„Прикачен“ от Рейнбоу Роуъл

Винаги съм оставала очарована от книгите на Рейнбоу Роуъл – като започнем от „Елинор и Парк“, преминем през „Фенка“ и стигнем до малко по-различният ѝ друг роман – „Връзка“. Последната ѝ издадена книга на българският пазар, именно „Прикачен“, предизвика у мен купища емоции, коя от коя по-различни. Може би очаквах повече и поради тази причина не харесах толкова романът, поне в началото. На по-късен етап обаче, „Прикачен“ започна да ме изпълва с топли чувства също, както и при прочита на другите творби на Рейнбоу Роуъл.

Начинът по който тя пише докосва читателят, позволява му да си представи света, написан от нея, пред себе си, благодарение на описанията ѝ. В новоизлезлият ѝ роман това не се е променило. Историята тук е предадена отново по лек и приятен, типичен за авторката, начин.

Центърът, е съсредоточен върху Линкълн, главният мъжки образ, но други две действащи лица се оказват Бет и Дженифър, които не опознаваме толкова добре колкото главният герой, но постепенно Рейнбоу ни запознава и с техните характери и проблеми, с които трябва да се справят в живота си. И-мейлите между двете най-добри приятелки са основната информация, която получаваме за това какво се случва с тях, но и чрез тази комуникация се дава начало на връзката между Линкълн и двете жени.

Той е представен на читателите като срамежлив и мил, красив по свой, отличаващ се, начин. Линкълн веднага ме спечели с добротата си и чувството да бъде от полза за някого. Един симпатичен герой, който няма как да не заобичаш и въпреки че на моменти книгата ме губеше – неговият образ бе това, което не успя. Авторката го е изградила като всички останали мъжки образи в книгите си с тази частица доброта, която се оказва общата черта между всички тях. Нямаше как да не ми напомни за друг приятен и свеж образ от нейното творчество.

Бет и Дженифър също не излизаха от картинката. Макар за тяхното опознаване да разчитаме само на разменените и-мейли, които чете Линкълн, постепенно разбираме за промените, настъпили в живота им. Дженифър, от момичето, което не иска деца, се превръща в жената, която би приела да създаде такова, плод на силните им чувства с Мич. Любовта между двамата е очарователна и най-вече искрена. Колкото до Бет, тя е пълна противоположност на приятелката си и точно това харесах в отношенията помежду им. Тя иска да има семейство, съпруг и дете, което обаче не е желанието на приятелят ѝ Крис. Рейнбоу напълно контрастира между двете двойки в романа – нещо, което няма как да не направи впечатление.

Темата за любовта е съвсем бегло засегната в началото става ли дума за Бет и Линкълн. Чувствата помежду им, чиито място е отредено едва ли не накрая на книгата, се появяват постепенно и с всяка една следваща глава се засилват, като в първите 50-100 страници дори няма признак за възникване на любов между двамата. Донякъде това се отразява и върху това, което не ми хареса в романът. Искаше ми се да разбера повече за любовта им, как са се справели с проблемите, които възникнаха в хода на действието и чак след това да стигнем до написаният от авторката, край.

Запознава ме се и с старата голяма любов на главният герой – Сам. Тя се оказва тип момиче, с което мислиш, че ще прекараш остатъка от живота си, каквито са мислите и на Линкълн, но всъщност е просто една училищна любов, която винаги ще помниш, но такава, която няма бъдеще. Друг образ в книгата на Роуъл, който ми беше антипатичен е майката на мъжкият герой. През цялото време при нея наблюдаваме обичта, която изпитва към сина си, но и в частност страхът да не остане съвсем сама, при положение че дъщеря ѝ си има собствено семейство, а синът ѝ също е напът да се отдели от семейното гнездо. На малко по-късен етап настъпват промени в нея самата; тя започва да приема, макар и постепенно, това, че Линкълн е отделен човек от нея и заслужава да поеме по път, избран от него самият.

В първата си част, книгата не успя да ме заинтригува – дали защото действието все още не се бе развило или понеже съдех по останалите книги на писателката. Това е едно от нещата, които не бива да се случва при прочит на книги от автор, който вече познаваш, а и харесваш работата му. Най-вече в творчеството на тази писателка. Рейнбоу, колкото и близки един до друг мотиви да влага в книгите си, всяка една от тях разказва различна история на различни герои.

Книгата изпълни целта си – накара ме да се усмихвам глупаво на романтичните моменти и да се смея с глас на забавните такива. В романът може би нямаше толкова обрати, или ако съществуваха, то не бяха толкова изненадващи, но въпреки това „Прикачен“ се оказа една приятна книжка, със сладък край, донякъде очакван, но въпреки това предизвикващ топли чувства у четящият.

Хумор и романтика успешно биват преплетени в романа. Въпреки това, писателката не е променила мнението си относно поставянето на сериозни проблеми в книгите си, които се случват в съвременния свят, една от причините нейното творчество да ни се струва толкова реално и близко до нас самите. Независимо от този факт, „Прикачен“ си остава едно свежо четиво, напълно подходящо за един топъл летен ден, което да те отнесе далеч от задълженията и проблемите ти.

„Има моменти, в които не можеш да повярваш, че нещо прекрасно се случва. И моменти, когато цялото ти съзнание е изпълнено с абсолютната увереност, че нещо прекрасно се случва.“

The Ultimate Game of Thrones Book TAG

Бях тагната от Ева и въпреки че не съм привърженичка на сериала, с удоволствие бих направила тага. Главно понеже през последните месеци няма такива постове. На свой ред приканвам Елена и Илияна.

1. “We do not sow”: Книга, която не би си купил/а. Поредицата "След". Не намирам смисъл да купувам книга, която я има под формата на фенфикшън. Другата причина е, че идеята вече никак не ми е по вкуса.

2. “Fire and blood”: Книга, която предизвика силни емоции в теб. "Крадецът на книги". Прочетох тази книга преди година или две, но тя все още продължава да ме държи. Може да се прочете само веднъж, но определено трябва да бъде едно от четивата, през които си се докоснал в живота си.

3. “Winter is coming”: Любимото ти зимно четиво. Често се случва така, че да не съчетавам книгите със сезона, но историята от Лорън Миракъл включена в "Сняг вали" ми бе любимата от трите и е напълно подходяща за сезона предвид темите на разказите, включени в книгата.

4. “Family. Duty. Honour.”: Книга със силни семейни връзки. "Лейди Полунощ" и книгите от поредица "Дъблин стрийт".

5. “Growing strong”: Книга, за която си имал/а ниски очаквания, но са нараснали. Не бях напълно убедена дали трилогията "Трил" ще бъде нещо добро, но се оказа по-интересно отколкото очаквах, въпреки че не е сред топ любимите ми поредици.

6. “Ours is the fury”: Книга, която те е разгневила.  "Сезонът на злополуките", като това, което изпитах се дължеше на по-високите ми очаквания.

7. “Unbowed. Unbent. Unbroken.”: Книга, към която имаш непоколебима отдаденост. Малко ще извъртя условието и ще посоча някои поредици, но обичам всяка една книга, която е включена в тях. "Саванти", "Целувка за Ана", "Реликвите на смъртните" и "Изборът" са неизменна част от мен и мога винаги да разчитам, че ще ме извадят от някой reading slump.

8. “A Lannister always pays his debts”: Книга, към която се чувстваш задължен. "Академия за вампири". Чрез първата си книга от поредицата, Ришел Мийд възвърна вярата ми, че роман, включваш вампири, може да бъде интересен, въпреки че всячески избягвам книги със сюжет, включващ ги като герои. И тях, и останалите свръхестествени същества.

July Wrap up and August TBR

7/12

Бих казала, че месецът ми щеше да бъде успешен и без това, но ще е лъжа. В край на сметка успях да се включа в БКМ и изпълних част от категории, макар и някои в последния момент. Всъщност добрият месец се дължи на участието ми в маратоните. Общо от двата успях да прочета 7 книги, плюс някои други, преди или след тяхното начало и край. Равносметката относно Booktube-a-thon-а тук.

В първите дни на месецът започнах „И заживели щастливо“ от  Кийра Кас, което беше последният ми шанс да се докосна до този свят, но не и до авторката, чиито книги тепърва ще очаквам с нетърпение. Колекцията от новели стопли сърцето ми и успя да възвърне спомени по време на прочита на книгите от поредицата. Изключително добре изграден свят и израстване в героите от първата до последната книга, Кас успява да предаде историята на всеки един по един лековат и приятен начин. Ревю на книгата – тук.

В последната седмица на месецът започнах и приключих с „Истината за завинаги“ от Сара Десен. Искаше ми се да прочета нещо на авторката от лятото на 2015, когато разбрах за нея. Оказа се, че макар този ѝ роман да не е нещо, което не сме виждали до момента, е подходящ за лятно четиво. Всичко е базирано на основата върху загубеният родител на Мейси и сестра ѝ, като в този, фатален за семейството ден, настъпват промените, които на по-късен етап се отразяват върху всички. На моменти сладникава, „Истината за завинаги“ допринася с лекият стил на писане и приятната обстановка, в която се развива действието. Авторката обаче се е справила добре и с изграждането на героите, като всеки един от тях има белези, които го отличават от останалите персонажи. Един от тях бе Кристи, която бързо се сприятели с главната героиня, сестра ѝ Моника, която имаше свои изрази; Уес, който ме подтикваше да продължа с четенето понеже бе много миличък, въпреки трудното си юношество и брат му Бърт, който внасяше доза хумор през цялото време. Майката на Мейси пък е този герой, който предизвикваше мънкания от моя страна. Държеше се чисто егоистично през цялото време, винаги мислеше за работата си, вместо да си даде време да скърби за изгубеният си мъж. Вглъбена в себе си, тя не виждаше нещастната си дъщеря и когато тя откри щастие след толкова години, вместо да бъде доволна от това, че е продължила, тя и отне този шанс, само за да поддържа това, което е било преди. Мейси е тази, която през годините е таяла всичка скръб и тъга в себе си, стараейки се да бъде съвършена, но откривайки кетъринг "Желание", разбра, че няма нищо перфектно. Заедно с кетъринга, тя откри и още някой, който ѝ помогна да се осъзнае – Уес, далеч не толкова скучният и съвършен Джейсън.

„Истината за завинаги“ може да не е нищо фрапиращо, но ни показва, че не бива да ни е страх да бъдем различни, защото нищо не е вечно.

И да ми се искаше да прочета повече книги – това просто нямаше как да се случи за едно денонощие. За сметка на това в събота вечер приключих с „Лейди Полунощ“ от Касандра Клеър и ми отне само два дни за да я приключа, колкото и да не ми се искаше. Клеър винаги ще остане писателят, който ме въведе в света на книгите. Това е една от причините тя да бъде един от топ авторите, които харесвам. Другата е начинът ѝ на писане – понякога имаш усещането, че знаеш всичко за света на Ловците на сенки, но с всеки един следващ роман, научваш нещо, което дори и не си подозирал до този етап на историята. Това се случва и тук – каквото сме видели от поредицата ѝ за Клеъри и Джейс и от трилогията за Уил, Теса и Джем, то остава в тях. Срещаме отново познати и обичани герои, но главно проследяваме нова сюжетна линия, която остава също толкова добре изградена, колкото и тези в останалите и творби, може би дори ги задминава. Няма как да отречем, че освен героите, авторката също претърпя известна доза израстване. „Лейди Полунощ“ успя да ме усмихне и просълзи, прекара ме през куп от емоции, но със затварянето на последната страница, всичко си струваше. Предстои ревю относно романът.

През изминалият месец броят на прочетените книги е десет, което не мисля, че ми се е случвало някога, не и в близките години, но останах напълно удовлетворена от тяхното съдържание. С идването на август месец обаче, осъзнавам, че краят на лятото ще дойде прекалено бързо, а аз така и няма да успея с всички книги, които желая да прочета.

Една от книгите, които трябва да завърша е „Неизчезваща“ от Александра Бракен, като аз съм едва в началото ѝ, но просто този месец след маратоните не бях в настроение за нещо, което Бракен може да ми предложи с творчеството си.

Следващата, която ми се иска да прочета е „Верижна реакция“ от Симон Елкелес. Не мога да отрека за елементът на препокриващата се история на братята Фуeнтec, но пък е нещо по-леко и напълно подходящо за след някой по-тежък роман или за топлите летни дни.

„Летни дни и летни нощи“, която обединява разкази от различни автори като Лий Бардуго и Стефъни Пъркинс, е също подходящо точно за този период от годината – топли дни и прохладни вечери. Има истории от автори, за които дори не съм и чувала, което е нормално, и е една от причините, поради които ми се иска да се докосна до тези дванадесет летни истории. Пък и е чудесна книга, която пре-спокойно може да сложи краят на този сезон от годината.

Booktube-a-thon Wrap up || 2016

Участието ми в Booktube-a-thon-ът започна далеч по-добре отколкото предполагах, като резултат също бе на сравнително хубаво ниво. Оказа се, че в TBR списъка ми настъпиха промени, като имам изпълнени 5/7 категории, което съдейки по БКМ, е доста по-приятен резултат.

Книгата, с която дадох началото на маратонът, бе „Прикачен“ от Рейнбоу Роуъл, отговаряща на условието, изискващо книга от любим автор. Роуъл бързо се изкачи в позицията на един от любимите ми писатели след прочита на „Елинор и Парк“. Този ѝ роман, с който взех участие, се чете бързо и лесно, въпреки че в началото не ми се струваше толкова интересен, колкото очаквах. Да кажем, че имах малко по-големи очаквания, но въпреки това определено не останах разочарована от прочетеното. По подробно мнение относно „Прикачен“ – тук.

Макар и включена последна като условие за прочит на седем книги, реших, че съм в настроение за Пърси Джаксън и се захванах с „Последният олимпиец“. Останах напълно удовлетворена от начинът по който се разви действието, въпреки че в един момент ми дожаля за Люк. Рик Риърдън се е справил успешно с краят на една обичана поредица, на всеки един от героите той отдаде край, такъв, какъвто заслужават. Обичам приятният му начин на разказване, а книгите му са подходящи както за малки, то и за големи, които просто искат да се откъснат за известно време от ежедневието си и да преминат през един свят изпълнен с епични битки.

В същото време бях захванала и „Островът на изгубените“ от Мелиса де ла Круз, отговаряща на условието за книга, която има жълто на корицата си и такава, която изисква прочит само след залез. През 2015 част от блоговете, които следях бяха ѝ направили ревю – позитивно или не, искаше ми се да прочета романът на авторката преди нейната адаптация. Това така и не стана, а и едва ли щях да я докосна скоро, ако не я бях включила в маратонът. В началото не бях кой знае колко заинтригувана, може би понеже знаех как е продължила историята, дори и да нямах връзка с нейното начало. В резултат романът се оказа приятна, а обемът на книгата от 280 страници допринася към бързото ѝ прелистване.

За третата категория, която беше относно книга, открита чрез Booktube се бях спряла на  „Стая“ от Ема Донахю. Нямах големи очаквания в случая, но така и не стигнах по-далеч от петнадесетата страница. Имаше нещо в самият стил на разказване, може би от самата гледна точка, чрез която се предава историята, което не ми хареса. Освен това обединих романът с още една категория относно нейният прочит и адаптацията ѝ. С което неизпълнените условия стават цели две. 

За петата категория, чийто прочит бе за книга по стара от мен,  изборът ми беше  „Тайният живот на Беки Б.“ от Софи Кинсела. Оказа се, че има нещо в главната героиня, които ме дразнеше и не постигнах особено добър прогрес с този роман на авторката. В последствие грабнах „Електра“ от Еврипид. Отне ми, може би, час за да прочета трагедията и единственото, което мога да кажа е, че се убедих, че не съм по този тип произведения, но като част от задължителната литература, трябваше да отделя време и за това. С тази трагедия успях и успешно да завърша годишното си предизвикателство в goodreads от 29 книги, така че излезе и още нещо добро с включването ми в маратонът.

Макар да имах проблеми с някои от книгите, включени в Booktube-a-thon-а, мога да кажа, че ми беше изключително приятно да се включа в инициативата, събираща хора от различни страни по едно и също време да правят това, което обичат. И да се надяваме, че следващият път нещата ще бъдат още по-успешни.

„И заживели щастливо“ от Кийра Кас

Поредицата за Максън и Америка бързо след започването ѝ, намери място в сърцето ми. Влюбена съм и в красивите корици. На пръв поглед книгите на Кас изглеждат съвършени.

Оригинален сюжет, с интересни герои и още по-вълнуващи действия, а стилът ѝ, независимо от обстоятелствата, е лек и приятен. „И заживели щастливо“ не е изключение, а шанс да се докоснем още веднъж до това, което обичаме, както и да разберем какъв е бил животът на обичани, и не чак толкова харесвани, герои преди Изборът на принц Максън.

Книгата включва четири новели, коя от коя по-интересни поради това, че всяка една от тях разкрива различна история.

Първата новела, озаглавена „Кралицата“, е относно Амбърли и Кларксън. Бях любопитна относно образът на кралят и в сравнение с книгите съсредоточени върху избора на синът му, тук го видях в една далеч по-различна, и приятна, светлина. В останалите книги той бе далеч от тези герои, които харесах, но в „И заживели щастливо“ е от тези, които стоплиха сърцето ми. Разбрахме повече за животът му като принц и какво е преживявал в ранните си години, една от възможностите, които са го превърнали в по-жестоката му версия, която срещнахме в някогашната трилогия.

Кралица Амбърли си остана онази мила и тиха жена, която харесах още в „Изборът“. Тук ставаме свидетели на това, че с времето тежестта на короната не е успяла да я сломи. Животът ѝ от самото начало е предопределен да бъде не толкова лек, но това я е научило да се бори.

Връзката помежду им бе по-различна от тази между синът им и Америка, въпреки че понякога имах усещането, че чета именно за тях. Това, което ме караше да се усмихвам са именно техните взаимоотношения и малките неща, които ги отличаваха от предшествениците им или бъдещите крал и кралица на Илеа.

Най-развълнувана бях, може би, за „Принцът“. Знаем първото впечатление на Америка за Максън, остана да разберем и неговото за нея. Интересно ми бе да проследя каква е неговата гледна точка за цялото това събитие, какви чувства е изпитвал при първата си среща с останалите кандидатки.

Мнението ми относно Америка в тази бонус книга така и не се промени – харесах я в първата книга и така си остана и до последната, слагаща официален край на поредицата.

Беше ми изключително приятно и да си припомням част от моментите погледнати през очите на Максън, и макар разказът за неговото преживяване на Изборът да съдържаше в себе си само първите дни от събитието, имаше моменти, които ми припомниха и колко забавни всъщност могат да бъдат книгите, далеч от драмите в двореца и проблемите им с бунтовниците. В тази новела бе загатнато началото на чувствата на принца относно червенокоската, колко объркан се е чувствал той дори в първите дни след появата на момичетата. През погледът на Сингър го видяхме като несигурен в себе си, тук това става дори още по-видимо в моментът в който той не знае дали е способен да открие подходящото момиче както за себе си и страната си, то така и това, което всички останали да харесат.

Не харесвах Аспен дори преди да срещнем красивия, неуверен, но добродушен Максън. С няколко изключения, имаше моменти в които ми допадаше, но не и заедно с Америка. „Стражът“ е именно част, посветена на него и на това да го видим в малко по-различна светлина. Като герой ми се струваше понякога егоистичен точно в това, че искаше да си върне Америка тогава, когато тя изпитваше нещо към принца, въпреки че той самият я тласна към тази посока с думите си в къщичката им на дървото. И въпреки това тази привързаност, която съществуваше помежду им с Мер, е едно от малкото неща, които харесвам в него. В край на сметка, любовта му към нея бе прекалено силна, за да я обрече на толкова труден съвместен живот предвид различията в кастите им. 

Чрез „Фаворитката“ получаваме шансът да се докоснем до един друг, много обичан герой. Марли, освен изключително умна, е и забавна и красива. След Америка, тя беше другият ми избор и я смятах за напълно достойна за съпруга на Максън. Наказанието, което получи ме разстрои точно поради това, но пък бях щастлива, че е намерила истинската си любов. 

Отношенията между нея и стражът ми се струваха сладки и поради тази причина ми беше приятно да разбера как се е развивала връзката им. Както тя, то така и Картър, намираха сили да се борят срещу останалите в знак на силните чувства, които имаха един към друг. И това ги превърна в още по-смели и жервоготовни, отколкото бяха преди.

В следващата част срещаме и Селест – тази, която в началото не бе любимка никому, но в „Единствената“ тя е една от малкото, които искренно се радваха относно изборът на Максън и щастието между него и избранницата му. Тук я виждаме коренно различна от останалите книги, като герой, който напълно заслужава да открие този, който ще я обича с всичките ѝ положителни и отрицателни качества. 

Срещаме ѝ друг великодушен герой в „Прислужницата“ – Луси. Това, че тя получи шанс за своят щастлив край след всички мъки в живота си, ме трогна. Нямаше как да остана и безучастна от това с кой всъщност се събра. Тя бе толкова ранима и нежна по душа, че може би това бе най-правилният избор за нейн другар.

„След Единствената“ включва най-сладките моменти от цялата колекция и веднага зае челното първо място. Тук имах и възможността да прочета нещо, което желаех още щом разбрах, че трилогията ще има и четвърта книга. Нямаше как да не се разтопя при нежността на Максън към любимата му, за пореден път да остана с глупава усмивка на лице, четейки за силните чувства, които имат един друг.

„Къде са сега?“ е допълнението, което вълнува тези читатели, харесали и другите участнички в Изборът. Крис, Натали и Елиз. Запознаваме се накратко с това, което са преживели след знаменитото събитие и че те също са открили пътя си към щастливия край, макар и не с краля на Илеа или по по-различен начин от този с мъж до себе си.

source

„И заживели щастливо“ е нашият шанс да се докоснем още веднъж до светът, който претърпява доза промени от своето начало до самия край. Тази бонус книга, съдържаща в себе си четири новели и нещо повече, ни позволява да надникнем в мислите на отделните герои и да проследим какво се случва с някои други след Изборът.

Илюстрациите в самата книга са семпли, но по един красив начин, който още повече допълва историята, която авторката предава на читателите. С тази книга ставаме свидетели на това колко силна може да бъде една любов въпреки различията и приятелството, което остава дълги години занапред. В края на краищата всеки заслужава да заживее щастливо.