17 април 2016 г.

„Кралица на сенките“ от Сара Дж. Маас

Ревю на първа, втора, трета книга.
Докосвайки се до света в „Кралица на сенките“ осъзнавам колко ми е липсвал не само той, но и срещите с така любимите, и вече близки, герои.
Макар да съм се приспособила към стилът на Сара, той продължава да ми се струва все толкова пленителен колкото когато започнах първата книга. А авторката е способна да ни изненада, като постига този ефект отново и тук, като смело мога да заявя, че печели в класацията ми за любима книга относно тази поредица.
„Кралица на сенките“ сама по себе си можеше да приключи историята до тук. И въпреки това удовлетворяващо продължение, примесено с подходящ край, читателят има какво още да види в света на принцеса Елин и нейното обкръжение.

Стилът на авторката успява за пореден път да привлече читателят като с нетърпение той да очаква навлизането в историята, но същевременно поддържа еднакво ниво на лекота и не затормозява четящият я, а колкото по-близо сме до последната книга, толкова по-вълнуващи събития се случват.
С приближаването към последните страници ми се искаше да отлагам прочита ѝ колкото се може по-дълго, но в същият момент тръпнех от очакване да разбера какъв е краят. И не останах никак разочарована от него.
Чрез това продължение откъм страна на „Огнената наследница“, четвъртата книга успява да разбули тайни, чиито отговори очакваме още от самото начало. Примесено с тях, Маас е до изградила старите герои, но и ни запознава с нови такива, благодарение на които картината започва да става все по-цялостна.

С всяко следващо продължение, ние проследяваме развитие при всеки един от героите. Сближаваме се с някои от тях, а други тепърва ни предстои да ги опознаваме.
В „Кралица на сенките“ има няколко нови попълнения без които книгата нямаше да постигне същият ефект. Макар и някои от тях да ни се струват без особена важност, всеки един от тях изпълни и тепърва му предстои да изиграва роля в тази игра.

В предишните три книги видяхме Селена Сардотиен - обучен асасин, който тук ни е представен вече в образа на Елин Ашривер Галантиус - кралицата на Терасен. На няколко пъти видяхме страната ѝ на убиец, но в голяма част от книгата тя се държеше като кралицата, която е родена да бъде. За пореден път се доказва като един от най-силните и смели герои, готови да се изправят пред всичко и всеки за да постигнат целта си, но едновременно да запази и живи тези, които обича. Връзката между нея и Роуан е изключително силна, а двамата изглеждат по-близки от всякога. Елфическият принц се превърна в неизменна част още в предшественицата на „Кралица на сенките“. Роден войн, но и психически слаб става ли дума за безопасността на своята кралица. Роуан е с тежко минало и това е причината да изглежда безчувствен, но постепенно ние се докосваме все повече и повече до него и вътрешните му мисли, които го измъчват - откриваме причината за постъпките му и че далеч не е толкова безразличен към случващото се.
Дориан, с който започва и самата книга, е въведен чрез по-различен начин по който да го види и самият читател. Измъчван от това в което го е превърнал кралят, принцът предизвиква различни чувства - от болка и съжаление до любов и надежда.
Каол се показа в по-различна светлина за разлика от предходните три книги. За пореден път получаваме доказателство за силната връзка между него и принцът, на какво са способни за другият. Тук той не е стражът с който сме свикнали, а нещо повече. Ролята му в „Кралица на сенките“ беше от съществена важност за цялостното развитие и макар в началото да ми беше леко антипатичен, на малко по-късен етап това чувства изчезна и той отново се превърна в онзи Каол, който обичаме да виждаме - завърна се по-смел от преди, но заедно с това и осъзнаващ колко неща са се променили в живота му.
Едион ме впечатли още при първата си поява пред очите ми. Харесва ми тази силна връзка между него и Елин, която въпреки десетгодишната им раздяла, не е спряла да се до изгражда с времето. Ставаме свидетели на какво е способен той за да предпази кралицата си, както и тя за него. Двамата си приличат повече отколкото изглежда и въпреки препирните помежду им, ние сме способни да проследим любовта и загрижеността която изпитват към другият.
Друг герой, който претърпя развитие по време на тази книга е Манон, въведена като такъв в „Огнената наследница“. Макар тогава да не ми беше един от най-интересните персонажи, тук се превърна в един от тези, чиито глави очаквам с интерес. Макар и Водачка на Крилото, ние видяхме страхът, който тя изпитва от Баба си - нещо, което я отдалечава от понятието "безстрашна", като постепенно нейното студенокръвно поведение започна да изчезва, но не напълно. Заедно с Тринадесетте си, те внасяха доза вълнение и предизвикваха буен интерес.

Един от първите нови герои с които успяваме да се срещнем е Лизандра. Двете със Селена имат своето минало, но отношенията им с времето започнаха да стават все по-добри. Самата история на новата героиня е по-тежка, но именно тя е направила толкова силна. Тя става част от тези персонажи, които са готови на всичко за тези, които обичат. Изключително грижовна, Лизандра е показа в топла светлина за новопоявил се герой.
Несрин е следващият нововъведен такъв. Младата бунтовничка се причисли към групата на смелите и борбени герои, и макар че има какво още да научим за нейното минало, е поставено добро начало към опознаването ѝ.
Елида, макар и външно да изглеждаше слаба, се доказа като по-силна психически. Детството ѝ като цяло не е било никак лесно с чичо като нейният, но въпреки това тя имаше борбен дух и се мъчеше да оцелее, дори това да означаваше да се прави на по-ранима Надеждата беше нещо, което тя вярваше, че я крепеше.
И най-накрая настъпи срещата със всеизвестният Аробин Хамел, довел до изграждането на Селена Сардотиен като образ. Интересен, но в същото време и антипатичен образ. Останах предоволна от последвала го съдба.

Връзките, които Маас е изградила между главните герои стават все по-силни, а израстването при някои от тях е доста явно. Изглежда, че изграждането им е една от силните страни на писателката.

source: tumblr
Първата част на книгата, съпоставена с втората, изглежда по-бавна, докато в следващата нещата се случват едно след друго, едва давайки шанс на читателят да обмисли случващото се преди нещо друго да го последва. Във втората се разкриват далеч повече истини, което не означава, че първата е нещо лошо - хубавото тук е, че и в двете части се случват по съществени обрати, благодарение на които вниманието се приковава повече от всякога в историята на Терасен и Адарлан и това, което предстои.
„Тя беше огън и светлина, и пепел, и въглени. Елин Огнено сърце не се прекланяше пред никого и пред нищо, освен пред короната, която ù принадлежеше по законите на кръвта и оцеляването... и триумфа.“

1 коментар:

  1. Написала си невероятно ревю! Напълно съм съгласна с нещата, които си казала :)

    ОтговорИзтриване