„Тайният портал“ от Ева Фьолер

Ревю на първа, втора книга.

Запознах се с творчеството на Ева Фьолер преди година, макар и преди това да имах известни съмнения относно трилогията ѝ. Оказа се обаче, че далеч не си е заслужавало да ги има – авторката ме спечели още с „Гондолата на времето“, а следващите две книги само ме накараха да заобичам още повече историята на Ана и Себастиано. Фьолер бързо успя да си проправи път както към сърцето ми, то така и към класацията с автори, към които винаги бих посегнала, ако ми се чете нещо леко, приятно и изпълнено откъм приключения. Това бе една трилогия, която ме потопи изцяло в света си, накара ме да се отпусна и да изключа за всичко заобикалящо ме. А това е едно от нещата, благодарение на които знаеш, че една книга наистина си заслужава.

Също както и предшественицата си, „Тайният портал“ не ме разочарова и за миг. Този роман ни позволява за последен път да се докоснем до магията на Фьолер и света на Ана и Себастиано, за последен път да преживеем заедно с тях приключенията им и да им се насладим както подобава.

За втори пореден път се докосвам, макар и непряко, до немската Young Adult литература и не оставам никак безучастна. Ева Фьолер и Керстин Гир ме въведоха в своите светове, и двата от които свързани с идеята за пътуване във времето, всяка от които обаче – представена по различен начин. Трилогията на Фьолер ме накара да изпитам това, което преживях и преди известно време, когато се запознах и с творчеството на Гир – вълнение, напрежение и всичко това с голяма доза пробуден интерес.

Като за последно, читателят бива пренесен в далечната 1813 година в Лондон, където нашите герои трябва да се представят за брат и сестра. Поемайки по това приключения обаче тяхната задача е далеч по-сложна, отколкото изглежда и крие далеч повече опасности, отколкото нашите герои предполагат. Определяна като най-важна, но и опасна, тяхната мисия далеч не държи единствено животите на Ана и Себастиано в своите ръце, държи в ръцете си и живота на всички останали, а задачата на героите е да не позволяват света, който познаваме да бъде променен. Макар и отново да ги има онези познати ни пищни балове и красиви рокли, заплахата е по-силна от всякога, а най-важното е тя да бъде унищожена възможно най-скоро.

Ева Фьолер се е постарала освен действието да бъде динамично, то и да получим отговори на всички възникнали у нас въпроси, които са ни държали дълго време в напрежение. Това е „Тайният портал“ - отговор на всички тях, отговори, за които сме жадували от самото начало.

През тези три книги всяко приключение бе по-различно от предходното и всяко едно от тях надграждаше както самата история, то така и героите, които макар и в началото да изглеждаха недостатъчно силни, за да се преборят със злодеите, то в краят всеки образ притежаваше достатъчно придобита смелост и опит, за да го направи.

Израстването се забелязва във всеки един, като въпреки това Ана е героят, при който промяната е най-забележима. От момиче, водещо обикновен живот на тинейджър, отишло на почивка с родителите си и единствено интересуващо се от телефона си, тя се превърна в една смела млада дама, готова на всичко за да помогне на останалите, макар и това да означава да рискува живота си. Овладяла част от премеждията свързани с пътуването във времето, тя се изправяше лице в лице с опасността и проявяваше далеч повече сила за разлика от останалите, които далеч не бихме проявили такава смелост. Поне не и толкова скоро, след като биваме въведени в един нов и непознат за нас свят, изглеждащ като поредният ни сън.

Себастиано пък бе онзи герой, който опознавахме постепенно, с всяка една следваща книга от трилогията. В началото далеч не знаехме много неща за него и бе като обвит в мъгла – нещо, което в „Тайният портал“ вече не съществуваше и поради което успяхме да видим останалото от него – това колко смел, забавен и жертвоготовен е, но също така и решителен и с бърз ум.

Отношенията, които се изградиха между Ана и Себастиано бе едно от любимите ми неща относно трилогията, за които да чета. Връзката им далеч не бе развита по най-бързият начин и с всяка следваща книга биваше надграждана, което ни позволи да проследим истинността на чувствата им един към друг и да им се насладим изцяло.

Второстепенните герои за пореден път бяха изградени на ниво, опонахме всеки един от тях малко или много, като това помогна в предположенията относно кой може да се окаже злодеят в това приключение.

„Тайният портал“ е динамична, изпъстрена откъм силни чувства и напрежение книга, която те улавя в капана си и не те освобождава до краят. А Ева Фьолер чрез магията, криеща се в лекият ѝ и приятен стил на писане, се погрижва за това. Това е финалът на една трилогия, която заслужава цялото отделено ѝ внимание; трилогията, която те кара да потъваш в размисли относно злодеят и справянето с него; трилогията, която ни предоставя една история, разказа по един увлекателен начин, изобилстваща от обрати и действия; трилогия, която те поглъща изцяло – от началото та дори и след краят си.

„Светът се състоеше от безброй много възможности, а ние току-що бяхме започнали да ги разучаваме.“

„Сол при солта“ от Рута Сепетис

Рута Сепетис бе един нов и непознат за мен автор, докато наскоро не се докоснах до един неин роман, събрал голяма доза популярност в последните няколко месеца. А именно „Сол при солта“. Заглавие, което първоначално ме спечели с корицата и сюжета си, а по-късно и със самият начин, по който Сепетис е предала историята на героите.

Истината е, че имах наистина високи очаквания спрямо „Сол при солта“, които освен, че бяха оправдани, то бяха и надминати. Засягащ реални събития, романът успя да предизвика отдавна неизпитвани в мен чувства. Такива, които изпитах преди няколко години, когато се докоснах до романът на Маркъс Зюсак „Крадецът на книги“. Произведенията и на Зюсак, и на Сепетис не са от най-леките и изпълнени откъм бързо развиващо се действие, но са от онези, които въпреки това, заслужават да се прочетат. Защото и двата романа ни показват света такъв, какъвто е бил преди – изпълнен с жестокост и борба за оцеляване. „Сол при солта“ е роман, пропит от ужаса на войната и страха, породен от нея. Това е роман, който представя реални събития и това е, което го прави толкова ужасяващ, защото четейки за тези герои, знаеш, че в действителност това е сполетяло всички онези хора, станали жертва на миналото. Въпреки обаче бавното развитие на действието, авторката успява по един пленителен начин да въведе четящият в романа си така, че „Сол при солта“ да не напусне мислите ни дълго време, след като сме затворили и последната страница.

Това, което отличава заглавието от останалите на пазара не е само идеята, а и начинът, по който Рута избира да предаде историята на всеки един от нас. Макар и с риск това да не допадне на много от читателите, историята предадена в първо лице, от четирима различни герои, успя да ме докосне по начин, който може би нямаше да ме накара да изпитам същите чувства, ако случващото се бе предадено в различен от избрания от авторката стил.

Книгата ни пренася в далечната 1945 година, когато много съдби биват променени, а жестокостта не намалява дори и за миг. Всеки, искащ да се спаси от войната, се отправя към пристанището в Готенхафен. Не всеки обаче достига до него, а някои дори губят живота си, макар и успели да бъдат едни от тези, качили се на корабите. „Вилхелм Густлоф“ е корабът, който първоначално служи като спасение на много от хората, но в последствие се превръща в причината за смъртта на по-голямата част от пасажерите. Макар и да не бях добре запозната с този период от историята, то всички знаем, макар не и от първа ръка, че животът по време на война е труден и изпълнен с постоянни препятствия и място за щастлив завършек трудно би се намерило. „Сол при солта“ визуализира точно това и успява да предаде целият страх и мъка, цялата болка по един детайлен начин така, че дори ние, които сме далеч от този период, бихме могли да усетим.

Рута Сепетис представя пред очите ни роман, който разкрива една ужасяваща част от миналото, неизвестна за повечето от нас. Поне до този момент. Защото макар и „Сол при солта“ да разкрива разрушението настъпило заедно с Втората световна война, то погледнато през очите на осиротелите деца положението може да ни се стори дори още по-страховито отколкто предполагаме.

Ключова роля в един роман винаги играят и неговите герои. Тук те са едни от най-добре изградените и колоритни, на които съм попадала. Различни по националност, всеки един от тях крие миналото си, но и се бори да оцелее, без значение какво ще им коства това. С развитието на действието получаваме възможността да научим повече за всеки един от тях, за миналото им и това, което ги е довело до „Вилхелм Густлоф“.

Йоана е първият герой, с който се срещаме. Също като всички останали, тя желае да се измъкне от лапите на войната и да открие близките си, като всъщност е представена като един силен женски образ, готов да помага на ранените, но в последствие пред нас се открива и нейната друга, по-ранима, страна.

Флориан бе представен като мистериозен, като постепенно неговото минало също излизаше наяве. Макар и в начало да се държеше настрана от останалите, то с времето това също се променя.

Емилия бе също една от жертвите на войната. Като полякиня нейният живот бе в постоянна опасност, а съдбата ѝ никога не бе сигурна. Твърде млада, на нея ѝ се е наложило да порасне твърде рано също както на всички останали. Но животът ѝ бе далеч една идея по-сложен.

Поета на обувките и малкото безпризорно момченце винаги стопляха душата ми на фона на студената война, а Алфед бе образът в „Сол при солта“, който до самият край така и не успях да харесам. 

Колоритни герои, тежки съдби и много разрушения са част от това, което е романа на Сепетис. Пропит от белезите на войната, „Сол при солта“ би се харесал на всеки, желаещ нещо различно. Защото това е роман, който разказва една не толкова позната част от историята; част, която трябва да бъде чута от всеки.

Това е роман, който остава в паметта на читателя дълго време след като и последната страница бива затворена; роман, до който всеки един трябва да се докосне. Поне веднъж.

„Вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.“

„Краят на дните“ от Сюзън Ий

Ревю на първа, втора книга.

В началото на годината прочетох „Ангелско нашествие“ и продължението ѝ - „Ангелски свят“, които ме оставиха с наистина добро впечатление, макар и да изпитвах известни колебания при самото започване на трилогията, дължащо се на многото позитивни ревюта и високи оценки, спрямо книгите на Ий. Оказа се обаче, че „Пенрин и краят на дните“ е една от трилогиите, които заслужават тези позитивни коментари, защото вече цели три книги по-късно, Сюзън Ий продължава да ме държи в тази клопка, в която ме уловиха романите ѝ няколко месеца по-рано.

„Краят на дните“ е от онези заглавия, които чакаш с нетърпение поради две причини – освен за да разбереш как продължава историята на героите към които вече си се привързал неимоверно, то така и за да разбереш през какви чувства ще те накара да преминеш този път авторът. Финалната книга от трилогията е това, което очаквахме читателите от самото начало – изпълнена откъм още повече загуби и битки за оцеляване, „Краят на дните“ изправя лице в лице две раси, от които зависи бъдещето на планетата такова, каквото дори ние днес го познаваме.

Сюзън Ий освен, че от самото начало успя да пречупи през своя поглед познатият ни стереотип за ангелите, то тя успя да съчетае тази своя версия с реалният свят, нещо, което ни позволи да се потопим максимално в историята и да се поставим на мястото на героите. Друг фактор, който ни позволява в детайли да проследим събитията, е начинът, по който авторката продължава случващото се от момента, в който е приключил предходният роман. „Краят на дните“ ни представя онази финална битка, от която зависи всичко, а заедно с това, романът на Ий е пропит от напрежение, любов, сълзи и смърт. Авторката успява по един увлекателен начин да разкаже една история, да те потопи до толкова в нея, че да прелистваш неусетно страница след страница, искащ още и още.

Романът, заедно и с предшестващите го останали два, ме накара да чувствам – от любов до забавление и тъга. Макар и да започнах с известни предразсъдъци „Ангелско нашествие“, сега никак не съжалявам за това си решение. Защото това е една трилогия, която ни представя нещо различно, открояващо се от останалите четива и творба, която макар и да изглежда сякаш няма какво да предложи – то това не е така. Предоставено по един доста ненатоварващ и достъпен начин, „Краят на дните“ от Сюзън Ий е като глътка свеж въздух на фона на тежките фентъзи романи.

Авторката успя да спечели вниманието ми не само с идеята си и начинът, по който е развита тя, но и с изградените персонажи, които макар и да имат черти, характерни за други познати ни герои от жанра, то притежават и нещо, което да ги отличава от останалите.

Пенрин Йънг е един от онези женски образи, които сме свикнали да виждаме и в останалите фентъзи заглавия – жертвоготовна и готова на всичко за тези, които обича. Но за разлика от останалите, Йънг далеч не поема по този опасен път с цел да спаси всички, а единствено и само семейството си. Постепенно обаче проследяваме как това се променя и тя продължава да бъде все така смела и борбена, но и готова да се жертва не само за Пейдж и майка им, а и за всички останали, попаднали в този жесток свят, където всеки се бори за оцеляването си. За тези три книги Пенрин израстна, допускаше грешки, но и се учеше от тях, а заедно с нестихващият ѝ сарказъм, Йънг винаги успяваше да разведри ситуацията, колкото и напечена да бе тя.

Рафи е другият герой, който изиграваше ключова роля в сюжета. Макар и да не присъстваше особено в „Ангелски свят“, то тук неговата роля е от съществена важност за развитието на историята. Като представител на своята раса, той бе красив и дързък, но също както останалите претърпя своята промяна и израстна като образ.

Отношенията между Пенрин и Рафаил са един от елементите в трилогията, които обичам – макар всичко да започна от една неочаквана и неприятна среща, то през тези три книги и двамата промениха освен част от себе си, то и отношенията помежду си. 

source: pinterest

Макар Йънг и Рафи да играят важна роля в хода на действието, не само тях срещаме в продължението на „Ангелски свят“. Близнаците Ди-Дум обикнах още повече ако това е възможно, като и двамата са готови на всичко за общата кауза, но и са винаги насреща, когато нямаш настроение, което и двамата са способни да оправят, благодарение на закачливите си коментари и номера. Освен тях Пейдж заедно със своите скакалци, майката на двете момичета и всички останали от Съпротивата са от значимост за развитието на историята. Макар трилогията първоначално да ни представи хората като разединени, то тук вече всички те са обединени с една обща цел – да преживеят този Ангелски апокалипсис.

„Краят на дните“ ни показва за пореден път жестокостта настъпила с Ангелското нашествие, но зад всички тези разрушения и смърт, има и доза хумор и дори романтика, макар и представена по един малко по-нестандартен начин. Изпълнена откъм напрежение, финалната книга успява да даде на всеки един от нас онова, за което се надяваме от „Ангелско нашествие“. 

„Пенрин и краят на дните“ е една трилогия, която улови ли вниманието ти в самото начало – то няма как да не го задържи и до последният момент и макар и с преобладаващите фентъзи елементи, книгите успяват по един реалистичен начин да разкажат своята история, а това, което ни остава от тук нататък на всички нас, докоснали се и харесали света, изграден от авторката, е да си припомняме с усмивка за приключения на Пенрин и Рафи и как света бе нападнат от ангели, където не всички успяха да оцелеят.

„В Ангелския свят нито един избор не е лесен.“

„Може ли да се срещнем отново?“ от Алисън Морган

Понякога един читател се нуждае от промяна и от нещо ненатоварващо и приятно, дори леко предвидимо. „Може ли да се срещнем отново?“ ни предоставя точно това, но гарантирано с голямо удоволствие. Това е роман, който макар и да не е много по-различен от останалите в жанра, печели вниманието на четящият заедно с приятният начин по който бива предадена историята на Бри Какстън, с множеството поуки, които тя вади от своето преживяване по пътя към издаването на своята собствената книга и с малките препятствия, които съпътстват тази ѝ дейност.

„Може ли да се срещнем отново?“ е роман, който освен че съдържа една лека и развлекателна история, е и роман, който ни учи на това какви могат да бъдат последиците от една лъжа. Но и ни показва, че невинаги всичко е толкова безнадеждно, каквото го виждаме ние; показва, че винаги има лъч надежда за едно по-добро бъдеще. Романът на Алисън Морган ме накара да се смея и усмихвам, откъсна ме от ежедневието ми и го направи една идея по-красиво. Защото в крайна сметка „Може ли да се срещнем отново?“ се оказа повече от това, което очаквах и ме остави изненадана.

Алисън Морган е от онези автори, които успяват да предадат по един красив начин вече познатата ни идея като нещо малко по различно, пречупено през тяхната гледна точка. Авторката ни въвежда в една приятна атмосфера, изпълнена с доза романтика и смях, което прави четенето на „Може ли да се срещнем отново?“ далеч по-забавно, а увлекателният стил на Морган, който се долавя дори и в превода, те принуждава да отгръщаш страница след страница, искайки още от историята на Бри.

Изненадана останах не само от това, колкото ми хареса романът, но и от самото изграждане на героите. Всеки един от тях притежаваше тези черти, които да го направят достатъчно реален до нас – читателите, което винаги ни позволява да опознаем персонажите по-добре и да се свържем повече с тях, дори и да се припознаем в някои. Пълнокръвни и с живот, изпълнен откъм проблеми, които могат да сполетят всеки един от нас в настоящето, героите на Морган ме накараха да премина през няколко различни етапа, но и да остана доволна от този факт.

Бри Какстън би докоснала всеки един читател малко или много, може би не с характера си, но поне с това, че всъщност е авторка на роман, имащ възможността да стане един от първите топ двадесет на Ню Йорк Таймс. Какстън ме спечели обаче не само с това. Бри освен, че бе показана в светлината на добра сватовница, тя бе представена и като млада жена, изпълнена с решимост и борбеност, готова на всичко за да постигне целите си, но и да помогне на тези, които обича. Болката, сполетяла я твърде рано, само е направила Бри по-силна и независима, постепенно превръщайки я в това, което е днес.

Никсън Вос е от онези мъже, които няма как да не приковат вниманието ти върху себе си. Макар и в началото той да бе показан като студен и суров, постепенно опознаваме и другата му, по-топла, страна, която просто не позволява да не го обикнеш.

Макар и двамата в първите няколко глави да бяха отдалечени един от друг, то това, през което се налага да преминат и Бри и Никсън, ги сближава. Любовната история е предадена по един изключително сладък, но не прекалено, начин, а отношенията им са развити постепенно, което позволява да проследим промяната в чувствата им по-отблизо. 

Шон бе един друг, важен за развитието на историята, герой. За сметка на Ник, той в началото бе въведен като изключително мил и влюбен в Бри, като постепенно Морган ни показва промяната в поведението му, породено от съмненията, които изпитва за връзката си с Какстън. Именно те и породеното от тях решение, са това, което променя живота на главната героиня и я принуждава да поеме по пътя, съпроводен от лъжи, но и далеч повече щастие, отколкото тя първоначално предполага, че ще получи.

Андрю, който обикнах мигновено, бе този герой от „Може ли да се срещнем отново?“, който винаги ме караше да се усмихвам. Служеше като глътка свеж въздух на фона на проблемите, с които на Бри се налагаше често да се справя, но освен това винаги бе насреща за нея и я подкрепяше в трудните ѝ моменти както би сторил един истински най-добър приятел, какъвто всъщност и бе той.

Това са само една малка част от героите, които срещаме; други такива, които имат и важна роля в развитието на действието са Джо, бабата на Бри, която е на път да изгуби дома си; Ранди – агентката на Какстън, която макар и да изглежда по-студена, крие своята топла душа както и Кандейси, която макар и да е само един репортер, успява да покаже на света Бри Какстън такава, каквато е в действителност – без маски и лъжи.

„Може ли да се срещнем отново?“ надмина очакванията ми, караше ме да се усмихвам, но най-важното – накара ме да се влюбя. Защото макар и идеята да не се открояваше достатъчно на фона на останалите подобни в жанра, романът успя да прикове вниманието ми и да го задържи до краят, който, макар и предвидим, ме направи искрено щастлива.

Книгата на Алисън Морган е подходяща за всеки, искащ да се откъсне от проблемите в ежедневието си, но най-вече е подходяща за тези, искащи да получат още малко любов в живота си. Морган е създала творба, която има да предложи по нещо на всеки един от нас, а единственото, което остава след затварянето на последната страница е, че далеч не съжалявам, че ѝ дадох шанс и че „Може ли да се срещнем отново?“ ме направи една идея по-щастлива отпреди.

„Осъзнавам, че ние двамата нямаме дълга история, нито споделено минало. Не ни свързва познатото удобство.
Тялото, умът, душата му – целият той – са нови и загадъчни. Непознати.
Ала това вече не ме плаши.
Вече не копнея за сигурността на познатото.
Не тъгувам за миналото.
Аз се отпускам, забравила всички задръжки, изгубена в целувката на Никсън.
Време е да сътворим нова история.“

5 причини да прочетете „Слънцето също е звезда“ от Никола Юн

Никола Юн е един от авторите, които бързо ме спечелиха на своя страна още с дебютните си книги. Също както харесах безрезервно „Всичко, всичко“, то така и „Слънцето също е звезда“ бързо прикова вниманието ми от началото до самият край. Дебютният роман на Юн успя да предизвика бурни чувства в мен, а заедно с това се привързах и бързо към изградените герои. Това се случи и с вторият роман на авторката, който ми хареса не по-малко от предходният. „Слънцето също е звезда“ е роман, който предлага на читателя повече отколкото може той да предполага. А ето и моите топ пет причини, поради които си заслужава да отделите време за прочита на това заглавие.

5) Лекият начин по който е предадена историята.

Самото действие се случва в рамките на едни 24 часа, но това далеч не го прави да изглежда прибързано. Юн е успяла по един приятен и не натоварващ начин да предаде историята на Наташа и Дейниъл като същевременно тя да звучи максимално реалистична, а кратките глави пък спомагат за по-бързото прелистване на самият роман.

4) Добре изградените и различните един от друг герои.

Също както във „Всичко, всичко“, то така и в „Слънцето също е звезда“ Никола е изградила едни много интересни и открояващи се персонажи. Докато Наташа е реалистка, то Дейниъл е мечтател, като всеки един от тях има своите си проблеми – дали състоящи се в депортирането в непозната за теб вече страна или в съвсем различна посока като да следваш пътя, определен от родителите ти вместо този, по който желаеш ти самият да поемеш. Наташа и Дейниъл са представени като две пълни противоположности както откъм корените си, то така и откъм начина си на мислене. Не на празно е казано обаче, че противоположностите се привличат. А в романа на Юн имаме точно това – двама напълно различни герои, чиито съдби сблъскат ли се – всичко може да се промени.

3) Преплитане на повече от една история в романа.

Това е едно от нещата, за което не подозирах и което успя да ме изненада. Паралелно с историята на Наташа и Дейниъл, авторката развива и тази на родителите им, както и тази на адвокат Фицджералд и охранителката Айрийн. Благодарение на това успяваме да проследим случващото се в живота както на главните герои, то така и в този на останалите, които макар и непряко, изиграват своята роля в живота на Наташа и Дейниъл.

2) Засягат се теми, касаещи съвременното общество.

В последно време все по-често в романите се залага на въпроси, свързани със съвременния свят. Заедно с всичко останало, Никола Юн отново е засегнала в свой роман важни теми и проблеми, които е възможно да срещнем в нашият живот.  Проблеми свързани с това по кой път да поемеш - избраният от теб или някого другиго, както и темата свързана с дискриминацията, на която може би не ние самите, но останалите да стават обект.

1) Начинът на писане.

Никола Юн е един от онези автори, които само с няколко думи и вече са пленили ума, сърцето и вниманието на четящият.  Авторката описва точно, кратко и ясно случващото се в романа, но същевременно историята бива предадена по един магичен начин, а благодарение на това ти се иска да продължиш с прочита, като затваряйки последната страница осъзнаваш, че вече е настъпил краят, а единственото което ти остава след това е с усмивка да си припомняш за приключението на Наташа и Дейниъл.