купища емоции, коя от коя по-различни. Може би очаквах повече и поради тази причина не харесах толкова романът, поне в началото. На по-късен етап обаче, „Прикачен“ започна да ме изпълва с топли чувства също, както и при прочита на другите творби на Рейнбоу Роуъл.

Начинът по който тя пише докосва читателят, позволява му да си представи света, написан от нея, пред себе си, благодарение на описанията ѝ. В новоизлезлият ѝ роман това не се е променило. Историята тук е предадена отново по лек и приятен, типичен за авторката, начин.

Центърът, е съсредоточен върху Линкълн, главният мъжки образ, но други две действащи лица се оказват Бет и Дженифър, които не опознаваме толкова добре колкото главният герой, но постепенно Рейнбоу ни запознава и с техните характери и проблеми, с които трябва да се справят в живота си. И-мейлите между двете най-добри приятелки са основната информация, която получаваме за това какво се случва с тях, но и чрез тази комуникация се дава начало на връзката между Линкълн и двете жени.

Той е представен на читателите като срамежлив и мил, красив по свой, отличаващ се, начин. Линкълн веднага ме спечели с добротата си и чувството да бъде от полза за някого. Един симпатичен герой, който няма как да не заобичаш и въпреки че на моменти книгата ме губеше – неговият образ бе това, което не успя. Авторката го е изградила като всички останали мъжки образи в книгите си с тази частица доброта, която се оказва общата черта между всички тях. Нямаше как да не ми напомни за друг приятен и свеж образ от нейното творчество.

Бет и Дженифър също не излизаха от картинката. Макар за тяхното опознаване да разчитаме само на разменените и-мейли, които чете Линкълн, постепенно разбираме за промените, настъпили в живота им. Дженифър, от момичето, което не иска деца, се превръща в жената, която би приела да създаде такова, плод на силните им чувства с Мич. Любовта между двамата е очарователна и най-вече искрена. Колкото до Бет, тя е пълна противоположност на приятелката си и точно това харесах в отношенията помежду им. Тя иска да има семейство, съпруг и дете, което обаче не е желанието на приятелят ѝ Крис. Рейнбоу напълно контрастира между двете двойки в романа – нещо, което няма как да не направи впечатление.

Темата за любовта е съвсем бегло засегната в началото става ли дума за Бет и Линкълн. Чувствата помежду им, чиито място е отредено едва ли не накрая на книгата, се появяват постепенно и с всяка една следваща глава се засилват, като в първите 50-100 страници дори няма признак за възникване на любов между двамата. Донякъде това се отразява и върху това, което не ми хареса в романът. Искаше ми се да разбера повече за любовта им, как са се справели с проблемите, които възникнаха в хода на действието и чак след това да стигнем до написаният от авторката, край.

Запознава ме се и с старата голяма любов на главният герой – Сам. Тя се оказва тип момиче, с което мислиш, че ще прекараш остатъка от живота си, каквито са мислите и на Линкълн, но всъщност е просто една училищна любов, която винаги ще помниш, но такава, която няма бъдеще. Друг образ в книгата на Роуъл, който ми беше антипатичен е майката на мъжкият герой. През цялото време при нея наблюдаваме обичта, която изпитва към сина си, но и в частност страхът да не остане съвсем сама, при положение че дъщеря ѝ си има собствено семейство, а синът ѝ също е напът да се отдели от семейното гнездо. На малко по-късен етап настъпват промени в нея самата; тя започва да приема, макар и постепенно, това, че Линкълн е отделен човек от нея и заслужава да поеме по път, избран от него самият.

В първата си част, книгата не успя да ме заинтригува – дали защото действието все още не се бе развило или понеже съдех по останалите книги на писателката. Това е едно от нещата, които не бива да се случва при прочит на книги от автор, който вече познаваш, а и харесваш работата му. Най-вече в творчеството на тази писателка. Рейнбоу, колкото и близки един до друг мотиви да влага в книгите си, всяка една от тях разказва различна история на различни герои.

Книгата изпълни целта си – накара ме да се усмихвам глупаво на романтичните моменти и да се смея с глас на забавните такива. В романът може би нямаше толкова обрати, или ако съществуваха, то не бяха толкова изненадващи, но въпреки това „Прикачен“ се оказа една приятна книжка, със сладък край, донякъде очакван, но въпреки това предизвикващ топли чувства у четящият.

Хумор и романтика успешно биват преплетени в романа. Въпреки това, писателката не е променила мнението си относно поставянето на сериозни проблеми в книгите си, които се случват в съвременния свят, една от причините нейното творчество да ни се струва толкова реално и близко до нас самите. Независимо от този факт, „Прикачен“ си остава едно свежо четиво, напълно подходящо за един топъл летен ден, което да те отнесе далеч от задълженията и проблемите ти.

„Има моменти, в които не можеш да повярваш, че нещо прекрасно се случва. И моменти, когато цялото ти съзнание е изпълнено с абсолютната увереност, че нещо прекрасно се случва.“

The Ultimate Game of Thrones Book TAG

Бях тагната от Ева и въпреки че не съм привърженичка на сериала, с удоволствие бих направила тага. Главно понеже през последните месеци няма такива постове. На свой ред приканвам Елена и Илияна.

1. “We do not sow”: Книга, която не би си купил/а. Поредицата "След". Не намирам смисъл да купувам книга, която я има под формата на фенфикшън. Другата причина е, че идеята вече никак не ми е по вкуса.

2. “Fire and blood”: Книга, която предизвика силни емоции в теб. "Крадецът на книги". Прочетох тази книга преди година или две, но тя все още продължава да ме държи. Може да се прочете само веднъж, но определено трябва да бъде едно от четивата, през които си се докоснал в живота си.

3. “Winter is coming”: Любимото ти зимно четиво. Често се случва така, че да не съчетавам книгите със сезона, но историята от Лорън Миракъл включена в "Сняг вали" ми бе любимата от трите и е напълно подходяща за сезона предвид темите на разказите, включени в книгата.

4. “Family. Duty. Honour.”: Книга със силни семейни връзки. "Лейди Полунощ" и книгите от поредица "Дъблин стрийт".

5. “Growing strong”: Книга, за която си имал/а ниски очаквания, но са нараснали. Не бях напълно убедена дали трилогията "Трил" ще бъде нещо добро, но се оказа по-интересно отколкото очаквах, въпреки че не е сред топ любимите ми поредици.

6. “Ours is the fury”: Книга, която те е разгневила.  "Сезонът на злополуките", като това, което изпитах се дължеше на по-високите ми очаквания.

7. “Unbowed. Unbent. Unbroken.”: Книга, към която имаш непоколебима отдаденост. Малко ще извъртя условието и ще посоча някои поредици, но обичам всяка една книга, която е включена в тях. "Саванти", "Целувка за Ана", "Реликвите на смъртните" и "Изборът" са неизменна част от мен и мога винаги да разчитам, че ще ме извадят от някой reading slump.

8. “A Lannister always pays his debts”: Книга, към която се чувстваш задължен. "Академия за вампири". Чрез първата си книга от поредицата, Ришел Мийд възвърна вярата ми, че роман, включваш вампири, може да бъде интересен, въпреки че всячески избягвам книги със сюжет, включващ ги като герои. И тях, и останалите свръхестествени същества.