23 декември, 2017

„Кралска клетка“ от Виктория Айвярд

Резултат с изображение за кралска клетка
Ревю на първа, втора книга.
Запознах се със изграденият от Айвярд свят преди почти две години – започнах „Алена кралица“ с наистина високи очаквания, най-вече породени от това, че по-голямата част от книжното общество говореше предимно за този роман. Малко след това захванах и продължението – „Стъкленият меч“, от което не знаех какво да очаквам поради факта, че мненията, на които попадах далеч вече не бяха толкова положителни. В крайна сметка и двете книги успяха да уловят вниманието ми до толкова, че да продължа с прочита на поредицата. „Алена кралица“ ни запозна както със света, то така и със стила на авторката, въведе ни неусетно в историята, а „Стъкленият меч“, макар и да не бе най-доброто, успя да задържи желанието ми, което леко се бе изпарило относно творчеството на Виктория Айвярд.
Далеч не се вълнувах обаче толкова относно продължението на „Алена кралица“, колкото от това на „Стъкленият меч“. „Кралска клетка“ е третата и предпоследна част от тази поредица, която отново ни разкрива още малко за героите и това, което преживяват, както и как им се отразява то. Очакванията ми спрямо този роман на Айвярд далеч не бяха толкова високи, поради което не изпитах и онова разочарование, за разлика от други читатели. Истината обаче е, че дори и очакванията ми да се бяха завишили и с малко, то щях да остана напълно доволна от това, което е „Кралска клетка“ – динамична, имаща все пак и онези моменти, когато действието не е от най-бързо развиващите се, но и с присъстващи места с напрежение и вълнение. Това е роман, който постепенно ни подготвя за последното приключение на Мер и приятелите ѝ и това, което ще се случи.

След обратът в последните страници на „Стъкленият меч“ желанието ми да започна продължението наистина бе голямо – искаше ми се да разбера какво ще сполети Мер и екипа ѝ, как ще се справи тя без тях и те без нея, през какви трудности ще премине всеки един и как ще се изправят в лице със страховете си. „Кралска клетка“ ни предоставя точно тази възможност. Благодарение на гледните точки на Камерън успяваме да проследим действието извън вратите на двореца, извън обхвата на Мейвън. Друга изненада бе това, че Кам не бе единственият персонаж с отделена гледна точка. Еванджелин бе един от онези образи, които още в самото начало не ми се понравиха, но благодарение на отделеното ѝ време, виждаме една друга, малко по-различна от обичайното, нейна страна.
Обратът в предшественицата на „Кралска клетка“ наистина бе такъв, но Айвярд тук също ни бе приготвила няколко изненади, някои от които дълго не можех да осмисля, а това, което ще последва от тук нататък тепърва предстои да бъде разгърнато пред очите ни, благодарение на финалната книга.

В тези два романа станахме свидетели на неочакваното за нас от самото начало, като последваха събития, за които никой не предполагаше, но точно чрез тях обаче голяма част от героите израснаха.
Мер Бароу е олицетворение на млада, борбена и жетвоготовна личност. Смела и проницателна, но и готова на всичко за тези, които обича, животът на Мълниеносното момиче далеч не се промени в мига на срещата ѝ с неподозирания от нея принц – Кал. И ако в началото Бароу бе поставена в светлината на младото, наивно и крехко момиче, то това, което тя преживя в този период прекаран в двореца и последвалите го събития, я направи по-умна, по-уверена и далеч по-силна от това, което бе в началото.
Кал, все така прогонен от своите и наранен от предателството на Мейвън, беше един от героите, за които винаги ми се искаше да бе отделено повече време. Все още вярващ, че може да спаси брат си, Кал винаги предизвикваше усмивка от моя страна с добротата, която притежава, но и със несломимия си дух.
За разлика от втората книга, където Мейвън не се появяваше често лично в картината, то тук това далеч не е така и моментите с него заемат по-голямата част от „Кралска клетка“. Той, макар и представен от край време в светлината на злодея, е от онези герои, които обичаш да мразиш. Още в „Алена кралица“ той прикова вниманието ми и макар в краят на романа да бе показано истинското му лице, то това така и не промени особено чувствата, които Мейвън Калоре, някогашен принц, а сега крал, ме кара да изпитвам. Благодарение на това, че заема по-голяма част от „Кралска клетка“, читателят получава шанса да прозре зад действията му и да види малки частички от онова, което Калоре е бил някога.
source: tumblr
Еванджелин Самос далеч не спечели симпатиите на читателите първоначално. Но в поредицата на Айвярд понякога не всичко е това, което очакваме. Чрез гледната точка на Еванджелин, получаваме възможността да прозрем и зад нейната маска, да я опознаем и да разберем какви са истинските ѝ намерения. Един интересен образ, който има далеч какво повече да покаже занапред. 
Камерън бе още един герой, за който разбираме повече в последствие. Една от новокръвните, но не с цел да въстане срещу Мейвън, а с тази да спаси брат си. Отново се срещаме с други познати ни герои като Джулиан, Фарли и Килорн, които макар и да не присъстват в по-голямата част книгата, успяват да разнообразят картината от онези образи, които участват пряко в действието.

„Кралска клетка“ не е сред най-добрите продължения, които съм чела. Но определено не е и сред най-лошите. Изпълнена откъм няколко епични битки, книгата на Айвярд ни подготвя за онази, която тепърва предстои и от която зависи как ще приключи всичко. Гарантирани дози на оживление и приключения, „Кралска клетка“ ме накара да се завърна в света на Мълниеносното момиче, нещо, за което не съжалявам.
„Ти си само сянка, а кой гледа сенки, когато има пламък? Кой би избрал чудовище пред бог?“

Няма коментари:

Публикуване на коментар